КАК СТО И ПЕТДЕСЕТ КРОКОДИЛА ИСКАЛИ ДА ИЗЯДАТ ЕДИН КАНЧИЛ

​Веднъж един канчил полегнал да си почине на един висок хълм близо до голямата река. Тъкмо бил заспал, завалял проливен дъжд.
Дъждът плющял и не спирал — сякаш от небето се изливали водо­пади. Реката излязла от бреговете си и деретата около хълма веднага се напълнили с вода. Образували се страшни водовъртежи. Водата се издигала все по-нагоре и нагоре и шумът й напомнял рев на ураган. Скоро тя почти стигнала до мястото, където спял канчилът. Животин­чето се събудило и като видяло колко се е разляла реката, много се уплашило. Нямало къде да скочи: вода бушувала наоколо. Не можело да се покатери и на дървото. Оставало му само да се надява водата да спадне по-скоро, преди да е успяла да го залее. А да плува канчи­лът изобщо не се осмелявал, защото се страхувал да не попадне в паст­та на някой крокодил. Стоял така, разтресен от страх, и тогава, не щеш ли, над водата се подали главите на няколко крокодила.
— Аха! — възкликнал най-старият крокодил. — Най-сетне се срещ­нахме, канчиле! Я ела насам, и побързай! Сега вече нямаш къде да се скриеш! Защо пък да не се скриеш в търбуха ми? Този път ще ти видя сметката и ще нагостя с месото ти всички свои приятели. Ще те излапаме до последното кокалче! Месото ти сигурно е много вкусно — тлъсто и меко. Може би е полезно като добро лекарство.
Канчилът си помислил, че смъртта му е неизбежна. Но все пак не губел надежда — обърнал се към крокодила и възкликнал:

• Кой ти разкри тайната? Откъде научи, че от месото ми може да се направи лекарство? Аз съм толкова дребен, че не можете да заси­тите глада си с мен. Но ако искате да направите от мен лекарство, то­ва е съвсем друга работа. В такъв случай можете да ме ядете всички заедно, но само ако не сте по-малко, отколкото трябва.
• Тук сме осемдесет — казал крокодилът.
• Щом сте само осемдесет, непременно ще ви заболят стомасите. Не вярвате ли? Можете начаса да ме разкъсате на парченца и да ме изядете. Виж обаче, ако ме заръфат сто и петдесет крокодила едновре­менно, лекарството ще ви бъде от полза и всички вие още дълго ще бъдете живи и здрави.
• Да не лъжеш, канчиле?
• Как ще ви лъжа, истина е! — възкликнал канчилът.
• Всички много обичат да дърдорят преди смъртта си! — промър­морил ядосано крокодилът. — Макар че един канчил не може да за­сити глада ми, все пак ще те изям.

Подскочил към него канчилът и му казал:
Добре де, разкъсай ме тогава! Аз ви давам добър съвет, а вие не ме слушате. На мене ми е все едно колко крокодила ще ме изядат! Но аз искам животните да ми бъдат благодарни след смъртта ми, доб­рото ми име да се прослави по целия свят... Впрочем, като си мисля сега, можете и да не следвате съвета ми. Защото ако ме изядат осем­десет крокодила, всички те ще пукнат. Охо, колко ще се радват крот­ките зверчета, които живеят по брега на реката и не закачат никого! Ох, защо ли се издадох? Сега вече не мога да си взема думите обрат­но. Бъбривият ми език ме подведе! Да издам такава тайна!

• Сега виждам, че казваш истината — казал старият крокодил. — Добре де, веднага ще заповядам на петдесет крокодила да повикат насам още седемдесет, та да станем сто и петдесет. А трийсет ще оста­нат да те пазят, докато другите са се пръснали в различни посоки. Ско­ро всички ще се съберат тук!

Петдесет крокодила се пръснали наоколо: някои изпълзели на бре­га, други се гмурнали във водата. Много скоро всички се върнали и довели още седемдесет. Сега били станали сто и петдесет. Дерето просто гъмжало от крокодили и всеки от тях страховито разтварял паст.

• Е, какво друго искаш, канчиле? — попитал крокодилът. — Ве­че се събрахме сто и петдесет.
• Ако наистина сте сто и петдесет, ни повече, ни по-малко, може­те да ме ядете! Но сигурни ли сте в това?
• Ни повече, ни по-малко, точно сто и петдесет, току-що преброих всички.
• Е, радвайте се, ако си преброил правилно! Но ако си сгрешил, това ще свърши зле за всички.
• Я по-добре и ти ни преброй, да не стане някаква грешка.
• Разчитам на вас! Щом казваш, че тук сте сто и петдесет кроко­дила, ни повече, ни по-малко, тогава, моля — разкъсайте ме!
• Не, не, страх ме е, по-добре и ти ни преброй!
• Е, добре тогава, готов съм, само че се подредете така, че да ви виждам добре. Налягайте плътно един до друг, от хълма до ей онзи бряг.

Налягали крокодилите, притиснали се плътно един до друг.

• Бързо брой и гледай да не сбъркаш — казал крокодилът.
• Разреши ми да стъпвам по гърбовете на твоите приятели — по­молил канчилът. — Само да не сметнат, че съм неучтив.
• Нищо, нищо, нали всичко ще е от полза за нас!

Канчилът започнал да скача от гръб на гръб и да брои крокодили­те:

• Един, два, три, четири... осем... десет... двайсет... двайсет и че­тири. .. петдесет... шейсет... деветдесет... сто... сто и двайсет... сто и пет­десет! — И той скочил на брега и си плюл на петите.
• Чакай малко, канчиле, искам да те питам нещо! — викнал ста­рият крокодил.
• Какво ще ме питаш?
• Ами за това, дето ми каза!
• Дето искаш да опиташ месото ми, така ли? Хич не се надявай! Връщай се, откъдето си дошъл, подло крокодилище! Желая ти ловци­те да ви пробият главите — на теб и на твоите приятели! А сега аз ще бягам накъдето ми видят очите.

Търтил на бяг канчилът и скоро стигнал до едно високо място, об­расло с тръстика. Тук се спрял да си поеме дъх. Не щеш ли, тръстика­та се размърдала като от вятър и канчилът видял, че към него прибли­жава крокодил. Отскочил като ужилен и възкликнал:

• Ах ти, подъл крокодил такъв! Как можа да го измислиш — да ме нападнеш изневиделица! Добре че навреме те забелязах!

Побягнал канчилът, без да спира, и стигнал до малко езеро. Из­мъчвала го жажда и той решил да си пийне вода. Аха да се наведе, гледа — нещо продълговато, като плетена кошница. Стреснал се кан­чилът, но не загубил ума и дума и казал:

• Я слушай, ако си крокодилска глава, не мърдай, а ако си парче дърво, ела по-наблизо.

Разбира се, това било крокодил, който веднага доплувал до брега, та канчилът да го помисли за парче дърво!
      Канчилът отново си плюл на петите.
 — Ей че е глупав този крокодил, не разбира, когато му се подиграват!— казал канчилът, но вече след  като бил навлязъл дълбоко в гората. - Щом е такъв глупак, никога няма да меизмами. Аз мога да си правя шеги с него, колкото си искам.
      Канчилът много се изморил и спрял    под едно клонато дърво, където било тихо и прохладно. Тук полегнал да си почине- вече нямало от кого да се страхува.