​Някога, много отдавна в едно село живеела бедна стара вдовица. Тя много обичала децата, ала си нямала нито дъщеря-помощничка, нито син-опора...
Веднъж вдовицата тръгнала към реката да се изкъпе и по пътя на­мерила малко красиво яйчице. Взела го, занесла го вкъщи и го сло­жила под поличката, на която стояло гърнето с вода.
Не се минало много време и от яйцето се излюпила красива малка костенурка. Старицата много се зарадвала, рекла си: нека живее при мене вместо син.
А точно по това време царят, който управлявал страната, решил да си завъди в двореца две птици — златна и сребърна, каквито има­ло само в Страната на драконите. Посъветвал се с министрите си ца­рят и наредил вестители с барабани да съобщят навсякъде: намери ли се човек, който успее да му достави две птици — златна и сребър­на, — тогава, ако е мъж, ще получи дарове, каквито сам си пожелае, ако ли пък е жена, ще стане царица на южния дворец.
Когато чул тази вест, осиновеният син на вдовицата казал:

• Майко, ами че аз мога да намеря птиците, за които викаше гла­шатаят. Иди в двореца и кажи това на царя.
• Синко мой! — отвърнала старицата на костенурката. — Наши­ят цар е добър, докато всичко се прави, както той иска. Ала не му ли хареса нещо — главата ти и един ден няма да остане на раменете ти. Не е за тебе тази работа. И на мен не ми се ще да се разделям с теб!

Но синът отговорил на вдовицата смело и уверено:

• Не се тревожи, майчице! Върви в двореца и не се бой — всичко ще бъде наред. Ще свърша всичко, както трябва.

Нямало как, старицата надвила страха си и тръгнала за двореца — толкова много я молил синът й. Ала щом стигнала до двореца, пак я дострашало. Не посмяла да застане пред царя — постояла пред вхо­да и се върнала вкъщи.
Прибрала се, казала на сина си защо го направила, а той отново я замолил:
От нищо не се бой, майчице! Разчитай на мен! Ще свърша всич­ко, както трябва. Върви пак, поклони се пред царя!
Оедем пъти ходила старицата до двореца, но все не се решавала да застане пред царя. Най-сетне докладвали на царя, че някаква же­на няколко пъти идва до двореца, но не смее да влезе, и той наредил на съветниците си да му я доведат.

• Казвай смело защо си дошла! — наредил й царят.
• Твоя воля, господарю — отвърнала старицата. — Ако искаш — нареди да ме накажат, ако искаш — пожали ме. Имам си син. Само че не е човек, а малка костенурка. Наема се да намери онези птици - златната и сребърната, дето ги търси великият ни цар. Много ме моли да кажа това на царя, та ето че застанах пред царските очи, ма­кар че дълго не се решавах да го сторя.
• Добре, жено — казал царят. — Ако твоят син успее да изпълни желанието ми, ще го наградя, както обещах, с такива дарове, каквито той си пожелае. Ала нека тръгва на път веднага!

Старицата се прибрала вкъщи и разказала всичко на сина си.
Добре, майчице — казал той. — Вземи една кошница и ме сло­жи в нея. После занеси кошницата до края на гората и ме остави в храстите. А когато след седем дена дойдеш при тези храсти, ще ме ви­диш с двете птици. И така ще ме донесеш вкъщи.
Старицата направила каквото й казал синът й, потъгувала, задето го оставя сам, и със сълзи на очи се прибрала вкъщи.
Още щом тя си тръгнала, нейният осиновен син отхвърлил от себе си костенурчата черупка и се превърнал в красив, строен принц. И веднага тръгнал към Страната на драконите. Благодарение на въл­шебната сила, която притежавал, принцът стигнал дотам само за един ден и една нощ.
Тайно се промъкнал в двореца, в покоите на самата царица на дра­коните. Щом видяла красивия принц, царицата веднага го обикнала и го скрила от драконите.
А през нощта принцът чул прекрасните песни на златните и сре­бърните птици. Престорил се, че нищо не знае за тях, и попитал ца­рицата на драконите:

• Колко хубаво пеят тези птици! Изглежда, не са обикновени?
• Вярно е, принце, не са — отговорила царицата на драконите. — Едни от птиците снасят златни яйца, а други — сребърни.

На другата сутрин царицата повела принца да види градината й. В тази градина растели много необикновени дървета. Принцът раз­питвал царицата за всичко и научил, че листата на едно от дърветата, ако ги хвърлиш на земята, карат всичко наоколо да се разгори с ярки пламъци, листата на друго могат да преградят пътя с мощни водни потоци, листата на трето предизвикват ураган, а хвърлиш ли на земята листата на четвърто дърво, там израстват огромни пла­нини. Принцът тайно откраднал по едно листче от всичките четири дървета и заедно с царицата се върнал в двореца.
А в полунощ, когато царицата заспала, принцът хванал една злат­на и една сребърна птица и крадешком напуснал двореца.
Бил изминал само част от пътя, когато видял: царицата на драко­ните била оседлала смерч и летяла подир него. Тогава принцът хвър­лил на земята листчето от първото дърво — и пред царицата забушувал пожар. Ала тя минала през пламъците, дори не се отклонила от пътя си. Хвърлил принцът листчето от второто дърво — и тутакси се разлял могъщ воден поток, преградил пътя на царицата на драконите. Ала и тогава царицата не се уплашила: тя прелетяла над водите и продължи­ла да преследва принца. Принцът хвърлил на земята листчето от тре­тото дърво, ала и ураганът не спрял царицата на драконите. Принцът хвърлил последното листо — от четвъртото дърво. В същия миг изпод земята се издигнали огромни планини, целите обрасли с гъсти гори.
С огромни усилия царицата на драконите преминала през тези пла­нини, но принцът вече наближавал границата, която деляла света на хората от света на драконите.
Дълго гледала царицата подир принца, изгледала си очите. Гледа­ла, докато принцът не се изгубил от погледа й, едва тогава се върна­ла в своя царски дворец.
А принцът костенурка отново облякъл костенурчата си черупка, ос­тавена в кошницата, и зачакал майка си. Старицата дошла точно в определеното от сина й време и що да види: той не бил сам, а с две прекрасни птици. Зарадвала се старицата, взела кошницата и ги по­несла към къщи. Синът й казал да занесе чудните птици в царския дворец, само че да не взема нито злато, нито сребро, нито други даро­ве, а да каже, че той иска за жена царската дъщеря и царят да им вдигне голяма сватба.
Старата му майчица запомнила всичко много добре, отишла в дво­реца и предала на царя чудните птици. Зарадвал се царят, попитал каква награда иска да получи синът й. А старицата казала това, на което я бил научил синът й — че не иска нито дарове, нито награди, а иска за жена царската дъщеря.
Не му харесало това на царя, той помрачнял. Но нали казват: чо­вешката дума е обещание, а царската — клетва. Не можел царят да наруши клетвата си и казал:
— Тъй да бъде!
След това царят извикал седемте си дъщери и ги попитал коя от тях ще се съгласи да се омъжи за сина костенурка на една вдовица. Най-голямата навирила нос и казала:

• По-добре да умра, отколкото да се омъжа за тази твар!

И втората дъщеря отговорила същото: не искала да се омъжи за костенурка. Ако баща й, царят, наредял да я убият, щяла да приеме смъртта, ала нямало да се омъжи за костенурка. Третата, четвъртата, петата и шестата дъщеря — всичките дали същия отговор, нито една не искала да се омъжи за костенурка.
Тогава царят се обърнал към най-малката си дъщеря и я попитал:

• Какво ще каже моята най-малка дъщеря? Ще допусне ли ца­рят да наруши клетвата си?

„Та кой на този свят ни е по-скъп от нашите родители? — помис­лила си най-малката дъщеря. — Мигар има нещо — та дори и живота, — което да не можем да пожертваме заради щастието на баща и майка? Макар и да е срамно да имам такъв съпруг — все пак трябва да се съглася.“ И казала:

• Татко мой, царю! Противоречила ли е някога дъщеря ти на родителските думи? И този път съм готова да те послушам.

Зарадвал се царят и наредил да подготвят, както бил пожелал мла­доженецът, разкошни празненства и различни увеселения и по земя, и по вода.
А синът на старицата съблякъл костенурчата си черупка и се явил на празненството в облика си на принц. Приближил се до принцесата и седнал до нея.

• Принце! — обърнала се към него принцесата. — Властелинът на моята съдба вече е избран. Може да си помисли нещо лошо, ако те види до мене, затова те моля да се отдалечиш.
• Не! — отвърнал принцът. — Тъкмо аз съм твоят избраник.
• Не може да бъде, принце! — възразила тя. — Моят бъдещ съп­руг не е от човешкото племе, той е костенурка. Принцът сигурно е чу­вал за това.

Тогава принцът й показал костенурчата си черупка и й разказал цялата си история.

• А сега, съпруже мой, нека идем в двореца и да разкажем всич­ко на баща ми, царя. Нека ликуват и царят, и народът! — възкликна­ла принцесата.

А шестте дъщери, които не послушали баща си, ужасно съжалява­ли и се разкайвали: още щом видели красивия принц, всичките го ха­ресали.

​В незапомнени времена в подножието на Хималаите имало една приказна страна. Там живеели странни същества — кейнари, полуптици-полухора. Царят управлявал в прекрасния град Суванакон — Злат­ния град, и имал седем дъщери-принцеси, коя от коя по-красиви, ала най-малката дъщеря, на име Манора, засенчвала всички с красотата си. Всеки месец по пълнолуние седемте сестри политали с приятелки­те си към едно далечно горско езеро. Там те хвърляли перата си и се превръщали в красиви девойки. Цяла нощ лудували по брега, къпе­ли се в прозрачната вода, танцували. И никой от хората не бил виж­дал вълшебното хоро на кейнарите.
А това горско езеро се било простряло в страната Понкала, където управлявал могъщ цар и живеел изкусният ловец Бун, който разби­рал езика на птиците и животните.
Същата година, месец и ден, когато в Суванакон се родила седмата дъщеря на царя на кейнарите — Манора, в царския дворец в Пон­кала се появило на бял свят момче; това бил принцът, когото нарек­ли Сутон. Когато пораснал, Сутон обикнал разходките из гората и често стигал до брега на далечното езеро, пълно с прозрачна вода. Сприяте­лил се със стария мъдър ловец Бун и той започнал да учи момъка на езика на горските обитатели.
Веднъж Сутон се изгубил в гората, уморил се и решил да пренощува на брега на горското езеро. Покатерил се на едно старо дърво и заспал. Събудили го нежни момински гласове, които пеели наоколо. Сутон надникнал през клоните и видял, че досами водата лежат бляс­кави пера, а на брега танцуват чудни девойки. Всичките били ослепителнокрасиви, ала една от тях нямала равна на себе си. Принцът я гледал със затаен дъх и не можел да откъсне очи от нея. Ала ето че започнало да се разсъмва. Танцуващите девойки наметнали на раме­нете си разноцветните пера, разперили крила и литнали в небето. Принцът потъркал очи — наоколо нямало никого.
Когато се върнал в столицата, Сутон разказал на приятеля си, ло­веца Бун, какво видял.

• Искам да хвана тази принцеса и да я доведа в двореца — решил Сутон.

Тогава ловецът започнал да уговаря принца да се откаже: кейна­рите не били хора, те били свикнали да живеят в своята страна, прин­цесата щяла да погине в Понкала, сред хората. Ала принц Сутон не искал и да чуе — Манора владеела всичките му мисли.
През първата нощ от пълнолунието той казал на ловеца да вземе по-здраво въже и да го последва при горското езеро. Двамата се скри­ли в храстите на брега и зачакали. В полунощ се чул шум от криле и ятото странни птици накацали на брега. Те бързо хвърлили блестящите си пера и затанцували по пясъка. Луната светела ярко и Сутон не откъсвал очи от Манора. Когато в своя танц тя се приближила до него, той метнал на раменете й примката от здраво ловджийско въ­же. Изпищяла Манора, замятала се, но Сутон здраво пристегнал въ­зела. Сестрите и приятелките на Манора се уплашили, бързо прибрали перата си и се издигнали над езерото.

• По-бърже летете към къщи! — само това успяла да им извика Манора.

Сутон вдигнал плячката си на ръце, казал на Бун да събере скъ­поценното оперение на принцесата и всички се запътили към столи­цата на царството Понкала.
Много тъгувала Манора, плачела и страдала, когато си припомня­ла за сестрите си и родния си град Суванакон. Принц Сутон нежно я утешавал и й се кълнял в любовта си. Скоро тъгата й отминала, прин­цесата се успокоила и обикнала своя похитител. Царят-баща дал съг­ласието си синът му да се ожени за красивата Манора и вдигнал го­лямо празненство в столицата.
Ала не траяло дълго щастието на влюбените. Съседният владетел обявил война на Понкала. Принц Сутон, начело на голяма войска, тръгнал в поход срещу врага. Трябвало да се раздели с Манора. Горч­иво било това сбогуване. Манора не искала да пусне принца на вой­на, сякаш предчувствала нещастието. А то не закъсняло.
В двореца на царя на Понкала живеел известен астролог, той съставял хороскопи, предсказвал съдбата и давал съвети на самия цар. Лош и хитър човек бил този астролог. Още от първия ден намразил Манора. И ето каква била причината. Астрологът тайно кроял плано­ве да омъжи за Сутон дъщеря си, грозна и гърбава мома. Да, но прин­цът не и обръщал никакво внимание! А пък след като се оженил за красивата Манора, дъщерята на астролога сякаш изобщо престанала да съществува за него. Така астрологът не успял да се сроди с царя. И решил да си отмъсти. Само изчаквал удобен момент.
Скоро след като войската на Сутон напуснала града, царят съну­вал лош сън: че хищни птици са нападнали града и са изкълвали всич­кото зърно от хамбарите. Царят повикал астролога и поискал той да му разтълкува съня. Астрологът дълго мълчал, уж размишлявал, а после отговорил така:

• Нашата войска търпи поражения, нещастие грози страната ни!
• Но какво да правя? Как да избавя страната от нещастието? — попитал царят.
•  Причината за всички злочестини е принцеса Манора — отгово­рил астрологът. Той вече знаел, че е настъпил моментът за отмъще­ние.— Тя не е човек, а горско чудовище. Носи гибел на всички ни. Трябва да омилостивим небесата. Нека нашият господар нареди да на­палят клада и да хвърлят в нея Манора. Пепелта ще се разпръсне по цялата земя и с нея ще си отидат и нашите несгоди.

Царят изслушал астролога и потръпнал от ужас. А царицата замо­лила астролога да промени предсказанието си. Но той бил неумолим: само смъртта на Манора ще спаси Понкала от гибел.
Колкото и да му било мъчно на царя, той не посмял да отхвърли съвета на астролога. Страшна печал завладяла цялата столица. Един­ствено самата Манора била спокойна. Тя вече знаела как трябва да постъпи.
На сутринта разпалили голяма клада. Около нея поставили стра­жа. Царят и царицата наблюдавали приготовленията от високата двор­цова стена. Манора им се поклонила и поискала разрешение да сло­жи крилата си за прощален танц. Наметнала скъпоценната си премяна от пера и бавно затанцувала около кладата. Ето че стъпките й стана­ли по-бързи, тя се издигнала във въздуха, направила прощален кръг над града и се изгубила от погледите на хората. Ловецът Бун разбрал, че принцесата е полетяла към родината си — страната на кейнарите.
А привечер в столицата с победа се върнал Сутон. Щом научил какво е станало, той страшно се разгневил и наредил да изпратят при не­го астролога. Той дълго отричал, но после признал, че е дал лъжливо обяснение на царския сън. Принцът помолил баща си да накаже зло­дея и коварният предсказател бил прогонен от царството Понкала. А опечаленият Сутон се заклел, че ще тръгне да търси изгубената си съп­руга.

• Принце мой — казал му ловецът Бун, — тя остави за вас този златен пръстен. Ала е безполезно да я търсите. Досега нито един чо­век не е прониквал в страната на кейнарите.
• И все пак аз ще намеря моята Манора! — възкликнал Сзчон. — Дори да се наложи да стигна до небесата!
• Вървете, принце мой! И вземете тази маймуна да ви придру- жава. Тя знае всички пътища. А по пътя яжте само от това, което яде и тя! — Такава била заръката на мъдрия ловец Бун.

Придружен от маймуната, принцът потеглил на път. вървял седем години, седем месеца и седем дена. А после съвсем изтървал ниш­ката на времето. Ала не забравял съвета на Бун. Хранел се с това което намирала маймуната: орехи, горски плодове, корени, листа, също като нея ловко избягвал срещите с диви зверове и лоши хора. След толкова дълъг и тежък път накрая съвсем изнемощял.
Веднъж по здрач умореният принц приседнал на брега на чисто планинско езеро. Не щеш ли слухът му доловил чуруликане на птици. Към  брега слизали момчета-птици със стомни за вода. Сутон се скрил в храстите и чул разговора им.

•  Днес нашият цар ще приеме Манора- казала една от девойките. —обредът на пречистването продължи седем години, седем месеца и седем дена.
• Скоро ще направят последното измиване - потвърдила друга, -то ще избави принцесата дори от спомените за живота и сред хората!

Момичетата-птици напълнили своите стомни с чиста и студена вода от планинското езеро. Тогава Сутон предпазливо разтворил храстите и незабелязано хвърлил пръстена на Манора в една стомна.
Когато прислужниците напръскали за последен път с вода краси­вата Манора и опразнили и последната стомна, от нея внезапно се изтърколил пръстенът. Принцесата го взела и го стиснала в ръката си: разбрала, че любимият й съпруг е някъде наблизо.
После я облекли в нова премяна от блестящи паунови пера, украсили я със скъпоценни камъни и я повели към царския дворец на кей­нарите. Тук Манора, заобиколена от сестрите си, застанала пред своите родители.

• Разкажи ни, дъще, как те отвлякоха и какво ти се случи в стра­ната на хората — попитал царят.

И Манора разказала всичките си приключения в Понкала. А нак­рая добавила:

• Принц Сутон, моят съпруг, е много добър и нежен. Той ме оби­ча и винаги ще ми бъде предан.
• Добре, но щом е толкова добър и предан, защо не те последва в нашия планински дворец? — попитал царят на кейнарите.

И всички придворни закимали в знак на съгласие.

• А ти, татко, би ли ми позволил отново да се събера с него?
• Разбира се, щом толкова се обичате...
• Принц Сутон е съвсем наблизо! — възкликнала Манора. — Се­га е край планинското езеро. Нека го доведат!

Придворните кейнари отишли на брега на езерото и намерили Су­тон. Когато влязъл в царските покои, той паднал на колене в знак на почит към владетеля на кейнарите.

• Чух, че си бил добър и благороден — казал царят. — Че си оби­чал дъщеря ми Манора и си й бил верен. Добре, аз ще те приема, ако разпознаеш съпругата си измежду нейните сестри.

Принцът вдигнал очи и се смаял: пред него във вихрен танц се за­въртели седем красавици, седем принцеси с птичи премени; в укра­шенията им искрели скъпоценни камъни, а в премените се прелива­ли всички цветове на дъгата. И всичките седем му се видели еднакви като бисерите в короната на владетеля на кейнарите. Танцът на сест­рите бил стремителен, те размахвали в такт крилата си, като при то­ва скривали лицата и принц Сутон не можел да разпознае чертите на любимата си съпруга.
За миг го обзело отчаяние. Ала тогава сякаш мълния проблеснала в мрака — сякаш ярки пламъци обгърнали пръстена на ръката на Ма­нора. Принцът познал пръстена и протегнал ръце към Манора. Царят дал знак и танцът спрял. И всички разцъфтели в радостни усмивки.
Седем дена и седем нощи продължил празникът в планинския дворец на кейнарите. А после Сутон и Манора се върнали в Понка­ла. Не след дълго принцът станал цар. Той управлявал дълго и спра­ведливо. А кейнарите — полуптици-полухора — живели под негово­то управление мирно и щастливо.

​Имало едно време един хан. Той имал девет дъщери, коя от коя по-красиви. Осемте се омъжили по избора на баща си — за послушни и умни момци, а най-малката не го послушала — взела си за съпруг невзрачен сиромах. Ядосал се ханът и наредил на най-малката си дъщеря и мъжа й да се заселят по-далече от ханската юрта, в проста колиба.
Така и направили. Животът си вървял нормално, ала по едно вре­ме започнали да изчезват жребчетата от бялата кобила на хана. Не били те обикновени жребчета — наполовина златни, наполовина сре­бърни.
Осемте по-големи зетьове причаквали поред лошия крадец, но та­ка и не успели да го хванат, не опазили жребчетата. При хана дошъл най-младият зет, същият онзи невзрачен сиромах, и пожелал да пази табуна. Но ханът само му се присмял:
— Ха, ти ще го опазиш! Лично аз ходих, зетьовете ходиха, та ти ли, нещастнико, ще се сравняваш с нас! Я да си вървиш!
Момъкът не послушал хана и отишъл да пази табуна — цяла нощ не мигнал. Ето че на разсъмване бялата кобила родила скъпоценното жребче — наполовина златно, наполовина сребърно. И тогава от не­бесата налетяла приказната птица Хангард, грабнала жребчето и от­летяла. Не се стъписал пазачът, пуснал подир нея една стрела, а тази стрела се върнала при него с едно птиче перо и със златната опашка на жребчето.
Върнал се момъкът вкъщи и казал на жена си засега да заключи придобивката в раклата и на никого да не я показва.
И отново, нощ след нощ, се губели жребчета от табуна. Тогава ха­нът извикал осемте си зетя и им наредил да обходят целия свят, но да намерят крадеца и да върнат всички жребчета вкъщи. И най-мла­дият зет молел да тръгне с тях, но ханът само му се подиграл: че тая работа за тебе ли е! Но сиромахът настоял:

• Тръгвам и толкоз!

Видял ханът, че момъкът няма да отстъпи, и наредил да му дадат един стар кон, направо кранта.
Момъкът оседлал коня и поел към дома си.

• Виж, жено — казал, — мигар ще стигна далече с такава кран­та? Едвам докрета дотук, а пък далечен път изобщо няма да издър­жи. Види се, ще трябва да си взема от ханския табун хубав кон, а за да не се разгневи баща ти, покажи му перото от приказната птица Хангард и златната опашка на жребчето. Нека знае, че мъжът ти не е ка­то другите му зетьове, че не е спал през онази нощ и много неща е видял.

Избрал си момъкът хубав кон от ханския табун и препуснал след ханските зетьове. А жена му изпълнила неговата заръка, показала на баща си перото на приказната птица и златната опашка на жребчето. Изненадал се ханът: излязло, че най-малкият му зет е умен и чевръст.
През това време младите мъже яздели ли, яздели по света. След като пътували почти месец, се уморили, копитата на конете се разкър­вавили. Решили добре да си починат, направили бивак, само най-мла­дият продължил, сякаш нищо не можело да го уплаши.
Яздил, яздил, по едно време гледа — в подножието на един хълм стои бяла юрта. Влязъл в юртата, а в нея намерил старица. Започнал да я разпитва кой живее в тази юрта. Старицата му казала: В юртата живее птицата Хангард, та този Хангард е решил да се жени и вече почти е приготвил откупа за невястата — сто жребчета, наполовина златни, на­половина сребърни. Само едно му трябва още, за да станат сто. И друго му казала старицата: Ако се завръща като зъл дух, Хангард долита през комина, а ако е добър — тихичко влизал през вратата.
Младият мъж изслушал старицата и се скрил близо до юртата. Щом чул свистене над комина на юртата, опънал тетивата и стрелата улу­чила птицата право в сърцето. Тогава младият мъж събрал всички жребчета на табун и препуснал обратно.
Яздил, яздил, по едно време срещнал по-големите зетьове, а те би­ли ужасно измършавели — само кожа и кости. Почудили се зетьовете на нечувания късмет на сиромаха и ги обзела такава завист, че ре­шили да го погубят. Изкопали дълбока яма, опънали отгоре й килим, сиромахът стъпил върху килима и паднал в ямата.
Зетьовете започнали бързо да събират жребчетата, но те се разбя­гали. Така и не успели да ги съберат и си тръгнали към къщи с праз­ни ръце.
Покрай ямата минала една девойка. Чула стонове, навела се над ямата, гледа — млад мъж, ни жив, ни умрял. Той я помолил да из­плете въже от златните и сребърни косми на жребчетата. По това въ­же се покатерил и излязъл от ямата. Събрал жребчетата — наполо­вина златни, наполовина сребърни, и препуснал към къщи.
Щом видял своите жребчета, ханът страшно много се зарадвал. Та­ка е то: докато не видиш човека как върши работа, не можеш да го разбереш. Ханът наредил да накажат със смърт по-големите зетьове, но храбрият младеж го помолил да ги помилва. А когато ханът ум­рял, сиромахът заел неговото място. Шейсет години управлявал честно и справедливо, шейсет години народът му ял, пил и се веселил.

​Случило се така, че Кхампха останал кръгъл сирак. Живеел със ста­рата си баба в порутена колиба в покрайнините на планинско село. Били много бедни, но Кхампха не роптаел срещу съдбата и се стараел да се труди усърдно. От ранна сутрин до мръкнало сечел дърва и из­гарял пънове, подготвял земята за оран.
Веднъж бабата казала на момъка.

• Кхампха, добре ще е да наловиш малко риба. Иди на потока и заложи кош. В този сезон в потока има страшно много риба.
• Добре — отвърнал момъкът и веднага се захванал да плете кош.

Кошът станал голям-преголям. Кхампха отишъл при потока и го заложил. На сутринта отишъл да провери, но кошът се оказал празен, а наоколо по брега Кхампха забелязал следи от различни животни.
Това се повтаряло всяка сутрин. Натъжил се Кхампха и разказал всичко на баба си. Старицата изслушала внука си и го посъветвала да приготви клопка и да хване горските зверове — разбира се, те кра­дели рибата от коша.
Кхампха последвал съвета на баба си, направил това, което тя му казала. На другата сутрин отишъл при потока и гледа — в клопката се хванала лисица. Кхампха приближил до лисицата, а тя изведнъж горчиво се разплакала.

• Пусни ме на свобода, Кхампха! — замолила го. — Някой ден може да ти потрябвам. Само ме повикай, веднага ще дотичам.

Момъкът съжалил лисицата и я пуснал. Лисицата застанала на зад­ни лапи, а предните притиснала до гърдите си и дълго-дълго му се кла­няла, а после избягала в гората.
Кхампха отново заложил коша и приготвил клопка. Този път в клопката се хванал тигър. Видял той момъка, ниско свел глава и се замолил:
Не ме погубвай, Кхампха! По-добре ме пусни на свобода, някой ден може да ти потрябвам. Само ме повикай, веднага ще дотичам.
Съжалил Кхампха тигъра и го пуснал. Тигърът се поклонил, близ­нал нозете на момъка в знак на благодарност, радостно изръмжал и хукнал към гората.
На другия ден Кхампха отново отишъл при потока — да види хва­нала ли се е риба в коша. Гледа — в клопката му се хванал носорог. Кхампха вече се канел да накаже носорога, но той го помолил:

• Не ме погубвай, някой ден може да ти потрябвам.

Добрият момък пуснал и носорога.
С това не се свършило: на другия ден в дълбоката яма паднал ог­ромен слон. И той помолил за пощада и подарил на момъка един от своите бивни. След това в заложената мрежа се оплел добрият горски дух на име Пхи Ной. Момъкът пуснал и него. После в клопката се хва­нала огромна змия — Кхампха съжалил и змията.
Оттогава нататък никой не закачал коша на Кхампха и той започ­нал всеки ден да носи вкъщи пълна кошница с риба. Най-едрата и вкусна риба момъкът сварявал специално за баба си. Слагал пред ста­рицата димящото котле, а тя все го отбутвала:

• Вече съм стара, внучето ми, не ми трябва много храна. А ти си млад, трябва добре да се храниш, тогава ще станеш сръчен и як мъж, ще имаш сили да разореш всеки планински склон.

Веднъж бабата и внукът цял ден секли дървета в гората, прибра­ли се вкъщи чак привечер. Влезли и замрели от изненада: всичко на­около било чисто разтребено, била сготвена вкусна гозба. До този ден никой никога не се бил отоивал в тяхната сиромашка колиба. Помис­лила малко бабата и казала:

• Види се, от небето са ни пратили помощничка, да украси бед­няшкия ни живот!

На другия ден бабата и внукът се престорили, че тръгват за поле­то, но бързо се върнали, скрили се край къщата и започнали да наб­людават. По пладне от слонския бивен излязла прекрасна фея и ста­рата колиба веднага светнала от нейното сияние.
Кхампха се прокраднал незабелязано в колибата, грабнал бивена и го строшил на малки парченца: момъкът искал прекрасната фея за­винаги да остане в дома му и да стане негова жена. Само че, рекъл си, не съм много красив, пък и колибата е твърде сиромашка-           едва ли Слоновата кост ще се съгласи да живее тук.
— Прекрасна фейо — тъжно продумал момъкът, — знам, че сме прекадено бедни, затова не се решавам да ти кажа: остани с нас, нека станем съпруг и съпруга.
Но феята Слонова кост радостно се усмихнала в отговор:
— Не тъгувай, добри ми Кхампха. Дошла съм в твоята колиба, за да стана твоя съпруга и помощничка. Не се тревожи, че домът ти е беден, а и ти не си красавец. Затова пък сърцето ти е добро.
Зарадвал се Кхампха, благодарил на прекрасната фея Слонова кост за добрите думи и двамата започнали да обработват заедно планин­ската нива — в дома им се заселили съгласието и щастието.
Веднъж из онези краища се появил важен царски велможа. Видял той феята Слонова кост и останал толкова изумен от нейната красота, че се притеснил: „Ами че тя е по-красива от самата царица!
Върнал се велможата в столицата, застанал пред царя и веднага му казал, че съпругата на един сиромах засенчва с красотата си са­мата царица. Царят наредил да предадат на Кхампха неговия височайши указ: незабавно да доведе в двореца красивата си съпруга.
Момъкът се ядосал:
—  Няма ли си Негово величество царица? Откъде-накъде аз трябва да се разделям с жена си?
Придворните се уплашили да не би тези дръзки думи да стигнат до ушите на обикновените хора и посъветвали царя да постигне свое­то не със сила а с хитрост, инак ще се изложи пред целия свят.
Царят намерил доста здрав разум в думите на придворните и из­мислил една хитрост. Спомнил си, че имал един много злобен и силен петел. Този петел не познавал поражение в боевете с други петли. И ето че царят наредил да извикат момъка и му казал:

• Донеси тук своя петел, нищожни, нека се сбият с моя. Ако моят петел победи твоя, ще трябва да се разделиш с жена си. Разбра ли?

Кхампха се прибрал натъжен вкъщи, разказал всичко на жена си. Прекрасната фея Слонова кост гальовно хванала мъжа си за ръката.

• Ти веднъж ми разказа как си пуснал на свобода много различ­ни горски зверове, а те са ти обещали, ако трябва, да ти се притекат на помощ. Иди в гората и повикай лисицата, помоли я да ти помогне.

Зарадвал се Кхампха, отишъл в гората и разказал на лисицата за нещастието си. Тя се засмяла:
Е, никой не може по-добре от мен да се разправя с кокошки и петли. Само да ми ги дадат, ще видя сметката не само на царския пе- тел, но и на петела на самия Небесен владетел. Щом стигнем пред пор­тите на царския дворец, веднага ще се превърна в петел. Тогава ти ще ме вземеш на ръце и ще кажеш, че твоят петел е готов да се бие с царския.
Зарадвал се Кхампха, яхнал лисицата и скоро двамата се озовали пред стените на двореца. Лисицата се превърнала в петел със здрав клюн и остри шпори. Кхампха вдигнал петела на ръце и го понесъл към двореца. Щом чул, че момъкът е дошъл, царят злорадо се закикотил: ни най-малко не се съмнявал, че царският петел ще бъде побе­дител. Ала той успял да направи само една крачка, когато петелът на Кхампха го връхлетял като ураган и клетникът издъхнал. Като видял това, царят здравата се разгневил.

• Утре ще доведеш тук бика си — наредил на Кхампха, — да се бие с моя. Ако моят бик победи твоя, ще трябва да се разделиш с же­на си. Разбра ли?

Върнал се момъкът вкъщи и разказал всичко на Слоновата кост, а тя го посъветвала:

• Иди в гората и извикай тигъра, той непременно ще ти помогне.

Кхампха отишъл в гората и извикал тигъра. Той дотичал веднага и момъкът му разказал за неволите си.

• Не е страшно — отговорил тигърът, — аз повалям с един удар дори горския бик, а пък с царския ще бъде съвсем лесно. Яхни ме, за миг ще стигнем до портите на царския дворец. Там ще се превърна в бик, а ти ще ме заведеш при царя, той ни чака с нетърпение.

Кхампха постъпил така, както му казал тигърът.
Царял го посрещнал уж радушно — бил сигурен, че сега непремен­но ще спечели победата.
Бикът на царя бил могъщ и свиреп, рогата му били от остри по- остри! Засилил се бикът на Кхампха, втурнал се към царския — и той паднал мъртъв.
Още повече от преди се разгневил царят и веднага измислил нова хитрост.

• Утре доведи тук слон, да си премери силите с моя — казал. — Ако моят слон надвие твоя, ще трябва да се разделиш с жена си. Раз­бра ли?

Прибрал се Кхампха, разказал всичко на жена си. Тя го посъветва­ла да намери в гората носорога. Кхампха отишъл в гората, повикал но­сорога и му разказал злочестините си. Носорогът се превърнал в огро­мен слон, нахвърлил се върху царския слон — онзи рухнал на земята.
Окончателно се вбесил царят и измислил нова хитрост. Този път поискал да проверят кой по-изкусно управлява лодка: Кхампха или царските войници? Уплашил се Кхампха, попитал жена си какво да прави. Прекрасната фея Слонова кост му казала:

• Иди да повикаш змията, може пък тя да ти помогне.

Кхампха отново отишъл в гората, намерил змията, разказал й па­тилата си. Змията веднага се съгласила да му помогне: ще се пре­върне в лодка за Кхампха и мигом ще изпревари царските гребци.
Така и станало. Царят освирепял, когато лодката на Кхампха се откъснала напред, затропал с крака и безумно се разкрещял. От този крясък покривът на покоите рухнал върху главена м ка дошъл краят му.
Зарадвал се Кхампха: сега никой не можел да му отнеме любимата жена — и спокоен си тръгнал за вкъщи. Ала рано било да се радва . След смъртта си злобният цар се превърнал в злия горски дух Хай. Решил да не отстъпва и да си отмъсти на Кхампха, да му отнеме красивата жена. Събрал по-дребните зли духове и им наредил на вся­ка цена да му доведат душата на прекрасната фея Слонова кост. Наредил на един от злите духове да се превърне в отровна змия и да пропълзи в котлето, в което феята Слонова кост готви гозбите си. Щом тя пипне котлето, змията да я ухапе. Феята ще умре от змииското ухапване и змията ще завладее душата й.
Добрият горски дух Пхи Ной, когото Кхампха някога съжалил, научил за коварните кроежи на Пхи Хай и навреме подшушнал на пре­красната фея:

•  Преди да започнеш да готвиш, плисни в котлето вряла вода.

Послушала го феята Слонова кост, плиснала в котлето вряла вода и попарила змията, която се била притаила там. Тя веднага издъхнала.
Ала Пхи Хай не мирясал: придумал бухала да отвлече прекрасна­та фея.     ,
Бухалът долетял при дома на Кхампха и така заграчил, че феята Слонова кост потреперила от ужас и паднала мъртва.
Заплакал Кхампха с горчиви сълзи. А после, нали нямало какво да прави, се наканил да погребе тялото на любимата си съпруга.

•  Не бързай — чул той тогава гласа на добрия Пхи Ной, — оста­ви всичко, както си е, аз ще намеря начин да ти помогна.

Кхампха послушал Пхи Ной и полегнал да си почине, защото вече бил останал без сили от мъка. А точно тогава долетял бухалът ис­кал вече да отнесе душата на прекрасната фея.
— Ей, бухльо! — извикал го добрият дух Пхи Ной. — Пхи Хай ме помоли да ти помогна. Вземай по-бързо душата на прекрасната фея и влез с нея в тази кошница. Мигом ще ви отнеса при Пхи Хай.
Глупавият бухал наистина влязъл в кошницата.

•  Не е много трудна работа да погубиш някого — поклатил глава

Пхи Ной. — Къде-къде по-трудно е да го възкресиш. Ще можеш ли, бухльо, да съживиш прекрасната фея?
Бухалът облещил кръглите си очи, запляскал с крила, източил къ­сия си врат и заграчил провлечено. Бездиханната фея веднага ожи­вяла. Пхи Ной стиснал бухала за гърлото и му заповядал:

• Признай си как вашето бухалско племе изпраща смърт на хората!

Бухалът разтворил клюна си и се напънал да изграчи:

• Ау...ау... ау... ъ-ъ... оу!

Пхи Ной взел един нож и скъсил езика на бухала. Оттогава бухалите вече не всяват смъртен страх сред хората с ужасните си крясъци.
Научил злият дух Пхи Хай, че пак не е сполучил, и от злоба се гът- този път вече завинаги. И така дошъл краят на лошия цар.
Велможите решили да изберат за цар Кхампха — всички знаели какво добро сърце имал той. Отишли в дома му, яхнали слонове.
Кхампха излязъл да ги посрещне и казал:

• Човек не може да бъде цар, без да измъчва добрите хора. Не ми тряова царски трон!

Чули велможите мъдрите думи на Кхампха, смъкнали богатите си одежди и се разотишли по домовете си. А столицата така си и остана­ла оез цар. Тогава вече хората заживели в мир и съгласие, за всичко си помагали.

​Отдавна, много отдавна, вече не си спомням кога — когато ка­милата беше гласовит глашатай, а аз люлеех тате в люлката: скръц- скръц!, - не щеш ли, мама се разпищя пред вратата. Затърчах се към нея, а тате —- туп от люлката! Ту единия люлея, ту другия — и двамата плачат. И тогаз мама ме хвана за перчема, а тате пипна тоягата и хукнаха да ме гонят из ъглите! Тичам покрай печката — гребвам от горещата каша, а върху ми се излива гърне с кисело мля­ко! Едвам се отървах и приказката започна.
Имало едно време един Келчо, а той си имал майка и баща. Оста­рял баща му, съвсем изнемощял. И преди смъртта си казал на своя син:
— Слушай, синко, бащиното ми наставление. Никога да си нямаш работа с един човек. Този човек е дребен на ръст, по лицето му няма ни косъмче, кривоглед е и се казва Муса. Дори пшеницата да не си мелиш на неговата мелница.
Казал това и напуснал този свят.
Мъртвите си отиват, живите остават. Много време мина оттогава, дошла пролетта, после лятото. Веднъж майката на Келчо му казала:

•  Радост за очите ми, синко мой Келчо! Не ни е останало нито брашно, нито трици. И ние нямаме какво да ядем, и животните. Я взе­ми пшеница, откарай я в мелницата, да я смелят. Ще има храна и за нас, и за животните, заедно ще се радваме.

—  Добре, мамо, така ще направя — казал Келчо.
На разсъмване той извел магарето от обора, натоварил го с чува­ли пшеница и още с първите песни на птиците тръгнал на път. Пъ­тят към мелницата извивал по хълмове и долини, а самата мелница била край един водопад. Водата падала отгоре, завъртала голямото ко­лело, а от него камъните се въртели и скърцали, въртели и скърцали - мелели зрънцата.
Приближил Келчо до мелницата и що да види? Пред вратата седнал дребен човечец, по лицето му нито косъмче, а и кривоглед...
„Аха- помислил си Келчо.- Остава да се казва Муса, тогава ще е по-добре да послушам съвета на тате.” Отишъл до човека и го попитал:

• Как се казваш, уважаеми?

А той отговорил невъзмутимо:

• Муса

Разбрал Келчо, че това е същият човек, за когото баща му го билпредупредил: дребен на ръст, без нито едно косъмче по лицето, кривоглед, името му – Муса. Не – рекъл си, - няма да престъпя бащината заръка, бърже да се махам оттук!”
Завърнал магарето и го подкарал към   втората мелница. Защото по
Селата има много мелници, не е като в градовете. Ала онова човече, дребното на ръст и без косъмче по лицето, се ядосало. „Охо, ще ти покажа аз как ще бягаш от мене!”
Скочил Муса и по краткия път изпреварил Келчо, стигнал до вто­рата Мелница преди него. Пак се настанил пред вратата - по турски, с крака подвити под него, седи и зяпа насам натам.
Келчо се дотътрил ни жив, ни умрял от умора след стръмните баи­ри и криволичещите пътеки. Щом приближил до мелницата, веднага видял Муса.

• Ох, тежко ми! Пак този!

Бързо завърнал магарето, шибнал го с пръчката и тъкмо се канел да побегне, Муса го извикал:

• Напразно се мъчиш, Келчо! По тези места има само три мел­ници и всичките са мои. Няма къде другаде да идеш. По-добре се примири и дай да ти смеля пшеницата.
• А, не — казал Келчо. — Не мога да престъпя бащината заръка, няма да меля пшеницата си при тебе. Остани си със здраве!

• Почакай — преградил му пътя Муса. — Хайде да сключим с тебе

договор за състезание. Ако аз изляза победител, ще взема всичката ти пшеница заедно с магарето. Ако спечелиш ти, давам ти една от моите мелници.     1Те

• За какво ще се състезаваме?
• Кой лъже повече. Който измисли по-добра лъжа, той печели. Съгласен ли си?

Как да не се съгласи Келчо! Та той бил прочут с измислиците си!
Стиснали си ръцете и състезанието започнало. Пръв подхванал лъжите си Муса:

• Слушай сега, Келчо! Баща ми не беше мелничар, а орач. Есен­но време сееше, зиме и напролет чакаше реколтата, лете вършееше зърното. Веднъж на нашия харман поникна диня. Започнахме да се грижим за нея, та да расте по-добре. Как ли не я глезихме, как ли не я поливахме — и тя растеше ли, растеше. Порасна голяма — колкото цял хълм! Узря нашата диня и тате нае дървосекачи да я раз­цепят. Единият секач замахна със секирата и я изтърва право вът­ре в динята. Какво да прави? Наложи се да влезе в динята, да я тър­си. Когато влязъл, скитал, скитал, не могъл да намери секирата. Не щеш ли, гледа — друг някакъв човек се лута. Секачът го попитал: „Земляк, изгубих си тук секирата, да си я виждал случайно?“ Оня човек само се разсмял в отговор: „Какво приказваш, земляк! Аз из­губих цял керван камили, седем дена и седем нощи ги търся, ала досега и следи от копитата им не съм видял!“ Нямаше как, наложи се всички да влезем и да търсим секача с неговата секира и керванджията с неговите камили. Баща ми доведе от града цял отряд дър­восекачи и те разсякоха нашата диня на две. Че като рукна вода от нея, че като потекоха едни реки — през планини и хълмове стигна­ха чак до Истанбул и от тях се образува Мраморно море.

Млъкнал Муса-кьосето и погледнал Келчо. Келчо се почесал по те­мето и подзел:

• Сега чуй аз какво ще ти разкажа! Моят баща беше пчелар. Не е лека тая работа. От ранни зори той беше на пчелина и броеше колко пчели са излетели от кошерите. Вечер ги преброяваше една по една — колко са се върнали. Не щеш ли, веднъж една окуцяла пчела не се прибрала. Натъжи се тате, цяла нощ не мигна, само това си мис­леше: какво ли може да й се е случило? Той обичаше тази пчела за­ради хубавия й мед. Мисли, мисли и до сутринта измисли. Взе голя­мата губерка, заби я в земята, стъпи върху нея бос и от високото се заоглежда наоколо. „Виждам — рече — как някакъв селянин от се­ло Физан е хванал нашата куца пчеличка, впрегнал я е в ралото за­едно с бика и сега орат двамата! Бърже ми оседлайте петела!“ Хва­нах аз петела, оседлах го, тате го яхна и се запъти към Физан. Осво­бодил нашата пчела, но докато яздил, седлото протрило гърба на пе­тела. Намазахме болното място с орехово масло и не щеш ли, на то­ва място покълна орех. Дорде се усетим, фиданката се превърна в огромно дърво. Листата му окапаха и покриха цяла нива. Засяхме тази нива и на нея израсна пшеница до пояс. Пшеницата узря, оти­дохме с косите да я окосим, а насреща ни една лисица — скок! За­махна тате с косата, метна примка на шията на лисицата. Лисицата бяга, а косата се върти около нея. И така окоси нивата до последно­то класче. Овършахме пшеницата, извикахме бирника да пресмет­не реколтата. Мерим ние, мерим пшеницата и току гледаме в една от крините — лист хартия. Тате го разгъна, повъртя го на тъй и на инак, после го подаде на бирника: „Я, синко, погледни какво пише, че не мога да го разбера.“ Онзи го прочете, а там пишело следното: „Келчо победи, кьосето се изложи.“

Така завършил разказа си Келчо, а Муса се смял до сълзи.
— Браво, Келчо! — казал. — Още като излъга за губерката, раз­брах, че съм изгубил играта. Можеше и да не продължаваш нататък. А пък аз, честно да ти кажа, отдавна търся човек като тебе. Вземи и трите ми мелници, хубаво се грижи за тях и се грижи за мене, докато съм жив.
Оттогава Келчо, майка му и мелничарят заживели нов живот весел и заможен.