ПРИКАЗКА ЗА РИБАРЯ

​Живял нявга, преди много години, един рибар. Той имал жена и три деца. Цял ден рибарят ловял риба, а вечер я продавал на пазара и купувал хляб и месо за семейството си.
Една сутрин метнал на рамо мрежата, взел кошницата и тръгнал да лови риба. Оставил кошницата на брега, запретнал ръкави и хвърлил мрежата колкото може по-навътре в морето. Когато мрежата потънала във водата, рибарят внимателно я дръпнал навън и почувствал, че е тежка.
„Сигурно се е хванала много риба“ — помислил се той.,А тато издърпал мрежата на брега и я разгънал, видял в нея оплетено мъртво магаре и че цялата е изпокъсана.
„Чудна работа! — почудил се рибарят.- Толкова години ловя тук риба, но нито веднъж в мрежата не е попадало магаре".
Позакърпил той мрежата оттук-оттам и отново я хвърлил в морето. Когато мрежата потънала във водата, помъчил се да я издърпа, но тя пак била тежка, по-тежка от първия път.
Накрая измъкнал мрежата на брега, разгънал я и намерил в нея парчета от глинени съдове и стъкло и кости.

• Тежко и горко ми!- съкрушено извикал рибарят.- Май всичката риба в морето е измряла. Ще хвърля мрежата още веднъж, за последен път, и ако нищо не се улови, ще трябва да се прибера у дома с празни ръце.

И отново хвърлил мрежата, а като потънала, започнал да я издърпва, ала тя не помръдвала.
„Сигурно се е закачила на нещо“ — рекъл си той. Бързо се съблякъл и се гмурнал във водата. Дълго се блъскал над мрежата, докато я откачи. А когато я измъкнал на брега, намерил в нея голяма медна делва, запечатана с оловен печат.
Зарадвал се рибарят и си рекъл: „Щевидя какво има в делвата и ще я продам. Медникарите на пазара сигурно ще ми дадат за нея жълтица.“
Измъкнал от пазвата си нож и опитал да извади оловната запушалка, ала тя била плътноприлепнала за гърлото на делвата и не излизала. Най-сетне рибарят успял да отпуши делвата и я наклонил. Ала нищо не потекло от нея.

• Празна е! А пък аз си мислех, че е пълна с жълтици— въз­кликнал рибарят и изправил делвата.

И неочаквано от нея се извил гъст дим. Той се издигал все по-високо и по- високо, накрая стигнал чак до облаците. И когато всичкият дим излетял от делвата, превърнал се в огромно чудовище, чиито крака опирали на земята, а главата му – в небето.
Ръцете на чудовището били дълги до петите, пръстите — изви­ти, с нокти като на лъв. Краката му били същински стълбове, вкопани в земята, в устата му, широка като градска порта, стърчели дълги остри зъби, от ноздрите сруял дим, от очите хвърчали искри. А главата му, огромна като купол, се люшкала от една страна на друга. И внезапнотози великан така изревал, че всичко наоколо заехтяло:

• Чуй ме, рибарю! Сега ще те зарадвам.

От страх рибарят паднал на земята. Устата му пресъхнала, зъбитему силно затракали. Полежал той, па вдигнал глава и попитал:

• С какво ще ме зарадваш, призрако?
• С това, че ей сега ще те убия.
• О, господарю на духовете, не ме убивай!— замолил се рибарят.- Та нали току-що те извадих от морското дъно.
• За това, че ме извади, ще ти направя една отстъпка: избери сам

От каква смърт ще умреш. Кое ти е по-приятно: да те разкъсам, да те обеся или да те удавя в морето?
Защо ще ме убиваш? — попитал рибарят.

• Сега ще ти разкажа моята история, рибарю — отвърнал духът.
• Разкажи я, но по-бързо, че ме е страх да те гледам — рекъл рибарят.
• Искам да знаеш, рибарю — заговорил духът, — че аз бях в стражата на нашия цар. Ала веднъж не се подчиних на царя и той заповяда да ме затворят в тази делва и да ме хвърлят в морето. Останах на морското дъно цели сто години  и се зарекох: „На оня, който ме освободи, ще дам голямо богатство.“ Ала никой не ме освободи. Когато минаха още сто години, се зарекох: „Ще изпълня всички желания на оня, който ме освободи.” Но пак никой не ме освободи. Минаха още петстотин години и се зарекох. „На оня, които ме освободи, ще разкрия всички земни съкровища.“ Ала останах в тази делва още хиляда години и никой не ме освободи. Тогава страшно се разгневих и си казах: „Който ме освободи, ще го убия, но ще му дам възможност сам да избере от как­ва смърт да умре.“ И ето ти ме освободи — сега избирай от каква смърт искаш да умреш.

При тези думи на духа рибарят заплакал с все глас и се примолил:

• Смили се над мене, задето те освободих от делвата.
• Точно затова искам да те убия — задето ме освободи — рекъл духът.

И тогава рибарят си казал: „Той е дух, а пък аз съм човек с ум и разум, които ще ми помогнат да го надхитря.“

• Чуй ме, дух — рекъл той, — щом непременно искаш да ме уби­еш, отговори ми първо на един въпрос.
• Питай по-скоро, нямам време — отвърнал духът.
• Казваш — заговорил рибарят, — че твоят цар е заповядал да те затворят в тази делва. Но делвата е малка, а ти си голям. Как се побра в нея?
• Значи не вярваш, че съм бил в делвата и съм лежал на мор­ското дъно толкова години? — извикал духът.
• Няма да ти повярвам, докато не те видя в делвата с очите си — отвърнал рибарят.
• Кълна се, че бях в тази делва!
• Не се кълни — рекъл рибарят, — все едно — няма да ти повяр­вам.
• Искаш ли да ти докажа, че бях в делвата? — попитал духът.
• Искам — отвърнал рибарят.

Духът вдигнал единия си крак и го пъхнал в делвата.

• Ето, рибарю — рекъл, — единият ми крак е в делвата.
• Ами другият? — викнал рибарят.

Духът вдигнал и другия си крак и пъхнал и него в делвата.

• Сега и двата ми крака са в делвата. Увери ли се? — попитал той рибаря.
• Ами коленете си къде ще натикаш? — извикал рибарят.
• Сега ще ти покажа — отвърнал духът и се напъхал до кръста в делвата. — Е, повярва ли?
• Ами корема и гърдите къде ще свреш? — продължавал риба­рят.
• О, клетнико! — извикал духът. — Все още ли не вярваш?

И се напъхал до гушата в делвата, а рибарят рекъл:

• Все още виждам главата ти, голяма като купол. За нея няма място.
• Ако се скрия цял в делвата, ще повярваш ли.- попитал ду­хът.

• Ще повярвам — отвърнал рибарят.

И духът пъхнал главата си в делвата, а рибарят само това и чакал— грабнал оловната запушалка, плътно запушил делвата и я търкулнал по пясъка към морето.

• Какво правиш, рибарю? — развикал се духът.                
• Ще те хвърля в морето, където си стоял толкова години- отвърнал рибарят.
• Недей! — извикал духът.

Ала рибарят продължавал да търкаля делвата към морето и говорел:

• Ще те хвърля на морското дъно и ще седна на брега. А когато дойде някой с мрежа, ще му река: не лови риба на това място. Тук има дух. И на всеки, който го извади, предлага сам да избере от каква смърт иска да умре.
• Пусни ме и ще те помилвам — казал духът.
• Лъжеш, проклетнико! — извикал рибарят. Ако те пусна, ще постъпиш с мен така, както постъпил цар Юнан с лечителя Дубан.
• А кои са тия цар Юнан и лечителят Дубан? — попитал духът.
• Сега ще ти разкажа кои са — отвърнал рибарят.

Имало едно време в един персийски град цар, който се казвал цар Юнан. Той бил богат, имал многобройна войска и телохранители, ала цялото му тяло било разядено от проказа и никой лекар не можел да го излекува. Дни наред цар Юнан пиел лекарства, гълтал хапове, мажел се с мехлеми, но болестта му не минавала и царедворците му решили, че вече никога няма да оздравее.
Не щеш ли, един ден в града на цар Юнан дошъл стар, побелял лечител на име Дубан. Той бил прочел всички медицински книги — арабски, персийски и гръцки — и нямало болест, която да не може да излекува. Скоро лечителят Дубан чул, че цар Юнан е много болен. То­гава той разтворил книгите си и цял ден и цяла нощ ги чел, а сетне извадил от чантата си разни мехлеми и билки и приготвил от тях ле­карство. Когато лекарството било готово, лечителят Дубан взел една тояга, издълбал я и сложил лекарството в нея, а най-отгоре прикре­пил кръгла дръжка.
На сутринта лечителят Дубан отишъл в палата и рекъл на цар Юнан:
— Господарю, вече толкова години лекуваш болестта си, но тя все не минава. Искаш ли аз да те излекувам?

• Искам — отвърнал царят. — А кога ще стане това? Побързай, лечителю, че вече ми дотегна да се лекувам.
• Утре — отвърнал лечителят Дубан. — Само че ще ми се подчи­няваш и ще изпълняваш всичко, което ти кажа. Сега иди да спиш. Спи цял ден и цяла нощ, а сутринта излез на игрището, където игра­ят на топка, и ме чакай.

Царят спал през целия ден и цялата нощ, а на сутринта яхнал ко­ня си и отишъл на игрището.
Скоро дошъл и лечителят Дубан. Подал той на царя тоягата с ле­карството и рекъл:

• Вземи тази тояга и удряй топката с все сила. Препускай с коня подир топката, дордето не се изпотиш, и през цялото време стискай дръжката на тоягата колкото може по-силно. Когато се изпотиш, ле­карството ще се пръсне по тялото ти и ще оздравееш.

Царят послушал лечителя Дубан и започнал да гони топката по иг­рището. Когато конят му останал без сили и самият цар едва не се свля­къл от седлото от умора, лечителят Дубан рекъл:

• Стига толкоз. Слизай от коня, иди да се изкъпеш и лягай да спиш. А когато се събудиш, ще бъдеш здрав.

И наистина, когато царят се събудил на другата сутрин и излязъл от спалнята си, по тялото му нямало и следа от проказата и то блестяло като сребро. Всички царедворци се възхитили от умението на лечителя Дубан, а цар Юнан го повикал при себе си и му рекъл:

• Сега ти си мой най-добър приятел. Каквото пожелаеш, ще ти го дам.
• На мен нищо не ми трябва — казал лечителят. — Позволи ми само да те виждам и да разговарям с теб.
• Идвай да обядваш с мен всеки ден — казал царят.

Той дал на лечителя много пари и му подарил чистокръвен жре­бец и копринен халат, целият извезан със злато. Дубан яхнал коня и си заминал.
Оттогава той всеки ден идвал в палата при цар Юнан и царят го на­станявал до себе си на трон. Лечителят Дубан му станал най-скъп от всички царедворци и пръв негов съветник по всички въпроси.
А царят имал везир — Махмуд Плешивия, зъл и завистлив човек. Завидял той на лечителя Дубан и решил да го унищожи. И когато един ден лечителят си тръгнал след обяда, Махмуд Плешивия отишъл при царя и рекъл:

• О, велики царю, ти си бил винаги милостив към мен и затова съм длъжен да ти дам един съвет.
• Казвай по-скоро — рекъл царят.
• О, царю — продължил везирът, — всеки ден Твоя светлост де­ли обяда си с лечителя Дубан. А този лечител е злодей и иска да те убие.
• Не говори така — казал царят. — Нима не видя с очите си как лечителят Дубан ме излекува? Аз нямам по-скъп приятел от него. Утре ще му дам още един халат и десет кесии със злато.
• Опомни се, царю! — рекъл везирът. — Този Дубан те излекува с тояга, която ти подържа в ръцете си, а утре може да те убие с нещо, което ще помиришеш. Чуй моя съвет: когато лечителят дойде при те­бе, заповядай на палача да отсече главата му. Тогава ще се избавиш от него и ще избегнеш смъртта.
• Казваш всичко това от завист — рекъл царят. — Лечителят Ду­бан е мой най-добър приятел и ако го убия, ще се разкайвам като оня цар, който убил своя сокол.
• А как е станало това? — попитал везирът.
• Ето каква е историята — заговорил цар Юнан. — Един цар мно­го обичал да ходи на лов. Той опитомил един сокол, за да го пуска да преследва плячката, и този сокол винаги седял на ръката му. А на вра­та на царя висяла чашка, та като ожаднее соколът, да си пийне водица.

Рано сутринта един ден главният соколар дошъл при царя и му рекъл:
„Царю честити, време е да тръгваме на лов.“
Царят дал знак на приближените си да тръгват, яхнал своя кон и повел групата. Дълго вървели ловците и чак по пладне стигнали до едно място, където се въдели много газели. Царят заповядал на хората от свитата да се наредят в кръг и да опънат мрежата и току една газела се хванала в примката.
„Със собствените си ръце ще убия всеки, който изтърве тази газела“ — извикал царят.
Ненадейно газелата се приближила до царя, изправила се пред него на задните си крака, а предните скръстила на гърдите си и се поклонила на царя доземи. Царят така се почудил, че навел глава и също се поклонил на газелата, а тя току го прескочила и избягала.
„Хванете я, хванете я!“ — развикал се царят и вдигнал глав дял, че всички ловци се споглеждат и се подсмихват.                                                        а
„Защо се смеете?“ — попитал ги царят.
И един от ловците излязъл напред и рекъл:
„О, господарю, ти каза, че ще убиеш всеки, който изтърве газелата, а ти сам я изтърва.“
„Заклевам се, че ще заловя тази газела! Чакайте ме тук и да не сте помръднали.“
Метнал се той на коня и препуснал подир газелата, докато накрая я настигнал. Царят пуснал сокола и птицата ударила с криле газела­та по главата и я ослепила. Тогава царят скочил от коня и заклал га­зелата.
А денят бил горещ и жажда измъчвала царя, жаден бил и конят му. Огледал се той и видял, че се намира на висока планина, където нямало нито едно поточе. Точно пред него растяло дърво, а от дърво­то капела вода, която приличала на зехтин.
Царят свалил от врата си чашата, напълнил я с тази вода и я ос­тавил пред коня. Ала ненадейно соколът ударил чашата с крило и раз­лял водата.
Царят помислил, че и птицата е жадна, та още веднъж напълнил чашата. Поднесъл я на сокола, но той пак обърнал чашата с крило.
„Проклета птица! — развикал се царят. — Лиши от вода и себе си, и коня ми.“
Отново напълнил той чашата и я поднесъл до устните си, ала со­колът изведнъж се разкрещял, запляскал с криле и бутнал чашата от ръцете на царя. Царят се разгневил, замахнал с меча и отсякъл кри­лете на птицата. А тя взела да върти глава и да сочи с клюна си дър­вото. Царят погледнал нагоре и съгледал на върха на дървото змия, от чиято уста капела змийска отрова. Изведнъж птицата изпискала, отворила клюн и паднала мъртва. Разкаял се царят, че е убил соко­ла, който спасил живота му, и горчиво заплакал, ала нищо не можело да му помогне...
Така ще се разкайвам и аз, ако те послушам и убия лечителя Дубан, който ме излекува. Махай се от очите ми, везире, и повече нико­га не ми давай такива съвети.

• О, господарю — рекъл везирът, — лечителят не ми е сторил ни­що лошо и те съветвам да го убиеш само от жалост към тебе. Ако се довериш на тоя лечител, той ще те убие и ще седне на престола. Та нали те излекува с нещо, което ти взе в ръцете си, а сега може да те убие с нещо, което ще помиришеш.

Царят се уплашил — ами ако наистина везирът излезе прав? — и рекъл:

• Прав си! Щом лечителят ме излекува с тояга, която взех в ръ­цете си, може да ме убие с нещо, което ще помириша. Но как да пос­тъпя с него?
• Веднага прати човек да го повика — казал везирът — и когатодойде, отсечи главата му. По-добре да го измамиш ти, отколкото той тебе.
• Прав си — повторил царят и изпратил да повикат лечителя.

Лечителят веднага пристигнал, радостен и доволен, без да подози­ра какво го чака.

• Знаеш ли защо те повиках? — попитал го цар Юнан.
• Не, не знам. Никой не знае неизвестното — отвърнал Дубан.
• Извиках те, за да те убия — казал царят.

Лечителят Дубан горчиво заплакал и попитал цар Юнан:

• Какво съм ти сторил, та искаш да ме убиеш?
• Казаха ми — заговорил цар Юнан, — че си дошъл в моето цар­ство, за да ме погубиш. Затова аз ще те убия, преди ти да ме убиеш. Ти ме излекува с тояга, която взех в ръцете си, а ще ме убиеш с не­що, което ще помириша, или кой знае още с какво.
• Пощади ме, не ме убивай! — замолил се Дубан.

Ала царят отсякъл:

• Трябва непременно да те убия!
• О, всемогъщи царю — обадил се един от царедворците, — подари ми живота на този лечител и не го убивай. Той не ти е сторил нищо ло­шо и те излекува от болест, от която никой друг не можа да те излекува.
• Този лечител е дошъл да ме погуби. Така каза моят везир Махмуд Плешивия! — извикал царят. — Ей, палачо, отсечи главата му!
• Щом си решил да ме убиеш, дай ми време до утре. Пусни ме да си ида у дома и ще ти подаря всичките си книги. А сред тях има една книга, каквато не притежава ни един цар.
• Добре — съгласил се царят. — Иди си, а сутринта ми донеси книгата.

Цар Юнан не мигнал цяла нощ — нямал търпение да види книга­та, която лечителят обещал да му подари. Още в ранни зори той ско­чил от леглото и се развикал:

• Доведете ми лечителя Дубан!

И двама стражници довели лечителя. В ръцете си той държал кни­га и кутийка с някакъв прах.

• Хайде, дай книгата! — извикал царят.
• Почакай, господарю — рекъл лечителят, — потрай още малко Нареди да ми донесат голяма табла.
• Веднага донесете табла! — креснал царят и двама слуги се втур­нали да изпълнят заповедта му.                                                                                     "р

Тогава лечителят Дубан изсипал в таблата праха от кутийката под равнил го и рекъл:

• Вземи книгата, господарю, но не я отваряй, докато не отсекат главата ми. А когато ме обезглавят, сложи главата ми в таблата и нареди да я натъркат с този прах. После отвори книгата и ме питай за каквото искаш. Моята глава ще ти отговори на всички въпроси.

Царят много се почудил и цял се затресъл от любопитство. Той махнал с ръка и палачът отсякъл главата на лечителя Дубан. И когато поставили главата на таблата, тя внезапно отворила очи и заговорила.
—  Отвори книгата, господарю, и отгърни десет страници от началото.
Царят разтворил книгата и понечил да отгърне една страница, листовете се оказали залепени един за друг. Царят наплюнчил пръст си и обърнал страницата, после още една и още една, а когато стигнал до десетата страница, изведнъж се олюлял и побледнял.                                                                                                                ^

• В тази книга има отрова! — извикал той. — Отровиха ме.

А главата на лечителя Дубан размърдала устни и рекла:

• Аз те излекувах, а ти ме уби. Исках ти милост, но ти не ме по­милва. Получи си наказанието за твоята жестокост.

И щом главата на Дубан изрекла тези думи, царят паднал мър­тъв...

• Та и ти, дух, като оня цар искаше да ме убиеш, макар че ти по­могнах, като те измъкнах от морското дъно. А сега пак ще те хвърля там.
• Моля ти се, рибарю, не го прави! — развикал се духът. Да, бях жесток с теб, но ти бъди милостив. Обещавам ти, че няма да ти сторя зло и ще те науча как да забогатееш.

Дълго увещавал духът рибаря и накрая той се съгласил. Отпушил делвата, димът се извил нагоре и отново се превърнал в дух; велика­нът веднага ритнал с крак делвата и я запратил в морето. Тогава ри­барят цял се разтреперал от страх, ала духът се разсмял и рекъл:

• Тръгвай след мен.

И рибарят тръгнал подир духа, като все още не вярвал, че се е спа­сил. Вървели, вървели, накрая излезли от града и се изкачили на един хълм. После слезли в широка долина и изведнъж рибарят съзрял отпреде си езеро, което никога не бил виждал.

• Погледни това езеро — казал духът и рибарят погледнал и ви­дял, че езерото гъмжи от разноцветни риби — бели, червени, сини и жълти.
• Какво е това езеро и защо рибите в него са различни на цвят? — попитал рибарят.
• Хайде, рибарю, хвърли мрежата си — рекъл духът.

И рибарят хвърлил мрежата, а като я извадил, видял, че са се хва­нали четири риби: бяла, червена, синя и жълта.

• Сега занеси тези риби в палата на царя и царят ще ти даде за тях толкова много жълтици, че ще ти стигнат за цял живот казал духът. — Идвай тук да ловиш риба всеки ден, но хвърляй мрежата не по­вече от три пъти. А сега сбогом и ме извини, ако съм те обидил с нещо.

Духът тупнал с крак и земята под него се разтворила и го погъл­нала. А рибарят се върнал у дома, сложил рибата в легенче и я поне­съл към царския палат, както му бил заръчал духът.
Пристигнал той в палата, показал рибите. Царят много се почудил: никога не бил виждал такива риби.

• Занеси рибите на новата готвачка, дето ми я дари царят на ру- мите! — наредил той на своя везир. — Нека ги изпържи, та да видим добре ли готви.
• Слушам, господарю — отвърнал везирът и повел рибаря към кухнята. Дал той рибите на готвачката, а тя, като ги видяла, също мно­го се почудила. — Царят иска да провери кулинарните ти умения, де­войко — казал й везирът. — Изпържи тези риби както трябва.

После везирът се върнал при царя, който наредил да заплатят на рибаря четиристотин жълтици — по сто жълтици за всяка риба. Риба­рят пъхнал парите в пазвата си и се прибрал у дома си, весел и щастлив.
А готвачката в това време почистила рибата, сложила тигана на огъня и почнала да я пържи. Когато рибите се запържили от едната страна, тя понечила да ги обърне, но щом ги докоснала, стената на кух­нята се разтворила и от нея излязла млада жена със зелена клонка в ръката. Жената докоснала с клонката рибите и те веднага се превър­нали във въглени, а тя си тръгнала и стената пак се затворила.
Готвачката така се изплашила, че паднала в несвяст на пода. А като се свестила, видяла, че всичките риби са изгорели.
— Аллах да ми е на помощ! — завайкала се девойката. — Царят искаше да ме изпита, пък аз изгорих рибите. — И пак припаднала.
В това време в кухнята влязъл везирът.
Видял той, че готвачката лежи на пода, побутнал я с крак и тя дощла на себе си и всичко му разказала.

• Чудна работа — казал везирът.

Той веднага изпратил да повикат рибаря и когато рибарят дошъл, рекъл му:

• Чуй ме, рибарю, донеси ми още четири такива риби — бяла, червена, синя и жълта.

Рибарят отишъл на езерото, хвърлил мрежата и като я извадил, видял че пак са се хванали четири риби — бяла, червена, синя и жълта. Занесъл той рибите на везира и получил за тях четиристотин жълтици, а везирът отишъл в кухнята и рекъл на готвачката:

• Вземи тези риби и ги изпържи пред мен, за да видя с очите си какво ще стане.

Девойката приготвила рибата, сложила я в тигана и когато се за­пържила от едната страна, стената на кухнята се разтворила и от нея излязла същата жена с клонка в ръката. Тя докоснала с клонката ри­бите и четирите риби изгорели, а жената обърнала тигана и си тръг­нала — и стената пак се затворила.

• Такова нещо не може да се скрие от царя! — извикал везирът.

— Той трябва да го види с очите си.
И везирът изтичал при царя, препъвайки се в полите на халата си, и му разказал от игла до конец какво е видял.

• Веднага ми доведете рибаря! — възкликнал царят и когато ри­барят пристигнал, заповядал му да донесе още четири разноцветни ри­би, като изпратил с него и трима стражници, та да не избяга.

Рибарят за трети път отишъл на езерото и донесъл още четири та­кива риби. Тогава царят рекъл на своя везир:

• Аз лично ще ги изпържа и ще видя какво ще стане.

Запретнал той ръкави, препасал се с пешкир, взел нож и почистил рибата. После загрял мазнината в тигана, сложил рибата и току извед­нъж мазнината се надигнала, разпенила се и от нея се извил гъст дим. Царят така се уплашил, че изтървал ножа и приседнал на пода, а сте­ната внезапно се разтворила и от нея пак излязла жената. В дясната си ръка тя държала меч, а в лявата — две змии. Змиите били покрити с бодли като на таралеж и бълвали син дим.
Жената се развикала в лицето на царя и той се проснал по гръб от страх, а тя му рекла:

• Хубаво ме погледни и запомни лицето ми. Ако още веднъж си наумиш да ловиш рибата ми, ще превърна града ти в море, а всички­те ти воини — в риби.

И пак се развикала на царя, и царят изпаднал в безсъзнание а когато се свестил, не видял нито рибата, нито тигана, нито жената и стената на кухнята си била на мястото.
Царят избягал от кухнята и викнал на своя везир:

• Веднага ми доведете рибаря!

Стражниците тутакси хукнали и довели рибаря, а той цял треперел от страх и се проклинал, задето е донесъл на царя разноцветните риби.

• Откъде са тези риби, рибарю? — попитал го царят. 
• От езерото в долината между четирите хълма — отвърнал рибарят.
• А за колко дни се стига до това езеро?
• За половин час, царю честити.

      И царят се почудил: не знаел, че толкова близко до неговия град има езеро с разноцветни риби. Той заповядал на свитата си да се приготви за път, яхнал коня и потеглили. Рибарят вървял най-отпред, показвал им пътя, като все очаквал, че ще го сполети някакво нещастие.
Изкачили се на хълма, спуснали се в широката долина. И насред долината съзрели голямото езеро, в което плували разноцветни риби: бели, червени, сини и жълти.

• Знаеше ли някой от вас за това езеро? — попитал царят хората от свитата си.

И всички отговорили в един глас:

• Не.
• Аз няма да вляза в своя град и да седна на престола, дордето не разбера истината за това езеро и за разноцветните риби! — обявил царят. — Чуй ме, везире, наумил съм си едно нещо. Тази нощ ще тръг­на на път сам, за да узная какво е това езеро и защо рибите в него са разноцветни. А ти ще застанеш пред шатрата ми и на всеки, който пита за мене, ще казваш: „Царят е болен и ми заповяда да не пускам ни­кого при него.“

После царят се преоблякъл, препасал меча си и потеглил. Вървял цяла нощ и цял ден, и още една нощ чак до разсъмване, когато съз­рял в далечината нещо черно.
Царят се зарадвал и възкликнал:

• Може би ще срещна някого, който ще ми разкрие тайната на езерото и рибите!

Приближил се той и гледа — палат от черен мрамор и блестящо желязо. Тихичко потропал на пътната врата, но никой не му отворил. Потропал втори и трети път — пак никакъв отговор. И тогава с все сила ударил по вратата, ала отново никой не се обадил.
„Сигурно няма никой в палата“ — помислил си царят. Блъснал вра­тата и тя се отворила. Царят прекосил двора и влязъл в палата, ала наоколо нямало жива душа.

• Има ли някой тук? — извикал тогава царят. — Няма ли кой да нахрани един чуждоземец и пътешественик?

Никой не откликнал на думите на царя и той се учудил и натъжил. Седнал на пейката пред вратата и неочаквано до ушите му долетели нечии стонове и ридания. Царят се ослушал и тръгнал по посоката на стоновете. Скоро стигнал до голяма зала, насред която се издигал ви­сок трон, а на трона седял красив момък с копринен халат и горчиво плачел. Царят се зарадвал и казал:

• Добра среща, момко! Радвам се, че те виждам! Я ми кажи защо плачеш и какъв е тоя палат? Защо си сам и защо нямаш придворни?

Момъкът нищо не отговорил и продължил да плаче и стене.
Царят се ядосал и рекъл:

• Защо не ставаш прав пред мен и не отвръщаш на поздрава ми? Нима не знаеш, че аз съм царят на тази страна?

Тогава момъкът се разплакал още по-силно и казал:

• О, господарю, ако знаеше какво ме сполетя, нямаше да се гне­виш така.

Той повдигнал полите на халата си и царят видял, че от кръста на­долу момъкът е каменен, а от кръста нагоре, чак до върха на главата — човек. Царят изревал от ужас и рекъл:

• Исках да разбера истината за този палат и за рибите, а ето че трябва да питам и за тях, и за теб. Разкажи ми по-скоро кой извърши това злодеяние.
• Слушай ме внимателно — казал момъкът. — С мен се случи странна история. Моят баща беше цар на тази страна и се казваше Махмуд, цар на Черните острови. Той царува седемдесет години и когато се спомина, на престола се възкачих аз. А имах жена, която много обичах. Но ето че една вечер тя заповяда да й приготвят банята и отиде да се къпе, а аз лежах на възглавниците и я чаках. По едно време чух двете й робини да си говорят в съседната стая.

„Горкичкият ни господар! — каза едната. — Мисли си, че наша­та господарка го обича. А тя всяка вечер сипва във виното му прис­пивателно и когато той заспи, излиза. Сутрин му дава да смръкне нещо и така го събужда. Скоро тя съвсем ще го умори и ще седне на престола. Но ти на никого не казвай. Ето — господарката идва.”
И наистина жена ми влезе в стаята и заповяда на робините да сервират вечерята. Аз така се бях уплашил от думите на робинята, че не й казах нищо. След вечерята тя заповяда да донесат питието, което пиех преди лягане, и напълни чашата ми, но аз само се престорих, че пия — излях всичко в пазвата си и веднага захърках, все едно че спя. Тогава жена ми се премени в най-хубавата си рокля, препаса се с моя меч и промълви:
„Спи непробудно през цялата нощ. Още малко ти остава да живееш. Скоро ще те убия и аз ще стана царица.“
После тя излезе от стаята, а аз скочих и тръгнах подире й. Стигна тя до градските порти, изрече някакви думи, които не разбрах, и портите се отвориха. Жена ми се изниза навън (а аз по стъпките й) и се приближи до някаква кирпичена колиба. Влезе в колибата, пък аз се покатерих на покрива, погледнах надолу и какво да видя — насред колибата лежи негър; едната му устна същинско одеяло, а другата — същински ботуш, с който събира пясъка от земята. Огледах го внимателно и веднага го познах. Беше страшният магьосник Абул-Асвад. Той имаше зъб на ба­ща ми, задето го бе прогонил от града, и се бе заклел да ме убие. Магьос­никът беше болен от проказа и не излизаше от колибата си.
Когато жена ми влезе при него, той се развика:
„Защо закъсня, негоднице? Откога те чакам да се разберем за де­ня, в който ще убием мъжа ти и ще завладеем царството му, а ти все не идваш!“
„Аз не съм виновна, господарю — рече жена ми. — Ако зависеше от мен, градът му отдавна да се е превърнал в развалини. Но ти мно­го добре знаеш, че още не е дошло времето.“
„Проклетница! — развика се магьосникът. — Ако още утре не уби­еш мъжа си, ще престана да те уча на магьосничества. Ти си играеш с мен и ме мамиш.“
Като чух тези думи, царю, пред очите ми притъмня от гняв и вече не мислех какво правя. Слязох от покрива, промъкнах се в колибата и като грабнах меча, който носеше жена ми, ударих негъра по врата. Той страшно изхриптя, та си помислих, че съм го убил. Захвърлих ме­ча, върнах се в палата и си легнах, а на сутринта жена ми дойде, но нищо не ми каза. И аз не й казах нищо, защото се страхувах от нея.
А след няколко дни тя си отряза косата и се облече в траурни дрехи.
„Какво се е случило?“ — попитах я.
„О, господарю мой — отвърна жена ми, — научих, че майка ми се е споминала, че баща ми е загинал в сражение, а единия ми брат го ухапала змия, пък другият паднал в пропаст. Позволи ми да построя в нашия палат гробница и да пренеса в нея тленните им останки. Аз ще плача и ще скърбя по тях.“
„Прави каквото щеш“ — казах й.
И жена ми построи насред палата гробница с купол и седеше там денем и нощем.
Пък аз се страхувах от нея и не й споменах нито дума за магьос­ника и за приказките, които бях чул в онази нощ.
Ала един ден не се стърпях и влязох в гробницата, където чух как жена ми плаче и нарежда:
„О, господарю мой, кажи ми поне една думичка! Кога най-сетне ще се оправиш, та да убием мъжа ми и да царуваме двамата в неговия град?“
Тогава притичах по-навътре, надникнах и видях негъра, който, цял омотан в превръзки, лежеше и тихо стенеше. Замахнах с меча, за да го убия, ала жена ми ме хвана за ръката и извика:
„Не ти ли стига, че веднъж вече едва не уби приятеля ми и му на­сече гърлото така, че сега той лежи като мъртъв и не може да говори. Исках да те пощадя, но сега вече няма пощада за тебе. Ти ще бъдеш
ни жив, ни мъртъв до сетния си час.“
„Да, негоднице, аз ударих с меч магьосника, а сега ще убия и тебе, и него!“ — извиках и замахнах с меча към жена ми.
Тя обаче веднага изрече някакви неразбираеми думи и каза:
„Омагьосвам те да станеш наполовина камък, наполовина човек!“
И начаса аз станах такъв, какъвто ме виждаш, царю — не мога да се надигна от мястото си, нито съм жив, нито съм мъртъв. А после тя омагьоса и моя град, всичките му пазари и градини, превърна града в езеро, островите — в хълмове, а жителите на града — в разноцвет­ни риби. Освен това всеки ден ме бие, нанася ми по сто удара с бич, сетне ми навлича риза от конски косъм, а върху ризата — копринен халат.

• О, момко — възкликнал царят, — ти ми разкри тайната на езеро­то и на разноцветните риби, а това ми беше голяма грижа. Но ми е жал за тебе и искам да ти помогна. Къде лежи негърът и къде е тази жена?
• Негърът лежи болен в гробницата, а жената скоро ще иде при него — отвърнал момъкът.

Царят веднага се отправил към гробницата, в която лежал негъ­рът. Промъкнал се тихомълком до него, замахнал с меча и го убил, а сетне го метнал на рамо и го хвърлил в кладенеца. След това той се върнал в гробницата и легнал на мястото на негъра. Покрил се с не­говите завивки и зачакал жената — съпругата на момъка. Тя скоро дошла, носейки в ръце чаша с лекарство. Навела се над постелята на негъра и рекла:

• Господарю мой, подай ми ръка и кажи поне една думичка, та да знам, че вървиш на подобрение.

Тогава царят се размърдал и с немощен глас проговорил на езика на негрите:

• Ох, ох, май че ми е по-добре.

Като чула тези думи, жената извикала от радост:

• О, господарю мой, истина ли казваш? Поговори ми още!

И царят заговорил с преплитащ се език:

• Нима заслужаваш да се говори с теб, проклетнице? Всеки ден биеш мъжа си и той крещи и не ме оставя да спя. Ако не беше това, отдавна да съм оздравял.
• Ако искаш, мога да разваля магията — рекла жената.
• Развали я и ме остави да си отдъхна — отвърнал й царят.

Тогава жената отишла при момъка, взела една чаша с вода, из­рекла над нея някакви заклинания и водата в чашата забълбукала и кипнала, както кипи вода на огън. После тя напръскала момъка с та­зи вода и рекла:

• Стани отново човек!

И момъкът изведнъж се размърдал, изправил се на крака и пак се превърнал в човек, а жената се върнала в гробницата и рекла:

• Господарю мой, изпълних волята ти.
• Не, нещастнице — отвърнал царят. — Това е само половината от работата. Всеки ден в полунощ рибите в езерото надигат глави и ни проклинат. Затова не мога да оздравея. Върви веднага да разва­лиш магията им, а после ела при мен.
• Да бъде твоята воля — казала жената. Взела малко вода от езе­рото, изрекла над нея някакви заклинания, после пак я изляла в езе­рото и рибите веднага заподскачали и надигнали глави — и се пре­върнали в хора, а хълмовете — в острови, каквито били преди.

А магьосницата се върнала при царя и рекла:

• Господарю мой, изпълних волята ти. Хайде сега стани, щом си здрав, и излез от тоя ковчег.
• Приближи се и ми подай ръка — казал царят с отпаднал глас.

И щом жената му подала ръка, той извадил меча и я убил. А пос­ле излязъл от ковчега и видял омагьосания момък, който го чакал.

• Кажи, момко, тук ли ще останеш да живееш или ще дойдеш с мен в моя град? — попитал го царят.
• А ти знаеш ли за колко дни се стига оттук до твоя град? — по­питал момъкът.
• За два и половина — отговорил царят.
• О, царю — възкликнал момъкът, — до твоя град ще стигнеш за година, и то само ако тръгнеш с бърз кон! Ти пристигна тук за два дни и половина, защото градът бе омагьосан. Но аз няма да те изоста­вя и ще дойда с теб.
• Ти ще бъдеш мой син и наследник на моето царство — казал царят. — Хайде стягай се за път.

И двамата потеглили и пътували цяла година, денем и нощем. А ко- гато се върнали в града на царя, царят седнал на своя трон и рекъл:

• Повикайте рибаря, който донесе разноцветните риби!

Рибарят скоро дошъл и царят му разказал всичко, което се било слу­чило с него. Като чул разказа му, рибарят много се натъжил и рекъл:

• Значи повече няма да ти нося риба?
• Няма — отвърнал царят. — Ала не скърби. Ще ти дам толкова много жълтици, че ще ти стигнат до края на живота ти.

И той заповядал на своя везир щедро да възнагради рибаря и ри­барят си отишъл, доволен и щастлив.