МОМЪКЪТ ШИН

​Някога, много отдавна, живял един момък на  име Шин. Майка му и баща му умрели и  Шин останал сам-саменичък на света. А като наследство от родителите си получил еднана набедрена превръзка, едно глинено гърне, едно котле за варене на ориз и къщурка- толкова грохнала, че не можела да го опази нито от дъжд, нито от вятър.
Докато мислил Шин как да си изкарва хляба и накрая намислил да се засели в гората. Взел глиненото гърне и котлето и тръгнал към гората. Намерил едно едно старо дърво и решил, че в хралупата му може лесно да се скрие от дъжд, и от знойно слънце. Всеки ден момъкът събирал съчки и ги носел в планинските села, където ги заменял срещу царевица- и така се изхранвал.
В гората нямало с кого да си говори, затова Шин свикнал да разговаря със себе си. Говорел си така и докато събирал съчки, и когато си почивал с воята хралупа.
Един ден при дървото на Шин дошъл един весел, разговорлив старец на име Синг Зинг и помолил момъка за малко храна. Сварил Шин царевица в глиненото гърне, нагостил стареца. Синг Зинг се нахранил, а после взел, че строшил гърнето.

• Не се ядосвай- засмял се той, - аз няма да ти остана длъжен. Ще те науча на много премъдрости, ще станеш всесилен и всезнаещ.

Шин благодарил на стареца, обещал  да бъде послушен ученик и Синг Зинг започнал да му разкрива тайните на вълшебството. Учел момъка да вдига вятъра, да докарва облаци, да предизвиква гръмотевици и мълнии, да бълва огън, разкрил му тайните на превръщането в различни същества. Момъкът бил рядко способен и учението му се удавало много лесно.
А когато Шин научил всичко, учителят решил да го изпита- поискал той да влезе в битка с водния дракон, злобно и кръвожадно чудовище с два рога на главата.
Зарадвал се водният дракон, щом чул, че Шин е дошъл да си пре­мери силите с него — решил да се позабавлява. Ужасното чудовище се втурнало срещу Шин, но и Шин не бил вчерашен: стиснал го здра­во за единия рог и с всички сили притиснал дракона към камънака, а после замахнал с ножа — рогата се търкулнали на земята; чудовище­то изревало и се хвърлило в реката — да търси спасение.
Синг Зинг похвалил ученика си:
— Виждам, синко, станал си много ловък и умен. Отсега нататък живей на воля, не се страхувай от никого и на никого не позволявай да те гледа отвисоко. А най-важното — използвай уменията си, за да помагаш на хората.
Шин почтително изслушал учителя, отишъл в гората, хванал едно диво прасе и нагостил богато Синг Зинг, а после Синг Зинг си тръг­нал и Шин останал сам в своята хралупа — отдавна вече бил свик­нал с това жилище.
А трябва да кажем, че по онова време в близкото село живеели Ли Тхунг и жена му — занимавали се с търговия и били богати. Вед­нъж Шин минал покрай тяхната къща с огромен наръч съчки и тър­говците купили съчките му. Огледали Шин и си помислили: „От то­зи як, простодушен момък може да излезе добър работник. Защо да не остане у нас и всеки ден да ни носи съчки!“ Хитрият Ли Тхунг предложил на Шин да се побратимят и момъкът, без много да му мисли, се преместил в дома на своя побратим.
Веднъж Шин тръгнал към гората за съчки и видял как огромен гарван носи в ноктите си младо момиче, и то много красиво — същин­ска богиня! Без да се колебае, Шин опънал тетивата на лъка си и стре­лата му улучила гарвана право в крака. Гарванът продължил да ле­ти, а когато прелетял над гората, изпуснал девойката от ноктите си. А той кацнал и заподскачал на един крак към пещерата в онзи хълм. Шин се втурнал подире му, но гарванът внезапно изчезнал.
А това момиче било дъщеря на Небесния владетел. Когато разб­рал, че дъщеря му се е изгубила, той наредил на слугите си на всяка цена да я намерят. Слугите му докладвали, че наблизо живеели бога­тите търговци Ли Тхунг и жена му, нечестни хора, стиснати и злобни. Сигурно те били отвлекли дъщеря му. Разгневил се Небесният владе­тел, наредил да отведат търговците при царя на драконите, та той да се разправи с тях — трябва да кажем, че царят на драконите обичал да си угажда с човешко месце.
Дочула за тази заповед жената на Ли Тхунг, уплашила се до смърт и веднага казала ужасната новина на мъжа си. Няколко дни и нощи търговците си шепнали, съветвали се какво да правят. И така мислили, и иначе, докато накрая измислили такава коварна хитрост: вмес­то тях, на смърт да отиде Шин. А момъкът нищо не подозирал — ле­жал и си почивал; бил много уморен — дълго сякъл дърва в гората и решил да си отдъхне в своята хралупа. И точно там го намерил Ли Тхунг.
— Хайде да се прибираме вкъщи, братко — извикал го той. Вкъщи ги очаквали подноси с какви ли не гозби — жената на Ли Тхунг ги била сготвила предварително. Седели дълго — вечеряли, раз­говаряли. Както и очаквали коварните търговци, Шин нищо не заподозрял и не обърнал внимание, че двамата са уплашени и му се подмазват.
След вечерята търговците пристъпили към най-важното: искали да поверят на Шин някаква важна работа. Тази нощ трябвало да отиде в храма, който се намирал в най-дълбоките недра на гората, и да за­несе там злато и лакомства за царя на драконите.
— Небесният владетел — обяснил на момъка Ли Тхунг — ми на­реди аз да го сторя, но за нещастие аз съм ужасно зает, затова ти, брат­ко, ми направи тази услуга, иди вместо мене, бъди така добър. Нали виждаш колко е важна тази работа!
Ли Тхунг помолил Шин и като приятел, и като побратим, а на Шин и през ум не му минало да откаже. „Дума да няма, работата наистина е важна — помислил си Шин. — Пък и как да откажа помощта си на такъв добър човек?“
А жената на Ли Тхунг тутакси пъхнала в ръцете на Шин бохчица с храна — та по-скоро да го прати на път.
През това време Небесният владетел наредил на царя на драко­ните да не излиза от храма и да чака коварните и нечестни търговци. Време е, казал, да ги накажем.
Свил се на кълбо царят на драконите на пода в храма — зачакал. Най-сетне чул стъпки и видял Шин — момъкът без никакъв страх вля­зъл в храма. Шин веднага забелязал, че двата рога на царя на дра­коните са отсечени и разбрал, че това е същият онзи воден дракон, с когото веднъж вече си бил премерил силите.
Царят на драконите също познал момъка, който го унижил навремето, очите му се изцъклили от злоба, налели се с кръв. Явно си спом­нил как Шин му отсякъл рогата. Затресъл се от злоба царят на драко­ните, разтворил по-широко огромната си паст — ей сега ще глътне Шин.
Как ли пък не! Не се смутил Шин, грабнал ножа и разсякъл чудо­вището от опашката до шията, а после му отрязал главата и я поне­съл към къщи.
Вече минавало полунощ. Шин потропал на вратата, извикал побра­тима си.

• Кой тропа там в този късен час? — обадил се Ли Тхунг.
• Отвори! Аз съм, твоят по-малък брат.
• Какъв брат?
• Как какъв? Побратимът ти, Шин. Нали ме прати в храма при царя на драконите?

Щом чул това, Ли Тхунг примрял от страх: явно била дошла ду­шата на невинно погубения Шин.

• Но нали царят на драконите те глътна, Шин! Кажи ми: защо ду­шата ти е дошла при мен? Върви си по живо, по здраво, иди си в хра­ма, остави ме на мира! Утре ще ти направя опело, както му е редът, а сега си върви!
• Чуй ме, Ли Тхунг! — казал Шин. — Защо си мислиш, че ме ня­ма на този свят? Помислил си, че царят на драконите ме е глътнал? Хай­де, по-бърже отвори вратата да видиш какво ще ти покажа!

Ли Тхунг отворил на момъка, видял главата на дракона и се вце­пенил. После се поуспокоил и измислил нова хитрост.

• Как си посмял? — възкликнал той. — Защо си убил царя на дра­коните? Тежко на всички ни! Сега душата му ще си отмъщава не са­мо на теб, но и на мен. Махай се от къщата ми, докато не ни е споле­тяло нещастие!

Какво да прави? Върнал се Шин в старата си хралупа, отново за­почнал да сече дърва, да събира съчки, да ги носи за продан. Така си изкарвал прехраната.
Небесният владетел научил, че Ли Тхунг е успял да се спаси от ца­ря на драконите, и много се изненадал. Решил, че Ли Тхунг е умен човек, пък и рядък смелчага, и му заповядал да тръгне да търси из­чезналата принцеса.

• Онзи, който ми върне чедото, ще получи от мен такава награ­да, каквато пожелае — обещал Небесният владетел.

Ли Тхунг не се притеснил.

• О, всемогъщи, аз измислих една хитрост. Трябва да вдигнем го­лямо пиршество. Нека гостите да пируват точно девет дена и девет но­щи. А ние ще огледаме гостите и ще видим кой липсва. Ще липсва онзи, който е отвлякъл дъщерята на Небесния владетел, той със си­гурност няма да посмее да дойде на пиршеството.

Тази хитрост харесала на Небесния владетел и той наредил да за­колят бикове и свине, колкото щели да трябват за пиршеството, което щяло да трае девет дена и девет нощи. Всички без изключение трябвало да дойдат: и онези, чиито къщи се гушели дълбоко в горите, и онези, чиито селца били високо в планините.
Ли Тхунг посъветвал Небесния владетел да вдигне голямо пиршес­тво, защото искал да разпита гостите за неговата изчезнала дъщеря. Току-виж, мислел си Ли Тхунг, някой ме посъветвал къде да я търся. Защото иди, че я търси, щом самият Небесен владетел не знае къде се е дянала. „А после мога да се надявам само на Шин мислел си Ли Тхунг, — само той може да ми помогне. Той непременно ще наме­ри дъщерята на Небесния владетел. Славата обаче ще остане за мен!
Препуснали на конете си вестители към всички краища, предали на всички хора повелята да се явят на пиршеството, което вдигал за тях самият Небесен владетел. Старо и младо, мъже и жени всички поели на път, за да гостуват на Небесния владетел! Опустели близки­те и далечни селища — всеки искал да опита гозбите и до насита да потанцува под звуците на кхена.
Шест дена и шест нощи пирували гостите на Небесния владетел. Веселели се и разговаряли. Какви ли само истории не си разказвали! Само за изчезналата дъщеря на Небесния владетел никой нищо не знаел, и представа си нямал. А Шин не идвал и не идвал. Дошъл чак на деветия ден, и то не сутринта, а следобед.
На Ли Тхунг веднага му олекнало на сърцето. Наредил на жена си да посрещне Шин по-приветливо, а самият той го прегърнал като роден брат след дълга раздяла и собственоръчно му донесъл поднос с гозби. А после го повел при Небесния владетел.

• Не си ли виждал някъде дъщеря ми? — попитал Шин Небес­ният владетел.
• О, всемогъщи — отвърнал Шин, — не мога да знам. Помисле­те сам, откъде мога аз да знам как изглежда дъщерята на Небесния владетел? Живея сам в гората. Харесал съм си една хралупа в голя­мо дърво, тя ми служи за жилище.

Тогава Небесният владетел започнал да обяснява как изглеждала дъщеря му, с какво била облечена. Шин веднага си спомнил как преди време ранил огромен гарван, който носел в ноктите си младо момиче. Онова момиче май много му приличало на дъщерята на Небесния владетел.
Зарадвал се Небесният владетел, замолил Шин да намери  принцесата. Но после изведнъж се сепнал: как така той, Небесния владетел, се унижава пред един земен човек! И заповядал:

• Намери дъщеря ми, а не я ли намериш — сърди се на себе си: ще наредя да те убият! А ако намериш и доведеш дъщеря ми здрава и читава, ще ти я дам за жена.
• Добре — казал Шин, — само не забравяйте обещанието си.

А Ли Тхунг слушал и си мислел: „Всичко се нарежда прекрасно! Нека този глупак се скита из планини и лесове, нека намери дъщеря­та на Небесния владетел! Ами че на него му е писано до края на жи­вота си да събира дърва в гората! Кое момиче ще хареса момък, кой­то е толкова беден, че дори няма къща, а живее в хралупа!“
И Ли Тхунг решил, че ще си присвои заслугата на момъка, ако той има късмета да намери дъщерята на Небесния владетел.
Шин тръгнал на път. Катерил се по високите планини, промъквал се през горските гъсталаци, но накрая открил мястото, където преди време ранил огромния гарван, намерил и пещерата, където гарванът изпуснал девойката от ноктите си. Гледа, входът й запушен с камара камъни. Камъните били наредени плътно един до друг, но все пак Шин открил мъничък отвор — колкото да се промуши мравка.
Шин се превърнал в мравка и се шмугнал в пещерата — дъщеря­та на Небесния владетел наистина била там! А камъните пред входа на пещерата бил натрупал гарванът. В единия ъгъл седяла девойка­та, в другия дремел гарванът. Мравката пропълзяла досами ухото на девойката и й прошепнала нещо. Тя се сепнала, чак подскочила и ти­хо продумала:

• Внимавай, защото ако гарванът се събуди, ще те глътне.

Тя взела една клечка и докоснала крака на гарвана — той не пом­ръднал, спял много дълбоко.
Тогава Шин отново се превърнал в човек, измъкнал от пояса си остър нож и с един замах отсякъл главата на гарвана. Девойката се разплакала от радост и започнала да благодари на Шин.

• Сега слез под земята — казала тя — и помогни на Подземния владетел, много работа му се е натрупала, сам не може да се справи. За седем дена ще свършиш всичко. Подземният владетел няма да ти остане длъжен, само че не вземай от него нито пари, нито дрехи, взе­ми само лунната лютня.

Шин отново се превърнал в мравка, слязъл под земята, помогнал на Подземния владетел: всичко вършел с радост, всяка работа му споряла.
Когато минали седем дена, Подземният владетел казал, че иска да награди момъка за честния му труд. И тогава Шин поискал лунната лютня.
Върнал се Шин в пещерата и поел на далечен път заедно с дъще­рята на Небесния владетел.
А през това време Ли Тхунг успял да спечели доверието на Небес­ния владетел и той му дал висок сан. Когато Ли Тхунг научил, че Шин е открил дъщерята на Небесния владетел, когато видял красотата й, място не могъл да си намери от яд. Отишъл при Небесния владетел и му казал:
— О, всемогъщи, ами всъщност самият Шин е отвлякъл дъщеря ви и я е скрил в пещерата. А сега има и нахалството да иска награда!
Повярвал на тези думи Небесният владетел и заповядал да хвър­лят Шин в тъмница. А дъщерята на Небесния владетел, щом научила за това, сякаш се вкаменила — не искала да отговаря на въпроси, не се обаждала, когато я викали, с никого не искала да разговаря. Онемяла!
Девойката се развеселявала само когато чувала как в тъмницата Шин свири на лунната лютня.
Накрая Небесният владетел разбрал, че за всичко е виновен Ли Тхунг, и веднага го прогонил в смъртния свят — на земята, а Шин направил свой зет, както бил обещал.
Ли Тхунг трябвало да си отиде вкъщи. Тръгнал, но целият кипял от злоба и се чудел как да отмъсти на Шин. И тогава задухал силен вятър, засвяткали мълнии, затрещели гръмотевици, една мълния уда­рила Ли Тхунг — и злодеят паднал мъртъв.
Шин още не се бил нарадвал на щастливия си живот с красивата си съпруга, когато вражески пълчища нападнали страната на Небесния владетел. Храбро се сражавали воините на Небесния владетел, ала врагът бил прекалено силен и войската на Небесния владетел търпяла поражение след поражение. От всички страни обкръжили врагове­те крепостта на Небесния владетел, разрушили и седемте й порти. Мно­го се уплашил Небесният владетел, от страх сън не го хващал. Пови­кал Шин, помолил го за съвет как да избегне по-голямо нещастие.
Шин наредил на воините на Небесния владетел да си почиват, а той взел лунната лютня, качил се с нея на крепостната стена и запял. Наострили уши вражеските воини, заслушали се. Нежната мелодия вълнувала душата, пробуждала хубави спомени.
Мръкнало се, а Шин пеел ли, пеел своите песни, подрънквал със струните. Настъпила нощта, а от крепостната стена все така се леела чудна мелодия, не оставяла вражеската войска да заспи. Цяла нощ воините не склопили очи, всеки си спомнял родната къщурка и огни­щето в нея: дървата попуквали весело, огнището лъхало топлина, ху­баво било край него в студените вечери. Лютнята напомняла и за про­летта, за гальовните слънчеви дни.
Скоро щяло да се разсъмне, а лютнята не замлъквала. Звуците й приспивали, а песента на Шин докосвала сърцето, вълнувала душата. Нежните звуци на лютнята сгрявали сърцата, мамели към къщи, към родното огнище. Вражеските воини вече не искали да се бият, ос­тавили оръжието.
Тогава Шин започнал да им приготвя гощавка. Взел едно котле и сложил в него шепа ориз. Всички наоколо се учудили — котлето било толкова малко! — разсмели се, но Шин спокойно продължил работа­та си. А когато воините седнали да ядат, още повече се изненадали: десет хиляди души се нахранили до насита от едно котле, а то си оста­вало пълно!

• Не можем да се надяваме, че ще победим този вълшебник, който нахрани с едно малко котле цяла войска! — шепнели си вражеските воини.

Отново се качил Шин на крепостната стена и извикал с цяло гърло:

• Ей, воини! Чуйте какво ще ви кажа! Нека онези, на които още не им е додеяло да се убиват един друг, да продължат боя. А онези, които не искат напразно да проливат кръв, да се разотидат по домове­те си!

В един глас му отвърнали вражеските воини:

• Чуй сега какво ще ти кажем ние, Шин! На всички ни додея да воюваме! Не искаме да проливаме повече кръв!

Забръмчал вражеският стан като разтревожен кошер, воините тръг­нали да се разотиват кой накъдето искал, никой не пожелал да чуе во­еначалниците.
Тогава Шин махнал с ръка и отново извикал:

• Вие тук разбихте седем крепостни порти, направихте ги на трес­ки! Ще бъде справедливо да направите нови порти.

Вражеските воини веднага се хванали на работа и за дванайсет де­на направили седем нови порти — много по-красиви от предишните.
Отново се възцарило спокойствие във владенията на Небесния вла­детел. Шин свирел на лунната лютия и пеел весели песни — песни за щастливия мирен живот.
Едва сега Небесният владетел оценил напълно качествата на Шин и решил да го направи свой главен съветник, но Шин отказал:
Татко, искам вие да си останете пълен владетел, а аз ще ви по­магам.