​Едно време зимите били люти, не като сега - я падне някоя снежинка, я не. Затова и старателно подготвяли хората зимни­ната. Събирали реколтата, ловели риба...  Много му вървяло на един дядо на реката - цели коли риба за своята баба хващал, тя я осолявала и я слагала в буркани или пък я сушала над огнище­то.
Научила лисицата, чудила се тя каква хитрост на стареца да скрои, рибата му да отмъкне и най-накрая измислила. Легнала на пътя пред колата, престорила се на умряла. Спрял дядото магаренцето, огледал лисаната от всички страни.

• Не си заспала, значи си умряла - ще има и риба за децата, и кожух за жената - мърморил си под нос дядото, метнал лисаната върху рибата и пак подкарал към дома.

А хитрата лисица това и чакала. Изхвърлила вкусната риба от колата, слязла тихомълком и голямо ядене паднало... А дядото пристигнал в двора и още от вратата викнал:

• Бабо, хвърляй стария кожух, нов ти нося, от лисица.

Рипнала жената от радост, метнала вехтата дреха в огнището
и излязла с новата да се премени. Що да видят обаче двамата, ни кожух в колата, ни риба...
А лисицата доволна се прибрала, точно навреме, защото вълкът на гости й бил дошъл. Носела тя останалата риба, за зимата да си я изсуши. На вълка слюнки му потекли, но нали й се свидело на кумицата, само съвет му дала:
Иди, Вълчо, под воденицата, сам риба да си уловиш.
Понеже си бил лаком, хукнал веднага вълкът. Отишла с него и лисицата, пак хитрост намислила. Вързала една тенекия на опашката на кума си и го накарала да я пусне в ледена дупка в реката. Сама отишла към воденицата и се развикала:

• Вълк, вълк ви е дошъл на гости.

Излязъл воденичарят с една сопа, пък като заудрял вълка, а той не може да мръдне-  замръзнала му била опашката във водата... В това време нашата лисана изяла вечерята на воденичаря, отъркаляла се в брашното и започнала да охка, уж и нея са я били.  Откъснал се вълкът от леда и хукнали двамата да бягат, ама лисицата повече куцала и от пребития си кум, само муста­ците лукаво си облизвала.
А вълкът  гладен, коремът му къркори, очите му на осем нещо за ядене по пътя да види. Усетила лисицата и пак лъжа измисли­ла:

• Ех, куме, забравих да ти кажа, на сватба са ни канили. Да знаеш какви манджи са сготвили, пръстите си да оближеш.

Подмамил се вълкът и към селския площад на сватба тръгна­ли. Избързала лисицата, уж за гостите да предупреди, а веднага се развикала:

• Вълк ви иде на сватбата, вълк иде!
• Като взели ония ми ти сватбари кой кол, кой тенджера, кой буре - хукнали след вълка, а той нали контузен, не може да бяга. Удряли го където сварят, едвам кожата си отървал. А в това вре­ме хитрата лисица манджите изяла, най - накрая само главата си с кисело мляко поляла - и пак започнала да охка и след вълка затичала. Стигнала го и легнала на земята.
• Какво ти е, кума Лисо? - попитал я пребитият й другар.
• Ох, Вълчане, много бой изядох, мозъкът ми изтича - посочи­ла лисицата киселото мляко по главата си.
• Че да те понося малко - съжалил спътницата си вълкът.
• А лисицата това и чакала. Скочила веднага на гърба на кума и започнала да си мрънка:
• Болен здрав носи, болен здрав носи...
• Какво казваш, кумице? - попитал болният.
• А нищо, кумчо, бая си на главата, че да оздравее.

          Така продължила лисицата, чак докато вълкът пред дупката й я оставил. Ама преди да влезе, пак това казала:

• Болен здрав носи!

          Разбрал за какво иде реч вълкът и аха, да хване измамницата, но се шмугнала тя в дупката. Бръкнал да я хване, напипал й крака.

• Корен теглиш, корен - припявала лисицата, затова пуснал крака й вълкът.

          Бръкнал по-надълбоко и хванал някакъв корен.

• Олеле крачето ми - писнала хитрата лисана.

          Дърпал вълкът, дърпал, докато коренът се откъснал, претърколил се кумът и право в реката.

​Вълкът и лисицата, нали са рода, всичко заедно правели. Даже зимата в един дом прекарвали. Избирали си уютно местенце, събирали си зимнина и после само лежали и си разказвали интерес ни истории.
Добре, ама на лисаната й се прияло нещо по-така.
- Вълчо, аз трябва да ида за дърва за огъня, ти защо не намериш някой пчелин, малко медец да посъберем.
Полакомил се вълкът и тръгнал за мед, а в това време лисана събрала малко клечки и само опашката си на топло разчесвала. Дошъл обаче вълкът с цял пчелин, скокнала лисицата и веднага място наблизо му намерила. Прибрали го за черни дни и пак пред огъня си легнали. Минало време, а пустият мед не излизал от главата на лисаната. Мислила, мислила и накрая хитрост ро­дила.

• Кумчо Вълчо, мене на кръщене ме чакат, стой си ти на топло.

Измъкнала се хитрушата и право в дупката с меда. Лапала, що лапала и доволна се прибрала.

• Е, Лисо - полюбопитствал вълкът, — какво име на детето да дохте?
• Нарекохме го Наченко.

Минало време, но на лисицата пак медът все й е в главата.

• Е, Вълчане, пак на кръщене трябва да ходя с моите стари кокали. Стой си ти у дома, не ти трябва да излизаш.

Поспал вълкът и ето че кума Лиса се завръща.

• А сега какво име дадохте?
• Средко, Вълчо - гузно промълвила лисаната и облизала мустак.

        Но лакомията лисича край нямала. След време пак на кръщене тръгнала, пак по тъмно се върнала, и коремът й бил издут, ама нали дремел, вълкът не видял. Само за името попитал, като се разбудил.

• Нарекохме го Крайчо, Куме - отвърнала лакомата лисица и се свряла да спи, че от меда й било прилошало.

        Минало се време, сетил се веднъж вълкът за меда. Извикал кумата и право в медената дупка. Добре, ама там ни мед, ни пчелин.

• Ти си го изял, Вълчане, а аз на кръщенета ходя, кокалите си да моря-гузна негонена вреснала лисицата.
• Заклевам ти се, не съм го близвал - казал й вълкът.
• Тогава да проверим, не ме ли лъжеш. Ако клопка те не лови, значи ми казваш истината.

        Завела хитрата лисица своя кум право в кокошарника. А на­сред него бил заложен капан.

• Ако ме лъжеш, Куме, от капан ще патиш. А ако си честен, няма да те улови.

Нали си бил глупак, вълкът веднага сложил крак в капана. Подскочила пружината, залостил му се кракът.

• Ти си изял меда - злорадо казала лисицата и се изнизала от двора.

А на сутринта стопанинът открил подаръка, който лисицата му била довела. Взел той едно дърво, бил вълка, бил го, само ду­шата дето не му извадил. Изхвърлил го в реката. Дали от водата или от яда заради лисичата подлост, вълкът бързо се свестил и куцукайки избягал.

Имали баба и дядо само един син, затова много били радостни, когато се заженил. Представяли си как снаха им ще им е отмяна, на стари години ще им помага и къщната работа ще върти. Как ще си я обичат и заедно ще живеят. Но нещата обикновено не стават така, както човек си ги представя. Защото булката не да­вала и знак, че работа ще върши. По цял ден вкъщи нищо не правела, от постелята на масата сядала, а от масата край огъня застивала. Чакали дядото и бабата, чакали нещо да се промени, но снаха им не се сещала стаята си даже да премете.
Решили един ден да я пробват, дали няма да й стане неудобно от тях. Взела бабата менците, уж отива на кладенеца за вода.

• Не, бабо - викнал дядото - как така ти ще ходиш за вода?!
• Сядай си на мястото - отговорила бабата, - аз нали съм по- млада от теб!

Викали, викали двамата, но снахата само ги гледала учудено. Най-накрая и се обадила.
- Ама колко сте смешни вие, двамата. Днес да отиде единият, утре другият - само това казала тя и се завъртяла на другата страна в постелята пак блажено да мързелува.