СИРАЦИТЕ

​Имало едно време един човек, чиято жена умряла и той останал сам с двамата си сина. Този човек си изкарвал хляба, като залагал бамбукови кошове, ловял в тях риба и я продавал на пазара.
Когато отивал в гората да сече бамбук и да плете кошове, той ви­наги вземал със себе си по-големия си син, а по-малкия оставял да наглежда къщата. На по-малкия син много му се искало да разбере как баща му плете кошовете. Затова веднъж помолил баща си да оти­де с него в гората. Бащата се съгласил и тръгнали тримата.
Отишли те в гората, бащата започнал да избира подходящ бамбук, да го сече, да сцепва стъблата и да майстори кошовете. Колкото и да бил ходил с баща си големият син, на нищо не се научил, все си мис­лел за обяда. А малкият имал съвсем друг характер: усърдно попи­вал от сръчността на баща си, гледал с четири очи — и какъв бамбук избира баща му, и как го отсича, и как го нацепва, и как плете коша, как после го залага, как го изважда и как пържи рибата — всичко се стараел да запомни.
Минало много време. Бащата се разболял и умрял. Двамата бра­тя останали кръгли сираци, нямало кой да се погрижи за тях. Съвсем осиромашали. Тогава малкият брат казал на батко си:

• Братко, докато тате беше жив, не знаехме що е грижа и печал. Но татко умря, а ние сме още малки, не можем да печелим сами. И при съседите не можем да се цаним — няма да ни вземат! Какво мис­лиш да правим, братко? Защото ни е останал ориз само за довечера. Утре сутринта няма да имаме какво да ядем. А е срамота да просим. Това аз не мога да направя!
• Че защо да е срамота? — учудил се по-големият брат.
• Не съм сакат, имам си и ръце, и крака, а и глава на рамене­те...
• Е, така е, имаме си и ръце, и крака, а и глави на раменете. Но още сме малки! Да мъкнем тежки неща, да изкореняваме дървета, да сечем — за нас ли е тази работа?
• И какво от това? Защо не си спомним, братко, за татковия за­наят?
• Право да ти кажа — отвърнал големият, — аз не се постарах да науча татковия занаят и нищо не съм запомнил. Не знам как се майс­тори кош и как се залага. Виж, да пържа рибата — умея, но нали пър­во трябва да я хванем! Не, по-добре и не мисли за това! Да тръгваме да просим! Каквито сме малки, в това няма нищо срамно!
• Не, братко — възразил по-малкият, — не искам да прося и не ми е по нрава да слугувам на богатите! Кой в нашия род е просил. Кой от нашите деди е бил работно говедо в чуждо стопанство. Не, на никого няма да позволя да ме подритва. Хората дават милостиня с презрение, а за богатите слугите са по-долу от кучетата. Само си пред­стави свинските очички на господаря! По цял ден тормози слугите, по цял ден ги товари с най-черната работа. Не можеш се скри от него­вите юмруци и ругатни. Не забравяй: и добрият, и лошият човек ти Дават къшея хляб с обидно снизхождение, а и ти се унижаваш, като протягаш ръка за подаяние. Неговата ръка дава, а твоята взема.Всички хора имат ръце, всички имат уста. Но защо ръцете на едни са оск­вернени с позора на просията, а на други  са чисти? С какво нашите ръце са по-лоши от ръцете на другите? Не съм ли прав, братко.

—  Поне ти да знаеше бащиния занаят!
—  О, за това не се тревожи. Всичко съм запомнил. Няма да бъдем принудени да просим и да се кланяме на богаташите. Няма да бъдем принудени да се унижаваме! Тате ни остави най-важното - но­жа за сечене на бамбук. Все ще си изкарваме хляба, а повече не ни и трябва. Не се оклюмвай!
— Добре тогава, да опитаме...
На малкия брат нищо не можело да му се опре. Братята заживели добре. Майсторели кошове, ловели риба. Част от улова продавали и купували ориз и сол.
у     Веднъж малкият брат се замислил: „Баща ни умееше само да лови риба. А защо да не ловим и животни? Нали в гората се въдят и диви прасета, и елени, и кошути.“ И казал на по-големия си брат:
— Защо не се захванем с лов? Ще уловим диво прасе или елен и ще имаме колкото си искаме месо.
Съгласил се по-големият брат. Разбрал, че по-малкият е усвоил и бащиния занаят, а и умът му сече. Решили да отидат по-надълбоко в гората, където имало повече животни. Вървели, вървели през гората, стигнали много надалече. И тогава големият брат ожаднял и казал:

• Братко, жаден съм.
• Когато тате ожаднееше, той намираше някое влажно място, из­равяше ямка и чакаше в нея да се събере вода.
• Нямам сили да копая, уморих се.
• Хайде да повървим още малко. Струва ми се, че наблизо има вода.

И наистина, повървели още съвсем малко и пред очите им се раз­крило прекрасно горско езеро. Братята се напили хубаво с вода, отно­во тръгнали на път и най-сетне стигнали до едно затънтено място, където дори не бил стъпвал човешки крак. Тогава по-малкият брат ка­зал:

• Да спрем тук! Ще живеем на някое дърво, за да не ни достиг­нат дивите зверове, а на земята ще заложим капан. Имаме храна за дълго време.

По-малкият брат измайсторил колиба на едно дърво, оставил там брат си и тръгнал да подготви капана. Първо нарязал бамбук и напра­вил окоп около убежището, после започнал да прави хитрия капан. Ко­гато капанът бил готов, сложил в него риба за примамка.
Ето че се задал огромен глиган. Кръстосвал си гората най-спокой­но. Подушил рибата, втурнал се към нея и се хванал в капана. Мя­тал се, мятал звярът, но не могъл да се измъкне. Братята го извадили и започнали да готвят обяда. Едва тогава забелязали, че кремъкът съв­сем се е похабил. По-големият брат се оклюмал. Но малкият не бил заб­равил как постъпвал в такива случаи баща им. Намерил две сухи бам­букови трески, започнал да ги трие една в друга и огънят пламнал. Опек­ли си месо и хубаво похапнали.
Дълго живели братята в гората, нищо не им липсвало. Около жи­лището им обикаляли и диви свине, и елени, и кошути, и диви слоно­ве. Веднъж по-малкият брат видял огромен слон без бивни и казал на брат си:

• Братко, наблизо обикаля един слон, да можехме да го хванем! Хайде да измайсторим капан!
• Какви ги приказваш! Слонът ще направи на трески всеки ка­пан, а после така ще се разбеснее, че и нас няма да пощади. По-добре да не закачаме слоновете.
• Не, аз все пак ще се опитам да го хвана.

По-малкият брат поставил голям капан на пътеката, по която сло­нът минавал всеки ден.
През нощта слонът вървял по пътя и си мислел гордо:

• Тази гора е моя! Тук няма по-силен от мене! Всички се страху­ват от мен, а аз — от никого.

И, разбира се, попаднал право в капана, поставен от по-малкия брат. Страшен рев огласил гората. Но колкото и да ревял слонът, колкото и да се мятал, не можал да се измъкне от капана.
Братята слезли от своето дърво, заклали слона и го нарязали, запа­лили огън, започнали да пекат прясното месо. Вкусната миризма се раз­несла из цялата гора и погъделичкала ноздрите на царя на яковете.

• Охо-хо! — гръмовно извикал якът. — Днес в гората се усеща дивна миризма. Кой ли пече месо там? Я да литна и да видя. Може Да се намери обяд и за мене! Защото мирише много вкусно! Ще взе­ма това месо и ще го изям!

Грабнал якът диамантената си тояга и излетял във въздуха. До­летял до огъня, гледа — две момчета пекат слон.
„Охо, прекрасно! — помислил си якът. — Днес определено ми вър­ни. Има не само обяд, но и гарнитура. Но с какво да започна? Докато изям слона, момчетата ще избягат. Изям ли момчетата с какво ще си освежа устата след печеното? Я по-добре първо да изям слона. Мом­четата няма къде да избягат.“
Подскочил якът към огъня и заръмжал:

• Хър-хър, откъде се взехте пък вие? Я да се махате!

По-големият брат просто примрял от ужас. Той веднага се досетил,
че пред него е застанал як. Точно такъв му го били описвали старци­те: великан над великаните, от пастта му стърчат огромни зъбища, с които страшилището разкъсва хората на парчета! Момчето онемяло от страх А по-малкият брат си помислил: „Откъде ли се взе това стран­но същество? Огромен дангалак с големи и бели зъби като лъсната ло­пата очите му от злобни по-злобни, като на бухал, лицето му на буци, като жабешко, туловището му като на крокодил, гласът му дрезгав и гръмлив, с гъсти мустаци и брада като на дявол. Охо, ще видиш ти! Добро не те чака! Само да си посмял да изядеш нашия слон.
Момчетата се поотдалечили и се загледали как якът лапа слонското месо. По-малкият брат много се ядосал, но не проронил и дума. Ве­че бил намислил как да накаже неканения гост. А през това време якът доял слона, взел да се облизва и изръмжал:

• Хър-хър! Как успяхте, буболечки такива, да хванете и да опе­чете такъв тлъст и вкусен слон?

По-малкият брат сякаш бил очаквал този въпрос. Той отговорил веднага:
— Вие си яжте, а как се ловят слонове не е ваша работа, нямате достатъчно ум за това!
— Как смееш да ме нагрубяваш! Ей сега ще те излапам до шуш­ка!
И очите на яка блеснали заканително. По-малкият брат се престо­рил на уплашен и покорно изрекъл:

• Хванах този слон с капан.
• Какво, значи ловиш слонове? — не повярвал якът. — Не може да бъде! Лъжеш ме, лошо момче — отново заръмжал той. — Бърже казвай истината, къде намери слона, инак ще те излапам!
• Мигар бих посмял да ви лъжа? Щом не вярвате, убедете се сам!
• Ама наистина ли залагаш капани? — все още недоверчиво про- ръмжал якът.

—        Да.

• Виж го ти колко бил умен! Я ми покажи капана си!
• Ето го! Влезте в него и разгледайте всичко.

Якът се усмихнал презрително: „И това ми било капан! Само пръста си да мръдна и ще стане на трески!“
Проврял глава през дупката и влязъл в капана. Капанът го стис­нал, омотал го с тънките) си здрави лиани. Изревал якът от болка и гняв, замятал се, опитал да се измъкне, но видял, че със сила няма да успее. Убедил се якът, че капанът е направен наистина прекрасно: може да удържи не само слон, но дори и могъщ як. Тогава захленчил:

• Не ме погубвайте, пуснете ме, и без това вече съм тежко нака­зан..

Като чул как чудовището моли за пощада, малкият брат взел го­лям нож, отишъл при яка и му казал:

• Аха, така ще си хапнеш сега! А кой изяде нашия слон?! Виж как­во, омръзна ми да те слушам, пък и много огладнях. Дойде време аз да си похапна от твоя черен дроб. Хайде, братко, иди да отсечеш по- дебел шиш. Сега ще опечем този разбойник.

Като чул тези думи, якът направо се вцепенил от страх. Захлен­чил още по-жално:

• О, мои добри повелители! Съжалете ме, не ме погубвайте и аз щедро ще ви се отблагодаря. Подарявам ви вълшебната си кърпа, са­мо ме пуснете! Та аз съм царят на яковете! Погубите ли мен — загу­бено е цялото ми царство, жена ми и децата ми ще останат без дом, сирачета.
• Че каква полза ще имаме ние от твоята вълшебна кърпа? — учудил се малкият брат.
• Замахнете ли с нея, пред вас ще се появи всяко нещо, което си пожелаете. Замахнете ли отново — всичко ще изчезне.
• Да не ни лъжеш?

Започнал якът да се кълне, че не лъже. Но малкият брат не искал
да му повярва:

• Лъжеш, искаш да ни измамиш.
• Не, повелителю мой, истината казвам.
• Ами ако ни измамиш, какво ще правим ние тогава? Не ти вяр­вам. Нали си цар. Всички царе сте хитри. Пуснем ли те на свобода, ще събереш войската си и ще ни убиеш... Ей, братко, вземай ножа и разрежи тумбака на този як. Ще опечем черния му дроб и хубаво ще се наобядваме. Че аз много огладнях вече.

По-големият брат се тресял от страх, а якът нищо не забелязвал, ни­що не чувал, освен думите на по-малкия, и треперел от смъртен ужас.

• Не ме погубвайте! — крещял якът. — Повелителю мой, давам ви трона си и цялото си царство. Само ме пощадете, пуснете ме при жена ми и децата ми! Ще ви служа вярно и предано, ще ви пазя от всяка напаст.
• Добре, ще ти простим. А на какво царство си господар? И как

да намерим пътя до него?
—  О, повелителю мой, не е трудно да стигнеш до моето царство. Само ме пуснете. По целия път до царството ще поставя знаци, по тях ще го намерите много лесно.

• Какви знаци?
• Ще накърша клонки и докато вървя нататък, често ще ги хвър­лям на пътя. Така ще стигнете лесно до моето царство.

Братята освободили яка. Той ниско им се поклонил и веднага се захванал за работа: започнал да чупи клонки и да ги хвърля по пътя.
А когато се прибрал в двореца си, якът събрал всички свои главни сановници, стражите на седемте дворцови порти и им казал:

• Утре тук ще дойдат две момчета — искат да ми отнемат прес­тола. Няма да ги пускате в двореца! Само да не ви хрумне да ги уби­вате! Много са силни! Заповядвам ви да им преградите пътя, а пък ако не се уплашат, отворете им портите, нека да влязат в двореца.

Казал това якът и се проснал да спи, така захъркал, че земята се затресла.
През това време братята вече приближавали към царството на яко­вете. Посрещнала ги многобройната царска стража. По-големият брат, като я видял, изгубил ума и дума от страх. А по-малкият, за да го оку­ражи, постоянно му повтарял:

• Ей, братко, виждам как те сърбят ръцете, иде ти да разкъсаш на парчета тези безобидни якове. Не ги закачай, моля те. Разбирам, трудно ти е да се въздържаш, но имай милост, и без това до смърт ги е страх от тебе.

Като чули тези думи, яковете наистина обезумели от страх. Не пос­мели дори да гъкнат, камо ли да нададат страховития си рев. И така пуснали момчетата да минат през всичките седем порти.
Братята влезли в двореца, стигнали до царската спалня, откъдето се чувало гръмовното хъркане, гледат: царят на яковете спи на раз­кошно ложе. А край ложето, подвили крака, седят слугините: сто слу­гини отляво, сто слугини отдясно. Щом видял толкова много якове, по- големият брат пак се разтреперал от страх. А по-малкият извикал:
—  Ей, як, ставай! Вече сме тук!
Скочил якът, видял момчетата, които го победили, и им се покло­нил доземи. После извикал на слугините да разпратят вестители, ко­ито да извикат в двореца всички сановници, всички министри, всич­ки учени, всички поети. Когато всички се събрали, царят на яковете обявил:

• Поклонете се доземи на тези двама владетели, обичайте ги и ги слушайте, както слушахте мене. Предавам трона и царството си на тях. Всички мои поданици ще бъдат осенени от милостта на новите могъ­щи повелители. Служете им вярно и предано.

По-малкият брат отказал да заеме престола: смятал, че само на по- големия брат подобава да бъде цар.
Когато пораснали, момчетата се оженили за красивите дъщери на стария цар на яковете и дълго живели задружно и мирно.