МАНОРА

​В незапомнени времена в подножието на Хималаите имало една приказна страна. Там живеели странни същества — кейнари, полуптици-полухора. Царят управлявал в прекрасния град Суванакон — Злат­ния град, и имал седем дъщери-принцеси, коя от коя по-красиви, ала най-малката дъщеря, на име Манора, засенчвала всички с красотата си. Всеки месец по пълнолуние седемте сестри политали с приятелки­те си към едно далечно горско езеро. Там те хвърляли перата си и се превръщали в красиви девойки. Цяла нощ лудували по брега, къпе­ли се в прозрачната вода, танцували. И никой от хората не бил виж­дал вълшебното хоро на кейнарите.
А това горско езеро се било простряло в страната Понкала, където управлявал могъщ цар и живеел изкусният ловец Бун, който разби­рал езика на птиците и животните.
Същата година, месец и ден, когато в Суванакон се родила седмата дъщеря на царя на кейнарите — Манора, в царския дворец в Пон­кала се появило на бял свят момче; това бил принцът, когото нарек­ли Сутон. Когато пораснал, Сутон обикнал разходките из гората и често стигал до брега на далечното езеро, пълно с прозрачна вода. Сприяте­лил се със стария мъдър ловец Бун и той започнал да учи момъка на езика на горските обитатели.
Веднъж Сутон се изгубил в гората, уморил се и решил да пренощува на брега на горското езеро. Покатерил се на едно старо дърво и заспал. Събудили го нежни момински гласове, които пеели наоколо. Сутон надникнал през клоните и видял, че досами водата лежат бляс­кави пера, а на брега танцуват чудни девойки. Всичките били ослепителнокрасиви, ала една от тях нямала равна на себе си. Принцът я гледал със затаен дъх и не можел да откъсне очи от нея. Ала ето че започнало да се разсъмва. Танцуващите девойки наметнали на раме­нете си разноцветните пера, разперили крила и литнали в небето. Принцът потъркал очи — наоколо нямало никого.
Когато се върнал в столицата, Сутон разказал на приятеля си, ло­веца Бун, какво видял.

• Искам да хвана тази принцеса и да я доведа в двореца — решил Сутон.

Тогава ловецът започнал да уговаря принца да се откаже: кейна­рите не били хора, те били свикнали да живеят в своята страна, прин­цесата щяла да погине в Понкала, сред хората. Ала принц Сутон не искал и да чуе — Манора владеела всичките му мисли.
През първата нощ от пълнолунието той казал на ловеца да вземе по-здраво въже и да го последва при горското езеро. Двамата се скри­ли в храстите на брега и зачакали. В полунощ се чул шум от криле и ятото странни птици накацали на брега. Те бързо хвърлили блестящите си пера и затанцували по пясъка. Луната светела ярко и Сутон не откъсвал очи от Манора. Когато в своя танц тя се приближила до него, той метнал на раменете й примката от здраво ловджийско въ­же. Изпищяла Манора, замятала се, но Сутон здраво пристегнал въ­зела. Сестрите и приятелките на Манора се уплашили, бързо прибрали перата си и се издигнали над езерото.

• По-бърже летете към къщи! — само това успяла да им извика Манора.

Сутон вдигнал плячката си на ръце, казал на Бун да събере скъ­поценното оперение на принцесата и всички се запътили към столи­цата на царството Понкала.
Много тъгувала Манора, плачела и страдала, когато си припомня­ла за сестрите си и родния си град Суванакон. Принц Сутон нежно я утешавал и й се кълнял в любовта си. Скоро тъгата й отминала, прин­цесата се успокоила и обикнала своя похитител. Царят-баща дал съг­ласието си синът му да се ожени за красивата Манора и вдигнал го­лямо празненство в столицата.
Ала не траяло дълго щастието на влюбените. Съседният владетел обявил война на Понкала. Принц Сутон, начело на голяма войска, тръгнал в поход срещу врага. Трябвало да се раздели с Манора. Горч­иво било това сбогуване. Манора не искала да пусне принца на вой­на, сякаш предчувствала нещастието. А то не закъсняло.
В двореца на царя на Понкала живеел известен астролог, той съставял хороскопи, предсказвал съдбата и давал съвети на самия цар. Лош и хитър човек бил този астролог. Още от първия ден намразил Манора. И ето каква била причината. Астрологът тайно кроял плано­ве да омъжи за Сутон дъщеря си, грозна и гърбава мома. Да, но прин­цът не и обръщал никакво внимание! А пък след като се оженил за красивата Манора, дъщерята на астролога сякаш изобщо престанала да съществува за него. Така астрологът не успял да се сроди с царя. И решил да си отмъсти. Само изчаквал удобен момент.
Скоро след като войската на Сутон напуснала града, царят съну­вал лош сън: че хищни птици са нападнали града и са изкълвали всич­кото зърно от хамбарите. Царят повикал астролога и поискал той да му разтълкува съня. Астрологът дълго мълчал, уж размишлявал, а после отговорил така:

• Нашата войска търпи поражения, нещастие грози страната ни!
• Но какво да правя? Как да избавя страната от нещастието? — попитал царят.
•  Причината за всички злочестини е принцеса Манора — отгово­рил астрологът. Той вече знаел, че е настъпил моментът за отмъще­ние.— Тя не е човек, а горско чудовище. Носи гибел на всички ни. Трябва да омилостивим небесата. Нека нашият господар нареди да на­палят клада и да хвърлят в нея Манора. Пепелта ще се разпръсне по цялата земя и с нея ще си отидат и нашите несгоди.

Царят изслушал астролога и потръпнал от ужас. А царицата замо­лила астролога да промени предсказанието си. Но той бил неумолим: само смъртта на Манора ще спаси Понкала от гибел.
Колкото и да му било мъчно на царя, той не посмял да отхвърли съвета на астролога. Страшна печал завладяла цялата столица. Един­ствено самата Манора била спокойна. Тя вече знаела как трябва да постъпи.
На сутринта разпалили голяма клада. Около нея поставили стра­жа. Царят и царицата наблюдавали приготовленията от високата двор­цова стена. Манора им се поклонила и поискала разрешение да сло­жи крилата си за прощален танц. Наметнала скъпоценната си премяна от пера и бавно затанцувала около кладата. Ето че стъпките й стана­ли по-бързи, тя се издигнала във въздуха, направила прощален кръг над града и се изгубила от погледите на хората. Ловецът Бун разбрал, че принцесата е полетяла към родината си — страната на кейнарите.
А привечер в столицата с победа се върнал Сутон. Щом научил какво е станало, той страшно се разгневил и наредил да изпратят при не­го астролога. Той дълго отричал, но после признал, че е дал лъжливо обяснение на царския сън. Принцът помолил баща си да накаже зло­дея и коварният предсказател бил прогонен от царството Понкала. А опечаленият Сутон се заклел, че ще тръгне да търси изгубената си съп­руга.

• Принце мой — казал му ловецът Бун, — тя остави за вас този златен пръстен. Ала е безполезно да я търсите. Досега нито един чо­век не е прониквал в страната на кейнарите.
• И все пак аз ще намеря моята Манора! — възкликнал Сзчон. — Дори да се наложи да стигна до небесата!
• Вървете, принце мой! И вземете тази маймуна да ви придру- жава. Тя знае всички пътища. А по пътя яжте само от това, което яде и тя! — Такава била заръката на мъдрия ловец Бун.

Придружен от маймуната, принцът потеглил на път. вървял седем години, седем месеца и седем дена. А после съвсем изтървал ниш­ката на времето. Ала не забравял съвета на Бун. Хранел се с това което намирала маймуната: орехи, горски плодове, корени, листа, също като нея ловко избягвал срещите с диви зверове и лоши хора. След толкова дълъг и тежък път накрая съвсем изнемощял.
Веднъж по здрач умореният принц приседнал на брега на чисто планинско езеро. Не щеш ли слухът му доловил чуруликане на птици. Към  брега слизали момчета-птици със стомни за вода. Сутон се скрил в храстите и чул разговора им.

•  Днес нашият цар ще приеме Манора- казала една от девойките. —обредът на пречистването продължи седем години, седем месеца и седем дена.
• Скоро ще направят последното измиване - потвърдила друга, -то ще избави принцесата дори от спомените за живота и сред хората!

Момичетата-птици напълнили своите стомни с чиста и студена вода от планинското езеро. Тогава Сутон предпазливо разтворил храстите и незабелязано хвърлил пръстена на Манора в една стомна.
Когато прислужниците напръскали за последен път с вода краси­вата Манора и опразнили и последната стомна, от нея внезапно се изтърколил пръстенът. Принцесата го взела и го стиснала в ръката си: разбрала, че любимият й съпруг е някъде наблизо.
После я облекли в нова премяна от блестящи паунови пера, украсили я със скъпоценни камъни и я повели към царския дворец на кей­нарите. Тук Манора, заобиколена от сестрите си, застанала пред своите родители.

• Разкажи ни, дъще, как те отвлякоха и какво ти се случи в стра­ната на хората — попитал царят.

И Манора разказала всичките си приключения в Понкала. А нак­рая добавила:

• Принц Сутон, моят съпруг, е много добър и нежен. Той ме оби­ча и винаги ще ми бъде предан.
• Добре, но щом е толкова добър и предан, защо не те последва в нашия планински дворец? — попитал царят на кейнарите.

И всички придворни закимали в знак на съгласие.

• А ти, татко, би ли ми позволил отново да се събера с него?
• Разбира се, щом толкова се обичате...
• Принц Сутон е съвсем наблизо! — възкликнала Манора. — Се­га е край планинското езеро. Нека го доведат!

Придворните кейнари отишли на брега на езерото и намерили Су­тон. Когато влязъл в царските покои, той паднал на колене в знак на почит към владетеля на кейнарите.

• Чух, че си бил добър и благороден — казал царят. — Че си оби­чал дъщеря ми Манора и си й бил верен. Добре, аз ще те приема, ако разпознаеш съпругата си измежду нейните сестри.

Принцът вдигнал очи и се смаял: пред него във вихрен танц се за­въртели седем красавици, седем принцеси с птичи премени; в укра­шенията им искрели скъпоценни камъни, а в премените се прелива­ли всички цветове на дъгата. И всичките седем му се видели еднакви като бисерите в короната на владетеля на кейнарите. Танцът на сест­рите бил стремителен, те размахвали в такт крилата си, като при то­ва скривали лицата и принц Сутон не можел да разпознае чертите на любимата си съпруга.
За миг го обзело отчаяние. Ала тогава сякаш мълния проблеснала в мрака — сякаш ярки пламъци обгърнали пръстена на ръката на Ма­нора. Принцът познал пръстена и протегнал ръце към Манора. Царят дал знак и танцът спрял. И всички разцъфтели в радостни усмивки.
Седем дена и седем нощи продължил празникът в планинския дворец на кейнарите. А после Сутон и Манора се върнали в Понка­ла. Не след дълго принцът станал цар. Той управлявал дълго и спра­ведливо. А кейнарите — полуптици-полухора — живели под негово­то управление мирно и щастливо.