Живял нявга, преди много години, един рибар. Той имал жена и три деца. Цял ден рибарят ловял риба, а вечер я продавал на пазара и купувал хляб и месо за семейството си.
Една сутрин метнал на рамо мрежата, взел кошницата и тръгнал да лови риба. Оставил кошницата на брега, запретнал ръкави и хвърлил мрежата колкото може по-навътре в морето. Когато мрежата потънала във водата, рибарят внимателно я дръпнал навън и почувствал, че е тежка. „Сигурно се е хванала много риба“ — помислил се той.,А тато издърпал мрежата на брега и я разгънал, видял в нея оплетено мъртво магаре и че цялата е изпокъсана. „Чудна работа! — почудил се рибарят.- Толкова години ловя тук риба, но нито веднъж в мрежата не е попадало магаре". Позакърпил той мрежата оттук-оттам и отново я хвърлил в морето. Когато мрежата потънала във водата, помъчил се да я издърпа, но тя пак била тежка, по-тежка от първия път. Накрая измъкнал мрежата на брега, разгънал я и намерил в нея парчета от глинени съдове и стъкло и кости.
„Сигурно се е закачила на нещо“ — рекъл си той. Бързо се съблякъл и се гмурнал във водата. Дълго се блъскал над мрежата, докато я откачи. А когато я измъкнал на брега, намерил в нея голяма медна делва, запечатана с оловен печат. Зарадвал се рибарят и си рекъл: „Щевидя какво има в делвата и ще я продам. Медникарите на пазара сигурно ще ми дадат за нея жълтица.“ Измъкнал от пазвата си нож и опитал да извади оловната запушалка, ала тя била плътноприлепнала за гърлото на делвата и не излизала. Най-сетне рибарят успял да отпуши делвата и я наклонил. Ала нищо не потекло от нея.
Ръцете на чудовището били дълги до петите, пръстите — извити, с нокти като на лъв. Краката му били същински стълбове, вкопани в земята, в устата му, широка като градска порта, стърчели дълги остри зъби, от ноздрите сруял дим, от очите хвърчали искри. А главата му, огромна като купол, се люшкала от една страна на друга. И внезапнотози великан така изревал, че всичко наоколо заехтяло:
Защо ще ме убиваш? — попитал рибарят.
Не щеш ли, един ден в града на цар Юнан дошъл стар, побелял лечител на име Дубан. Той бил прочел всички медицински книги — арабски, персийски и гръцки — и нямало болест, която да не може да излекува. Скоро лечителят Дубан чул, че цар Юнан е много болен. Тогава той разтворил книгите си и цял ден и цяла нощ ги чел, а сетне извадил от чантата си разни мехлеми и билки и приготвил от тях лекарство. Когато лекарството било готово, лечителят Дубан взел една тояга, издълбал я и сложил лекарството в нея, а най-отгоре прикрепил кръгла дръжка. На сутринта лечителят Дубан отишъл в палата и рекъл на цар Юнан: — Господарю, вече толкова години лекуваш болестта си, но тя все не минава. Искаш ли аз да те излекувам?
Скоро дошъл и лечителят Дубан. Подал той на царя тоягата с лекарството и рекъл:
Оттогава той всеки ден идвал в палата при цар Юнан и царят го настанявал до себе си на трон. Лечителят Дубан му станал най-скъп от всички царедворци и пръв негов съветник по всички въпроси. А царят имал везир — Махмуд Плешивия, зъл и завистлив човек. Завидял той на лечителя Дубан и решил да го унищожи. И когато един ден лечителят си тръгнал след обяда, Махмуд Плешивия отишъл при царя и рекъл:
„Царю честити, време е да тръгваме на лов.“ Царят дал знак на приближените си да тръгват, яхнал своя кон и повел групата. Дълго вървели ловците и чак по пладне стигнали до едно място, където се въдели много газели. Царят заповядал на хората от свитата да се наредят в кръг и да опънат мрежата и току една газела се хванала в примката. „Със собствените си ръце ще убия всеки, който изтърве тази газела“ — извикал царят. Ненадейно газелата се приближила до царя, изправила се пред него на задните си крака, а предните скръстила на гърдите си и се поклонила на царя доземи. Царят така се почудил, че навел глава и също се поклонил на газелата, а тя току го прескочила и избягала. „Хванете я, хванете я!“ — развикал се царят и вдигнал глав дял, че всички ловци се споглеждат и се подсмихват. а „Защо се смеете?“ — попитал ги царят. И един от ловците излязъл напред и рекъл: „О, господарю, ти каза, че ще убиеш всеки, който изтърве газелата, а ти сам я изтърва.“ „Заклевам се, че ще заловя тази газела! Чакайте ме тук и да не сте помръднали.“ Метнал се той на коня и препуснал подир газелата, докато накрая я настигнал. Царят пуснал сокола и птицата ударила с криле газелата по главата и я ослепила. Тогава царят скочил от коня и заклал газелата. А денят бил горещ и жажда измъчвала царя, жаден бил и конят му. Огледал се той и видял, че се намира на висока планина, където нямало нито едно поточе. Точно пред него растяло дърво, а от дървото капела вода, която приличала на зехтин. Царят свалил от врата си чашата, напълнил я с тази вода и я оставил пред коня. Ала ненадейно соколът ударил чашата с крило и разлял водата. Царят помислил, че и птицата е жадна, та още веднъж напълнил чашата. Поднесъл я на сокола, но той пак обърнал чашата с крило. „Проклета птица! — развикал се царят. — Лиши от вода и себе си, и коня ми.“ Отново напълнил той чашата и я поднесъл до устните си, ала соколът изведнъж се разкрещял, запляскал с криле и бутнал чашата от ръцете на царя. Царят се разгневил, замахнал с меча и отсякъл крилете на птицата. А тя взела да върти глава и да сочи с клюна си дървото. Царят погледнал нагоре и съгледал на върха на дървото змия, от чиято уста капела змийска отрова. Изведнъж птицата изпискала, отворила клюн и паднала мъртва. Разкаял се царят, че е убил сокола, който спасил живота му, и горчиво заплакал, ала нищо не можело да му помогне... Така ще се разкайвам и аз, ако те послушам и убия лечителя Дубан, който ме излекува. Махай се от очите ми, везире, и повече никога не ми давай такива съвети.
— Отвори книгата, господарю, и отгърни десет страници от началото. Царят разтворил книгата и понечил да отгърне една страница, листовете се оказали залепени един за друг. Царят наплюнчил пръст си и обърнал страницата, после още една и още една, а когато стигнал до десетата страница, изведнъж се олюлял и побледнял. ^
Пристигнал той в палата, показал рибите. Царят много се почудил: никога не бил виждал такива риби.
А готвачката в това време почистила рибата, сложила тигана на огъня и почнала да я пържи. Когато рибите се запържили от едната страна, тя понечила да ги обърне, но щом ги докоснала, стената на кухнята се разтворила и от нея излязла млада жена със зелена клонка в ръката. Жената докоснала с клонката рибите и те веднага се превърнали във въглени, а тя си тръгнала и стената пак се затворила. Готвачката така се изплашила, че паднала в несвяст на пода. А като се свестила, видяла, че всичките риби са изгорели. — Аллах да ми е на помощ! — завайкала се девойката. — Царят искаше да ме изпита, пък аз изгорих рибите. — И пак припаднала. В това време в кухнята влязъл везирът. Видял той, че готвачката лежи на пода, побутнал я с крак и тя дощла на себе си и всичко му разказала.
И везирът изтичал при царя, препъвайки се в полите на халата си, и му разказал от игла до конец какво е видял.
Жената се развикала в лицето на царя и той се проснал по гръб от страх, а тя му рекла:
Царят избягал от кухнята и викнал на своя везир:
Изкачили се на хълма, спуснали се в широката долина. И насред долината съзрели голямото езеро, в което плували разноцветни риби: бели, червени, сини и жълти.
Царят се зарадвал и възкликнал:
„Сигурно няма никой в палата“ — помислил си царят. Блъснал вратата и тя се отворила. Царят прекосил двора и влязъл в палата, ала наоколо нямало жива душа.
Царят се ядосал и рекъл:
И наистина жена ми влезе в стаята и заповяда на робините да сервират вечерята. Аз така се бях уплашил от думите на робинята, че не й казах нищо. След вечерята тя заповяда да донесат питието, което пиех преди лягане, и напълни чашата ми, но аз само се престорих, че пия — излях всичко в пазвата си и веднага захърках, все едно че спя. Тогава жена ми се премени в най-хубавата си рокля, препаса се с моя меч и промълви: „Спи непробудно през цялата нощ. Още малко ти остава да живееш. Скоро ще те убия и аз ще стана царица.“ После тя излезе от стаята, а аз скочих и тръгнах подире й. Стигна тя до градските порти, изрече някакви думи, които не разбрах, и портите се отвориха. Жена ми се изниза навън (а аз по стъпките й) и се приближи до някаква кирпичена колиба. Влезе в колибата, пък аз се покатерих на покрива, погледнах надолу и какво да видя — насред колибата лежи негър; едната му устна същинско одеяло, а другата — същински ботуш, с който събира пясъка от земята. Огледах го внимателно и веднага го познах. Беше страшният магьосник Абул-Асвад. Той имаше зъб на баща ми, задето го бе прогонил от града, и се бе заклел да ме убие. Магьосникът беше болен от проказа и не излизаше от колибата си. Когато жена ми влезе при него, той се развика: „Защо закъсня, негоднице? Откога те чакам да се разберем за деня, в който ще убием мъжа ти и ще завладеем царството му, а ти все не идваш!“ „Аз не съм виновна, господарю — рече жена ми. — Ако зависеше от мен, градът му отдавна да се е превърнал в развалини. Но ти много добре знаеш, че още не е дошло времето.“ „Проклетница! — развика се магьосникът. — Ако още утре не убиеш мъжа си, ще престана да те уча на магьосничества. Ти си играеш с мен и ме мамиш.“ Като чух тези думи, царю, пред очите ми притъмня от гняв и вече не мислех какво правя. Слязох от покрива, промъкнах се в колибата и като грабнах меча, който носеше жена ми, ударих негъра по врата. Той страшно изхриптя, та си помислих, че съм го убил. Захвърлих меча, върнах се в палата и си легнах, а на сутринта жена ми дойде, но нищо не ми каза. И аз не й казах нищо, защото се страхувах от нея. А след няколко дни тя си отряза косата и се облече в траурни дрехи. „Какво се е случило?“ — попитах я. „О, господарю мой — отвърна жена ми, — научих, че майка ми се е споминала, че баща ми е загинал в сражение, а единия ми брат го ухапала змия, пък другият паднал в пропаст. Позволи ми да построя в нашия палат гробница и да пренеса в нея тленните им останки. Аз ще плача и ще скърбя по тях.“ „Прави каквото щеш“ — казах й. И жена ми построи насред палата гробница с купол и седеше там денем и нощем. Пък аз се страхувах от нея и не й споменах нито дума за магьосника и за приказките, които бях чул в онази нощ. Ала един ден не се стърпях и влязох в гробницата, където чух как жена ми плаче и нарежда: „О, господарю мой, кажи ми поне една думичка! Кога най-сетне ще се оправиш, та да убием мъжа ми и да царуваме двамата в неговия град?“ Тогава притичах по-навътре, надникнах и видях негъра, който, цял омотан в превръзки, лежеше и тихо стенеше. Замахнах с меча, за да го убия, ала жена ми ме хвана за ръката и извика: „Не ти ли стига, че веднъж вече едва не уби приятеля ми и му насече гърлото така, че сега той лежи като мъртъв и не може да говори. Исках да те пощадя, но сега вече няма пощада за тебе. Ти ще бъдеш ни жив, ни мъртъв до сетния си час.“ „Да, негоднице, аз ударих с меч магьосника, а сега ще убия и тебе, и него!“ — извиках и замахнах с меча към жена ми. Тя обаче веднага изрече някакви неразбираеми думи и каза: „Омагьосвам те да станеш наполовина камък, наполовина човек!“ И начаса аз станах такъв, какъвто ме виждаш, царю — не мога да се надигна от мястото си, нито съм жив, нито съм мъртъв. А после тя омагьоса и моя град, всичките му пазари и градини, превърна града в езеро, островите — в хълмове, а жителите на града — в разноцветни риби. Освен това всеки ден ме бие, нанася ми по сто удара с бич, сетне ми навлича риза от конски косъм, а върху ризата — копринен халат.
|