​Отдавна, много отдавна, вече не си спомням кога — когато ка­милата беше гласовит глашатай, а аз люлеех тате в люлката: скръц- скръц!, - не щеш ли, мама се разпищя пред вратата. Затърчах се към нея, а тате —- туп от люлката! Ту единия люлея, ту другия — и двамата плачат. И тогаз мама ме хвана за перчема, а тате пипна тоягата и хукнаха да ме гонят из ъглите! Тичам покрай печката — гребвам от горещата каша, а върху ми се излива гърне с кисело мля­ко! Едвам се отървах и приказката започна.
Имало едно време един Келчо, а той си имал майка и баща. Оста­рял баща му, съвсем изнемощял. И преди смъртта си казал на своя син:
— Слушай, синко, бащиното ми наставление. Никога да си нямаш работа с един човек. Този човек е дребен на ръст, по лицето му няма ни косъмче, кривоглед е и се казва Муса. Дори пшеницата да не си мелиш на неговата мелница.
Казал това и напуснал този свят.
Мъртвите си отиват, живите остават. Много време мина оттогава, дошла пролетта, после лятото. Веднъж майката на Келчо му казала:

•  Радост за очите ми, синко мой Келчо! Не ни е останало нито брашно, нито трици. И ние нямаме какво да ядем, и животните. Я взе­ми пшеница, откарай я в мелницата, да я смелят. Ще има храна и за нас, и за животните, заедно ще се радваме.

—  Добре, мамо, така ще направя — казал Келчо.
На разсъмване той извел магарето от обора, натоварил го с чува­ли пшеница и още с първите песни на птиците тръгнал на път. Пъ­тят към мелницата извивал по хълмове и долини, а самата мелница била край един водопад. Водата падала отгоре, завъртала голямото ко­лело, а от него камъните се въртели и скърцали, въртели и скърцали - мелели зрънцата.
Приближил Келчо до мелницата и що да види? Пред вратата седнал дребен човечец, по лицето му нито косъмче, а и кривоглед...
„Аха- помислил си Келчо.- Остава да се казва Муса, тогава ще е по-добре да послушам съвета на тате.” Отишъл до човека и го попитал:

• Как се казваш, уважаеми?

А той отговорил невъзмутимо:

• Муса

Разбрал Келчо, че това е същият човек, за когото баща му го билпредупредил: дребен на ръст, без нито едно косъмче по лицето, кривоглед, името му – Муса. Не – рекъл си, - няма да престъпя бащината заръка, бърже да се махам оттук!”
Завърнал магарето и го подкарал към   втората мелница. Защото по
Селата има много мелници, не е като в градовете. Ала онова човече, дребното на ръст и без косъмче по лицето, се ядосало. „Охо, ще ти покажа аз как ще бягаш от мене!”
Скочил Муса и по краткия път изпреварил Келчо, стигнал до вто­рата Мелница преди него. Пак се настанил пред вратата - по турски, с крака подвити под него, седи и зяпа насам натам.
Келчо се дотътрил ни жив, ни умрял от умора след стръмните баи­ри и криволичещите пътеки. Щом приближил до мелницата, веднага видял Муса.

• Ох, тежко ми! Пак този!

Бързо завърнал магарето, шибнал го с пръчката и тъкмо се канел да побегне, Муса го извикал:

• Напразно се мъчиш, Келчо! По тези места има само три мел­ници и всичките са мои. Няма къде другаде да идеш. По-добре се примири и дай да ти смеля пшеницата.
• А, не — казал Келчо. — Не мога да престъпя бащината заръка, няма да меля пшеницата си при тебе. Остани си със здраве!

• Почакай — преградил му пътя Муса. — Хайде да сключим с тебе

договор за състезание. Ако аз изляза победител, ще взема всичката ти пшеница заедно с магарето. Ако спечелиш ти, давам ти една от моите мелници.     1Те

• За какво ще се състезаваме?
• Кой лъже повече. Който измисли по-добра лъжа, той печели. Съгласен ли си?

Как да не се съгласи Келчо! Та той бил прочут с измислиците си!
Стиснали си ръцете и състезанието започнало. Пръв подхванал лъжите си Муса:

• Слушай сега, Келчо! Баща ми не беше мелничар, а орач. Есен­но време сееше, зиме и напролет чакаше реколтата, лете вършееше зърното. Веднъж на нашия харман поникна диня. Започнахме да се грижим за нея, та да расте по-добре. Как ли не я глезихме, как ли не я поливахме — и тя растеше ли, растеше. Порасна голяма — колкото цял хълм! Узря нашата диня и тате нае дървосекачи да я раз­цепят. Единият секач замахна със секирата и я изтърва право вът­ре в динята. Какво да прави? Наложи се да влезе в динята, да я тър­си. Когато влязъл, скитал, скитал, не могъл да намери секирата. Не щеш ли, гледа — друг някакъв човек се лута. Секачът го попитал: „Земляк, изгубих си тук секирата, да си я виждал случайно?“ Оня човек само се разсмял в отговор: „Какво приказваш, земляк! Аз из­губих цял керван камили, седем дена и седем нощи ги търся, ала досега и следи от копитата им не съм видял!“ Нямаше как, наложи се всички да влезем и да търсим секача с неговата секира и керванджията с неговите камили. Баща ми доведе от града цял отряд дър­восекачи и те разсякоха нашата диня на две. Че като рукна вода от нея, че като потекоха едни реки — през планини и хълмове стигна­ха чак до Истанбул и от тях се образува Мраморно море.

Млъкнал Муса-кьосето и погледнал Келчо. Келчо се почесал по те­мето и подзел:

• Сега чуй аз какво ще ти разкажа! Моят баща беше пчелар. Не е лека тая работа. От ранни зори той беше на пчелина и броеше колко пчели са излетели от кошерите. Вечер ги преброяваше една по една — колко са се върнали. Не щеш ли, веднъж една окуцяла пчела не се прибрала. Натъжи се тате, цяла нощ не мигна, само това си мис­леше: какво ли може да й се е случило? Той обичаше тази пчела за­ради хубавия й мед. Мисли, мисли и до сутринта измисли. Взе голя­мата губерка, заби я в земята, стъпи върху нея бос и от високото се заоглежда наоколо. „Виждам — рече — как някакъв селянин от се­ло Физан е хванал нашата куца пчеличка, впрегнал я е в ралото за­едно с бика и сега орат двамата! Бърже ми оседлайте петела!“ Хва­нах аз петела, оседлах го, тате го яхна и се запъти към Физан. Осво­бодил нашата пчела, но докато яздил, седлото протрило гърба на пе­тела. Намазахме болното място с орехово масло и не щеш ли, на то­ва място покълна орех. Дорде се усетим, фиданката се превърна в огромно дърво. Листата му окапаха и покриха цяла нива. Засяхме тази нива и на нея израсна пшеница до пояс. Пшеницата узря, оти­дохме с косите да я окосим, а насреща ни една лисица — скок! За­махна тате с косата, метна примка на шията на лисицата. Лисицата бяга, а косата се върти около нея. И така окоси нивата до последно­то класче. Овършахме пшеницата, извикахме бирника да пресмет­не реколтата. Мерим ние, мерим пшеницата и току гледаме в една от крините — лист хартия. Тате го разгъна, повъртя го на тъй и на инак, после го подаде на бирника: „Я, синко, погледни какво пише, че не мога да го разбера.“ Онзи го прочете, а там пишело следното: „Келчо победи, кьосето се изложи.“

Така завършил разказа си Келчо, а Муса се смял до сълзи.
— Браво, Келчо! — казал. — Още като излъга за губерката, раз­брах, че съм изгубил играта. Можеше и да не продължаваш нататък. А пък аз, честно да ти кажа, отдавна търся човек като тебе. Вземи и трите ми мелници, хубаво се грижи за тях и се грижи за мене, докато съм жив.
Оттогава Келчо, майка му и мелничарят заживели нов живот весел и заможен.

Отдавна, много отдавна, вече не си спомням кога, в старата баня ли, в новата къща ли, както си люлеех в бабината люлка- скръц - скръц!-  и приказката щеше да започне,  ала довтаса онзи лъв, подплаши народа, всеки побягна от него накъдето му видят очите. Насядаха по ъглите, белким се спасят. Току пропя петле и кокошка изкудкудяка, че снесла яйчице, а нашата приказка започва ей така.
 Далече- далече от нашите места живяла в една страна старица със своя син. Старицата била добра, трудолюбива, а нейният син, мъж като канара - голям лентяй. По цял ден се излежавал на кревата и дремел, работа не пипвал. Щом огладнеел или ожаднеел, подхващал майка си:
- Майко, дай ми хляб! Майко, донеси ми вода!
Старицата за нищо не му противоречала. Такова си е майчиното сърце, какво да го правиш? Примирила се тя със съдбата си. Поисквал ли младият мързеливец хляб, тя начаса замесвала тесто, напалвала огъня, изпичала хляба, поднасяла го на сина си. Поисквал ли вода, хуквала към извора, наливала в стомната прясна вода, подавала я в белите му ръце.
-  Пий, синко, наздраве! Яж, синко, да ти е сладко!
 Във всяка страна има владетел. Та и в страната, където живеели старицата и мързеливият й син, имало падишах, а той имал дъщеря. Само че от деня, когато се родила дъщеря му, на падишаха всичко му тръгнало наопаки. Каквото и да захванел, все не вървяло. И решил падишахът, че всичките му несполуки са заради дъщеря му.
- Нямам си син -  тъгувал той, - кого ли ще поставя на трона? А от дъщерята само бели мога да очаквам. Оставя ли я без надзор, веднага тича при тъпанджията или при зурнаджията. Добра дума пък хич не очаквам от нея, а и да я изрече, все не навреме.
Така говорел падишахат и от ден на ден все повече се отчайвал, все повече губел надежда, че положението му ще се оправи. Един ден решил: „По-добре да прогоня това момиче. Нека после да съжалявам и да страдам, но поне работите ми ще започнат да се оправят.”
Не случайно казват: майчиното сърце е от меко тесто, бащиното е от камък. Едното ще се издуе, но бързо ще се отпусне, а другото дори не трепва -  камък и това си е.
И ето че една сутрин рано - рано бащата- падишах събудил дъщеря си, пъхнал в ръцете й бохчица  и й наредил:
- Върви където искаш, да не съм те видял повече.
И я изгонил от двореца.
Момичетата са същества нежни, крехки, като лилави карамфили в саксия. Само да ги подухне ветрецът, те вече зъзнат и клюмват; завали ли дъжд- проливат сълзи. Разплакала се дъщерята на падишаха:
- Ох, горкана аз, горкана, види се, такава ми била орисията- да се скитам по белия свят.
 И тръгнала накъдето й видят очите, а камък тежал на сърцето й.
Вървяла що вървяла, гледа край пътя - някаква къщурка. Свърнало момичето към нея, приближило, потропало на вратата. Отвътре се чул гласът на старицата:
- Кой е? Добре си дошъл!
- Благодаря, бабо!
Съблякла си горната дреха дъщерята на падишаха, пристъпила и седнала в къта.
Минало се някое време и синът на старицата се събудил- същият онзи, мързеливецът. Протегнал се два пъти, прозял се пет пъти, после казал:
- Майко, огладнях, дай ми хляб!
Дъщерята на падишаха погледнала- хлябът бил досами леглото му. Само да протегне ръка, ще си го вземе. Ядосала се тя, грабнала тоягата на страницата,  па започнала да хока момъка:
- Ах ти, мързеливецо! Хлябът е до тебе, стани и си го вземи. И бърже тичай да налееш вода!
На лентяя това му се е случвало за пръв път в живота, от уплаха той тутакси направил всичко, което му наредило момичето.
 Започнал постепенно да се учи на ред. Отначало вършел някоя дребна работа, а после свикнал, научил се да работи всичко.
По онези места живеел главният керванджия, който водел кервани камили от една страна в друга и така си изкарвал прехраната. Старицата завела сина си при него и го замолила:
- Вземи го за помощник, вечно ще ти бъда благодарна. Вкъщи сме три гърла. Мъжът ми, дето се грижеше за нас, умря. Нямаме от какво да живеем.
- Добре- казал керванджията,- ще взема сина ти за помощник. Ще тръгне на път с мен, керванът вече е готов. Ще тръгне жив и здрав, жив и здрав ще се върне.
- На добър път, чакаме те да се върнеш, синко- казала старицата.
Керванджиите натоварили камилите, подредили ги на върволица и керванът потеглил. Звънчето на първата камила подрънквало: Дзън- дзън, стока караме! Дзън- дзън, стока караме! Звънчето на втората камила питало: Дан- дан, откъде я взехте? Дан- дан, откъде я взехте? А третото отговаряло: Дин – дин, оттук-оттам! Дин – дин, оттук-оттам!
И така вървели- денем и нощем,  денем и нощем. Отдавна останали зад тях дърветата, зелените треви, пенливите реки. Керванът навлязъл в безкрайната пустиня- нито тревичка, нито дръвче, само нажежен пясък и прижурящо слънце над главите.
Свършила се водата на кервана, опразнили се меховете. Една вечер керванджиите видели на пътя cи две финикови палми, а под тях-  кладенец. Втурнали се пътниците към водата, но се оказало, че кладенецът е пресъхнал. Какво да правят? Мислили, мислили и решили да слязат долу с въже- да разчистят извора на дъното. Но кой да слезе? То се знае, синът на старицата. Той бил млад, силен и чевръст. Завързали момъка с въже и започнали да го спускат. Въжето се размотавало, скоро щяло да се свърши, а дъното все не се виждало. Най-сетне краката му допреди до твърда земя, той клекнал на дъното на кладенеца, започнал да разравя пясъка, да търси извора. И не щеш ли, вкаменил се от изненада- в далечината му се привидяла светлинка! Гледал той, гледал, а светлинката се приближавала, приближавала, докато най-сетне се превърнала в белобрад старец.
- Какво търсиш тук, синко?
- Търся водата, дядо. Насред пустинята сме, ще погинем от жажда.
- Много хора са слизали в този кладенец, ала нито един от тях не е стигнал дотук. Всички се връщаха от половината път. А ти, изглежда си храбър момък. От нищо не се уплаши. Мисля, че трябва да те наградя  за това. Ето ти един нар и пешкир с дантелена украса. Вземи ги и си ги занеси в къщи.
Дал му старецът своите подаръци и тутакси изчезнал. А момъкът  бързо намерил извора, разчистил наоколо, копнал още малко и водата изригнала. Дръпнал въжето да го изтеглят по-скоро, и се изкачил горе.
Докато камилите и керванджиите утолявали жаждата си и почивали, момъка побързал да занесе подаръците у дома си. Дотичал, потърсил майка си, а нея никаква я нямало! Гледа момъкът-  дъщерята на падишаха седи на слънце пред къщурката и бродира с копринени конци. Помолил той момичето:
- Виж, дадоха ми едни подаръци, но ме е страх да не ги изгубя по пътя. Прибери ги някъде, пази ми ги, докато се върна.
Дал на момичето изсъхналия нар и пешкира с дантелената украса и хукнал да настигне кервана.
Докато момъкът пътешества с кервана по хълмове и пустини, ще ви разкажа какво станало с дъщерята на падишаха. Щом синът на старицата й дал нара, тя  си помислила: „ Я да го изям, че съм жадна.” Захапала го и изведнъж нарът се разцепил с трясък и от него се изсипали бисери и диаманти.
Дъщерята на падишаха извикала:
- Но какъв е този нар? От него се сипят бисери и диаманти! Трябва по-скоро да ги събера, да ги заменя срещу пари и да построя дворец.
 Разстлала тя пешкира с дантелената украса, за да събере в него бисерите и диамантите. Ала дорде се усети момичето, от пешкира излезли стотици войни с доспехи, със скъпи дрехи и всичките яхнали сиви коне. Предвождал ги мустакат военачалник.  Той се поклонил на дъщерята на падишаха:
- Какво ще заповядаш, повелителко! Моите войни ще изпълнят всичко начаса. Речеш ли да почистят наоколо, ще почистят, речеш ли да набият някого- ще го набият.
- Не е нужно нищо да почистват, не е нужно да бият никого - разпоредила се дъщерята на падишаха.- Вземете тези бисери и диаманти, занесете ги в града и ги продайте. После се върнете тук и с парите постройте дворец.
- Слушам и изпълнявам!- поклонил се мустакатият военачалник.
Войните яхнали конете, препуснали към града, продали бисерите и диамантите и се върнали. Свалили доспехите, запретнали ръкави и започнали работа. Разправят, че най-трудолюбивите същества на света били мравките и пчелите. Ала си мисля, че и те биха завидели на тази работа.
Войните построили дворец за чудо и приказ. Който го видел, вцепенявал се с пръст в устата, който чуел за него, изгубвал покоя си, една мечта го завладявала- да го види. Когато всичко било готово, старицата и дъщерята на падишаха се преместили от порутената си къщурка в двореца и заживели там радостно и щастливо.
Всичко е добре, когато свършва добре. Ала какво станало с нашия момък, който някога бил мързеливец?
Керванът стигнал там, закъдето бил тръгнал. Рразтоварили камилите, взели нови стоки и поели към къщи. Точно след девет месеца и десет дена керванът се върнал в своята страна. Главният керванджия наборил на момъка няколко монети и му казал:
- Ето ти заплатата. Върви си сега в къщи.
Момъкът се зарадвал, изтичал при своята къщурка и високо извикал:
- Майко! Майко! Върнах се и донесох пари!
Не току- така казват за странниците: тръгнеш ли, не ще се върнеш, а и  да се върнеш, вече не ще намериш каквото си оставил.
- Майко! Майко!- викал момъкът.- Къде си, майко?
Никакъв отговор- нито майчиния глас, нито гласът на дъщерята на падишаха, която някога прибрали в къщурката. Подпрял се момъка на заключената врата, обзели го черни мисли: „Горката ми майчица, клетата ми майчица! Не си понесла раздялата с мен, умряла си!”
Не щеш ли, изведнъж се появили войни с доспехи с и  скъпи дрехи. Дорде успее момъкът да ги попита кои са и откъде са се взели,  те го хванали под лактите и го повели право към банята- предали го на теляците. Те го насапунисали четирийсет пъти,  с четирийсет води го изплакнали, изтъркали го, та блеснал. После го нагиздили,  украсили го със злато и сребро и го завели до една порта. А щом портата се отворила, вътре го посрещнали музиканти и танцьорки - то не било свирня, то не било танци, ами чудо! Ех, че празник!
И така, с музика и веселби завели момака като двореца, а от двореца излезли да го посрещнат майка му и дъщерята на падишаха. Хванали го те под ръце, завели го до трона, по му казали:
- Ето ти двореца, ето ти войните, възкачи се на трона и управлявай! Сега ти си падишах!
И момакът станал падишах. Отдясно на трона седяла майка му, отляво - дъщерята на падишаха. Така в щастие и съгласие те управлявали и жителите на своята страна, и войните.
Тъкмо същия ден и аз приготвих такава баклава и реших да я поднеса на нашия момък за късмет. Вървя си по пътя към двореца и не щеш ли, от езерцето изкача жаба: ”Ква- ква- ква! Ква- ква- ква!” А пък на мене ми се счу: „Хвър-ляй таз та-ва! Хвър-ляй таз та- ва!” Хвърлих аз тавата и хукнах да бягам! Та такака стана зян нашата баклава.