ПТИЦАТА ЧЖАОГЪ

​Имало едно време една старица- от злобна по-злобна. Имала си син и дъщеря-мома. Оженил се синът и скоро след сватбата заминал на изток, отвъд Великата стена*, и старицата започнала да тормози снаха си. Глезела и обичала само дъщеря си.
    Току ще каже:

• Хапни си още от белите питки, дъще, опитай супата, сас ситно просо съм я сготвила?

А дъщерята, мине, не мине, вземе, че подаде на снахата няколко бели питки. Тогава старицата се втренчва в снахата и мърмори:

• Многоядеш мари, много пиеш! На тебе и с питки от трици не можем ти насмогна!

Нито хубава храна, нито дпехи давала свекървата на горката снахичка, само я биела и хокала от сутрин до вечер.
Същата голина на старицата й се наплодили безброй копринени буби. С поглед не можеш ги обхвана, вземеш ли да ги броиш- чет нямат. Всеки ден още по тъмно старицата изпращала снаха си в гората да събира черничеви листа. Събира тя ден, събира втори, слънцето е високо, до вечерта има много време, почти всички листа са обрани от черничевите дървета, току-виж, останали голи. А бубите едреят ли, едреят, дебелеят ли- дебелеят. През четвъртия месец личинките на бубите започнали да изсветляват. Хвърлиш им листа и не чуваш нищо друго освен тяхното шумолене: ша-ла, ша- ла; дорде се обърнеш- не останало нито едно листенце, личинките опоскали всичко до шушка. Хвърлиш им пак- ша-ла, ша-ла- и пак нито едно листенце.
Запътила се снахата да бере листа из околните хълмове, а стари­цата я бучнала с пръст и се развикала:

• Снахата вкъщи е все едно кон. Ако река, ще я яздя. Да не си посмяла да се върнеш без черничеви листа! Ще играе камшикът, то­ягата ще строша о тебе, три дена залък няма да ти дам, пет дена ня­ма да мигнеш!

Старицата изгледала злобно гърба на снахата, после се извърнала и не щеш ли, гледа — родната й дъщеря събира от земята падналите буби. Дожаляло й на старицата, страшно й дожаляло, та й рекла:

• Дъще златна моя! Почини си! Като се върне снахата, всичко ще свърши. Да не си ми жадна? Или гладна? Оставила съм ти супа в кот­лето, а върху котлето съм сложила бяла питка.

Тук трябва да кажем, че дъщерята на старицата била чудно хуба­ва, а и по характер никак не приличала на майка си, жалела тя же­ната на батко си. Като чула майчините думи, се обърнала и казала:

• Че с какво аз съм по-добра от снахата, та да оставям работата на нея?

Разгневила се старицата, че дъщерята й противоречи, замахнала- но не я ударила, понечила да й се скара — но не й се скарала: ми­ло й било за родната й щерка. Махнала ядосано с ръка и я оставила на мира.
А през това време снахата стигнала до хълмовете, започнала да търси черничеви листа. Слънцето напекло, а чукарите били стръмни- докато слязла от Южния хълм и се покатерила на Източния, а пос­ле от Източния на Северния, станало пладне, а в кошницата имало само няколко листа. Уморила се клетата женица, седнала тя край пъ­тя и се разплакала.
А дъщерята на старицата събрала бубите, хвърлила им храна и все си мислела: „Какво ли прави снахичката ми по хълмовете, набрала ли е листа или ще се върне с празни ръце? Винаги ми е мъка за нея, а пък днес сърцето ми така се е разтупкало, че ще се пръсне — гладува милата там, по бърдата! Помислило, помислило така момичето, па взе­ло една бяла питка от онези, дето майка му ги пазела за него, сипало в една тенджерка малко супа, сварена от ситно просо, и се запътило към хълмовете. Току гледа седи снахичката край пътя и горчиво плаче. Хванало я за ръката и й рекло:

• Не плачи, мила снахо! Донесох ти питка от бяло брашънце, су­па от ситно просо. Хайде, утоли глада и жаждата си!

А снахата, обляна в горчиви сълзи, му отвръща:
—  Замъчи ли ме жажда, с изворна вода ще се напия, гладна ли съм — горчива трева ще хапна.

• Попитало я тогава момичето:

Защо така си клюмнала, снахичке, недей от мене да криеш, ка­жи ми всичко, познавам аз сърцето ти!
И му отвърнала снахата, обляна в горчиви сълзи:

• Целия Южен хълм обиколих, сестрице, Северния кръстосах от край до край, ала само няколко черничеви листа намерих. Виж, дъбови има колкото щеш. Не знам как ще се покажа пред очите на майка ти!

Вчесало момичето косата на снаха си, избърсало й сълзите, па й рекло:

• Не бой се, снахичке, изяж питката, сръбни си супа, тогава ще тръгнем двете да търсим черничеви листа.

Едвам я придумало да хапне залък от питката, да сръбне от супа­та. И се запътили двете да търсят черничеви листа.
Вървят и си приказват, ту слязат в някоя клисура, ту се покатерят чак на билото. Избродили всички хълмове, изпъплили всички хребе­ти, само дъбове намират, черници — никакви. Видяла снахата — още малко и слънцето ще се скрие зад хълмовете, па проплакала:

• Скоро ще се мръкне, сестрице. Вълците ще излязат от леговищата си, тигрите — от пещерите. По-скоро се връщай вкъщи, мила сестрице!

А тя й отвръща:

• Скоро ще се мръкне, снахичке! Вълците ще излязат от легови­щата си, тигрите — от пещерите, хайде, мила ми снахичке, да се връ­щаме и двете вкъщи!

Погледнала снахата празната кошница и рекла:

• Аз ще почакам още малко, сестрице. Може пък горският дух да се съжали над мен и да превърне дъбовите листа в черничеви.

А момичето й отвърнало:

• И аз ще почакам с тебе, снахичке. Може горският дух да се съ­жали и над мен и да превърне дъбовите листа в черничеви.

Хванали се за ръце, притиснали се една до друга и заслизали от хълма. Стигнали до един горски извор, обиколили още един хълм, претърсили всички бърда — нийде не намерили черничеви листа, само дъбови. Гледа снахата — слънцето вече се скрило зад хълма, притулила се зад гърба на момичето, избърсала си сълзите и рекла:

• Виждаш ли, сестрице, как притъмня небето, скоро ще изгрее лу­ната. Чувала съм, че на този хълм живеел Князът на хълмовете, но­сът му бил червен, а очите зелени. Добра ми сестрице! Ами че ти си съвсем младичка, я по-добре се прибирай вкъщи!

Момичето й отвърнало:

• Виждаш ли, снахичке, как притъмня небето, скоро ще изгрее лу­ната. И аз съм чувала, че Князът на хълмовете има червен нос и зе­лени очи. Хайде заедно да се прибираме вкъщи!

Погледнала снахата чистия прозрачен извор и рекла:

• Ще почакам тук още малко, може пък водният дух да се съжа­ли над мен и да превърне дъбовите листа в черничеви.

А момичето й отвърнало:

• И аз ще почакам с тебе, може водният дух да се съжали над мен и да превърне дъбовите листа в черничеви.

Хванали се за ръце, притиснали се една до друга и пак тръгнали. Стигнали до края на гората. Всички хълмове избродили, всички хребети претърсили, нийде не видели черничеви дървета, само дъбове и дъбове.
Видяла снахата, че луната изгряла, пак я обзела тревога. Захва­нала да придумва момичето да се прибира вкъщи. А то не щяло и да чуе. Разплакала се снахата. И момичето се разтревожило: луната ве­че била изгряла, а кошницата на снахата била съвсем празна. И ето че задухал и засвирил южният вятър: у-у! Зазвънтяла водата в кли­сурата: дзън-дзън! Вдигнало момичето глава и извикало:

• Княже на хълмовете! Княже на хълмовете! Превърни дъбови­те листа в черничеви, сториш ли го, ще се омъжа за тебе!

Още недоизрекло тези думи, зашумолели листата на дъбовете. Изопнало снага момичето и за втори път извикало:

• Княже на хълмовете! Княже на хълмовете! Превърни дъбови­те листа в черничеви, сториш ли го, ще се омъжа за тебе!

Още недовършило, залюлели се, заплющели клоните на дъбовете. И момичето потретило:

• Княже на хълмовете! Княже на хълмовете! Превърни дъбови­те листа в черничеви, сториш ли го, ще се омъжа за тебе!

Едва довършило, върху долината връхлетял ураган, обвил небето и земята в черна пелена, забучало всичко наоколо, затрещяло. По ед­но време, не щеш ли, вятърът утихнал, луната изплувала от облаци­те. А на мястото на дъбовете — черница до черница.
Гледат момичето и снахата това чудо и не могат да се нарадват. Втур­нали се да берат листа. Листата зелени, същи изумруд, всяко голямо колкото длан. Започнали не започнали да берат, гледат — кошницата се напълнила. Вдигнали я двете заедно и заслизали от хълма.
А старицата луда полудяла вкъщи, нали не знаела къде се е дяна­ла дъщеря й. И щом зърнала свидната си рожба, сякаш видяла без­ценно съкровище. А като видяла снаха си, сторило й се, сякаш някой й забил пирон в окото. Не погледнала дори черничевите листа, ами захванала да я хока защо е завела дъщеря й по хълмовете. И за на­казание не дала на снахата да си легне, ами я накарала цяла нощ да пази копринените буби.
На другия ден снахата пак тръгнала към хълмовете за листа, а мо­мичето й занесло питка от бяло брашно. По хълмовете, по хребетите не се виждал нито един дъб, навсякъде растели черници. Скоро бубите за­почнали да източват нишки, да плетат от тях пашкули.
И ето че веднъж, както си седели снахата и дъщерята на старицата вкъщи и размотавали пашкулите, откъм северозапад надвиснали чер­ни облаци, а подпре им връхлетяла черна вихрушка — единият й край стигал чак до небето, а другият захванал да мете земята. Разлюляла дърветата, започнала да ги изтръгва от земята, да отнася покривите на къщите. Момичето не успяло и да ахне — вихрушката го завъртяла и го отнесла със себе си. Уплашила се снахата, дори се разплакала. Втур­нала се подир черната вихрушка, а тя хвърляла в краката й дънери и клони, та да я изподраскат цялата, хвърляла пясък и камъни, та да й наранят ръцете. А тя тичала ли, тичала. Падне, стане и пак тича. Като в унес тичала подир вихрушката и викала:

• Княже на хълмовете, върни ми сестричката!

Изгубила се черната вихрушка сред хълмовете, снахата — подир нея. Тук черничевите дървета се изправили пред очите й и тя не мог­ла да види къде изведнъж изчезнала черната вихрушка. Търсила по Предния хълм, лутала се из Западния, дебелите, здрави подметки на обущата й се продънили. Търсила цял ден, лутала се цяла нощ, бод­ливите тръни изпокъсали роклята й. Търсила, търсила — не може и не може да намери сестричката си. Дори дирята й не може да хване.
Минала пролетта, минало лятото, дошла есента. Всяка тревника по хълмовете знаела, че горката жена търси сестричката си, и се сниша­вала в краката й, та да й е по-меко ходенето. Знаело това и всяко ябълково дърво по хълмовете и подавало на клетницата клоните си с узре­ли плодове. И всички птици знаели това. Те пък решили да я спасят от студовете. Оскубали си перушината, изтръгнали си перата и ги хвър­лили на снахата. Завъртели се пух и перушина като снежинки, прикътали горката жена.
На другия ден задухал северният вятър и снахата се превърнала в красива птичка, тялото й обрасло с пух и перушина. Полетяла и за­викала:

• Чжао гъ, чжао гъ! Търся сестра си, търся сестра си!

Отминали студовете, отново дошла пролетта. А красивата птичка
лети ли, лети сред изумрудените черничеви дървета и вика:

• Чжао гъ, чжао гъ! Търся сестра си, търся сестра си!

Лети птичката над безкрайните полета, лети из синьото небе, осея­но с бели облаци, и вика:
Чжао гъ, чжао гъ! Търся сестра си, търся сестра си!