Живял нявга един цар — ерген, неженен. На служба при него бил стрелец на име Андрей.
Един ден Андрей-стрелецът отишъл на лов. От сутринта до вечер­та обикалял ли, обикалял из гората, но щастието не му се усмихнало не попаднал на дивеч. Свечерявало се, тръгнал да се прибира, огорчен. Гледа- кацнала на едно дърво гургулица.
„А- рекъл си, - поне нея ще убия.“
Стрелял, ранил я - гургулицата тупнала от дървото на влажната земя. Вдигнал я Андрей, понечил да й откъсне главата и да я мушне в торбата
А тя му заговорила с човешки глас:

• Не ме убивай, Андрей-стрелецо, не откъсвай главата ми, вземи  ме жива, занеси ме в дома си и ме остави на прозореца. И гледай — налегне ли ме дрямка, веднага силно ме удари с дясната си ръка: го­лямо щастие ще те споходи.

Почудил се Андрей-стрелецът: какво е това? Наглед истинска пти­ца, а говори с човешки глас. Отнесъл гургулицата вкъщи, оставил я на прозореца и зачакал.
Не след дълго гургулицата свряла главица под крилцето си и зад­рямала. Андрей си спомнил думите й и силно я ударил с дясната си ръка. Гургулицата тупнала на земята и се превърнала в приказнокрасива девойка, в царкиня Маря.
Казала царкиня Маря на стрелеца:
—  Може да ме вземеш, гледай и да ме задържиш — ожени се за меш Ще ти бъда вярна и весела жена.
Така се спогодили. Андрей-стрелецът се оженил за царкиня Маря и заживял с младата си невеста в радост и щастие. Ала службата си не забравял: всяка сутрин още в тъмни зори отивал в гората, убивал дивеч и го носел в царската кухня.
След като поживели така известно време, царкиня Маря му каза­ла:

• Бедно живееш, Андрей.
• Да, както виждаш.
• Я събери стотина рубли, накупи с тях разни коприни — аз всич­ко ще оправя.

Послушал я Андрей, отишъл при приятелите си, от един заел руб­ла, от друг — две, накупил разни коприни и ги занесъл на жена си. Царкиня Маря взела коприните и рекла:

• Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.

Андрей си легнал, а царкиня Маря седнала зад стана. Цяла нощ тъкала и изтъкала килим, какъвто нямало нийде по света: на него било изписано цялото царство — с градовете и селата, с горите и нивята, с птиците в небето, животните в планините, рибите в моретата; със слън­цето и луната...
На сутринта царкиня Маря дала килима на мъжа си:

• Занеси го на пазара, продай го на търговците, но запомни — не определяй ти цената, колкото ти дадат — толкоз.

Андрей взел килима, метнал го на рамо и тръгнал от сергия на сер­гия.
Дотърчал при него един търговец:

• Ей, уважаеми, за колко го продаваш?

Ти си търговец, ти кажи колко даваш.
Мислил, мислил търговецът — не може да оцени килима. Дотър­чал втори, трети, четвърти... Събрала се огромна тълпа търговци, гле­дат килима, възхищават се, а да го оценят не могат.
В туй време през пазара минавал царският съветник и решил да види за какво умуват-мъдруват търговците. Слязъл от каретата, про­мъкнал се с мъка през тълпата и ги запитал:

• Здравейте, търговци, отвъдморски гости! За какво умувате-мъд- рувате?
• Тъй и тъй, не можем да оценим килима.

Царският съветник погледнал килима и също се възхитил:

• Кажи, стрелецо, ама право кажи: откъде си взел този приказен килим?
• Тъй и тъй, моята жена го изработи.
• А колко искаш за него?
• И аз не знам. Жена ми заръча да не се пазаря, колкото ми да­дат — толкоз.
• Ето ти десет хиляди, стрелецо.

Андрей взел парите, дал килима и си тръгнал към къщи. А цар­ският съветник отишъл при царя, показал му килима.
Погледнал царят — на килима цялото му царство се вижда като на длан. Направо ахнал.

• Е, този килим, щеш не щеш, го вземам за мен!

Извадил двайсет хиляди рубли, дал ги на съветника. Съветникът взел парите, рекъл си: „Нищо, ще си поръчам друг, още по-хубав.“
Качил се пак в каретата и се отправил към покрайнините на цар­ството, намерил къщата на Андрей-стрелеца, почукал на вратата. Цар­киня Маря му отворила. Царският съветник прекрачил с единия си крак прага, а другия не можал да помръдне, вързал му се езикът, заб­равил за какво е дошъл — пред него стояла такава красавица, очите си не можеш откъсна от нея.
Царкиня Маря чакала, чакала да отвори уста, па го изтикала и зат­ворила вратата. Щом се опомнил, неохотно се помъкнал към къщи. И от този ден нататък с нищо не можел да утеши мъката си — все за жената на стрелеца мислел.
Забелязал това царят, заразпитвал го каква мъка го мъчи.
Съветникът му отвърнал:

• Ох, видях жената на един стрелец и все за нея мисля! С нищо не мога да утеша мъката си.

Царят пожелал лично да види жената на стрелеца. Облякъл прос­ти дрехи, заминал в покрайнините, намерил къщицата на Андрей-стре­леца и почукал на вратата. Царкиня Маря му отворила. Царят прекра­чил с единия си крак прага, другия не можал да помръдне, направо онемял.
Царкиня Маря чакала, чакала да отвори уста, па изтикала царя и затворила вратата.
Заглождила го любовна мъка. „Защо — мислел си — да ходя ер­ген, неженен? Да взема да се оженя за тая красавица! За царица е родена тя, а не за жена на стрелец.“
Върнал се царят в двореца и замислил коварен план — да отнеме жената на жив мъж. Повикал съветника и му казал:

• Измисли как да погубим Андрей-стрелеца. Искам да се оженя за жена му. Ако измислиш, ще те възнаградя с градове и села и със златна хазна, ако ли не — главата ти ще отсека.

Опечалил се царският съветник, тръгнал си от мрачен по-мрачен. Не можел да измисли как да погубят стрелеца. И от мъка се отбил в кръчмата да си пийне винце.
До масата му приближил един от постоянните посетители на кръч­мата с изпокъсан кафтан:

• Защо си тъй унил, тъй угрижен, царски съветнико?
• Махай се от очите ми!
• Не ме гони, по-добре ме почерпи едно вино и ще ти дам акъл.

Царският съветник му налял чаша вино и разказал каква мъка го мъчи.
Оня му рекъл:

• Да погубиш Андрей-стрелеца е лесна работа — прост човек е той, ала жена му е голяма хитруша. Ние обаче ще й поставим такава задачка, с която няма да се справи. Върни се при царя и му кажи да изпрати Андрей-стрелеца на оня свят да види как живее там покой­ният му баща, царят. Андрей ще иде и няма да се върне.

Царският съветник благодарил на дрипльото и хукнал при царя.

• Тъй и тъй, можем да погубим стрелеца. — И му разказал къде и за какво да го изпрати.

Царят се зарадвал, заповядал да повикат Андрей-стрелеца.

• Е, Андрей, служи ми вярно и честно, изпълни още една задача: иди на оня свят да разбереш как живее там моят баща. Ако ли не — главата ти ще отсека.

Върнал се Андрей у дома, седнал на пейката, от унил по-унил. Цар­киня Маря го пита:

• Защо си тъй угрижен? Някаква неприятност ли си имаш?

Андрей й разказал каква задача му е поставил царят.
Царкиня Маря рекла:

• Има за какво да си угрижен! Това нищо не е, дребна работа, трудното е занапред. Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.

Рано сутринта, още щом се събудил, царкиня Маря му дала торба със сухари и златен пръстен.

• Иди при царя и го помоли да ти даде за дружина царския съ­ветник, иначе, речи му, няма да ми повярват, че съм бил на оня свят. А щом тръгнеш със спътника си на път, хвърли отпреде си пръстена — той ще те заведе където трябва.

Андрей взел торбата със сухарите, сбогувал се с жена си и се запъ­тил към царя да го моли за дружина по пътя. Нямало как, царят се съгласил, заповядал на съветника да върви с Андрей на оня свят.
И двамата тръгнали на път. Андрей хвърлил пръстена — пръсте­нът се търкаля, Андрей го следва през поля и блата, реки и езера, а подир Андрей се тътри царският съветник.
Уморят ли се, хапнат сухари — и отново на път.
Вървели каквото вървели, стигнали до гъста, непроходима гора, спуснали се в дълбок дол и тук пръстенът спрял.
Андрей и царският съветник седнали да хапнат сухари. По едно време гледат: край тях преминава голяма кола с дърва, впрегната с прес­тарелия цар, а двама дяволи шибат царя с тояги — единият от дясна­та страна, другият — от лявата.
Андрей пошепнал:

•  Я виж, не е ли това нашият покоен цар-бащица?
•  Прав си, той тегли колата с дървата.

Подвиква Андрей на дяволите:

•  Ей, господа дяволи! Освободете ми този покойник поне за мал­ко, трябва да го разпитам за едно-друго.

Отвръщат му дяволите:

• Нямаме време да чакаме! Да не искаш ние да теглим колата с дървата?
• Ами вземете в замяна този нов човек.

Тогава дяволите разпрегнали стария цар, вместо него впрегнали царския съветник и го зашибали от двете страни с тояги- оня се огъ­ва, ала тегли.  .
Андрей почнал да разпитва стария цар за неговото житие- битие.

•  Ах, стрелецо Андрей — отвърнал му царят,      тежък ми еок вотът на тоя свят! Предай поздрави на сина ми и му кажи, че твърдо му заповядвам да не оскърбява хората, иначе и него го чака същото.

Дордето си кажат едно-друго, дяволите се върнали с празна кола. Андрей се сбогувал със стария цар, взел от дяволите царския съветник и поели по обратния път.
Пристигнали в своето царство, явили се в двореца.
Като видял стрелеца, царят гневно се нахвърлил срещу него.

• Как посмя да се върнеш?

Андрей-стрелецът му отвръща:                                           

• Тъй и тъй, бях на оня свят при вашия покоен родител. Лош е животът там, заръча да ви предам поздравите му и твърдонареди да не наскърбявате хората.
• А с какво ще докажеш, че си бил на оня свят и си видял баща ми?

ми?

• Ами с това, че по гърба на вашия съветник още личат следите от тоягите, с които го шибаха дяволите.

Тогава царят повярвал и нямало как - освободил Андреи по живо, по здраво. А сетне се обърнал към съветника:

• Измисли как да погубим стрелеца, ако ли не - главата ти ще отсека.

Тръгнал си царският съветник още по-оклюман. Отбил се в кръчмата, седнал на масата, поръчал си вино. Приближил се оня с дрипа­вия кафтан:

• Защо си тъй угрижен, царски съветнико? Я налей една чашка, ще ти дам акъл.

Съветникът му дал чаша вино и му разказал за своите неволи. Оня му рекъл:

• Върни се в двореца и речи на царя да поиска от стрелеца нещо, което не да изпълниш, трудно е дори да измислиш: да го изпрати през девет земи в десета за котарака Нани-на.

Съветникът изтичал при царя, разказал му каква задача да поста­ви на стрелеца, за да не се върне. Царят изпратил да повикат Андрей.

• Е, Андрей, изпълни ми една заръка, изпълни ми още една: иди през девет земи в десета да ми донесеш котарака Нани-на. Ако ли не — главата ти ще отсека.

Върнал се Андрей у дома, още по-угрижен, оклюман, разказал на жена си каква задача му е поставил царят.
—  Има за какво да си угрижен! — рекла царкиня Маря. — Това нищо не е, дребна работа, трудното е занапред. Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си Андрей, а царкиня Маря отишла в ковачницата и поръ­чала на ковачите да изковат три железни калпака, клещи и три пръ­та. единият железен, другият меден, третият оловен.
На сутринта царкиня Маря събудила Андрей:

• Вземи тези три калпака, клещите и трите пръта и тръгни през девет земи в десета. Преди още да извървиш три версти, ще те налег­не страшна дрямка — котаракът Нани-на ще иска да те приспи. Ти не заспивай, размахвай ръце, мятай крака, търкаляй се. Заспиш ли, котаракът Нани-на ще те убие.

Царкиня Маря го научила кое как да прави и го изпратила.
Много ли, малко ли време минало — Андрей-стрелецът стигнал от деветата земя в десетата. След три версти го налегнала дрямка. Тога­ва нахлупил трите железни калпака на главата си, замятал ръце и крака — върви, а тук-там се и търкаля.
Както и да е — преборил се с дрямката и се озовал до висок стълб.
Котаракът Нани-на видял Андрей, заръмжал, зафучал и скочил от стълба върху главата му — счупил единия калпак, втория, понечил да счупи и третия. Тогава Андрей-стрелецът го хванал с клещите, смъкнал го на земята и взел да го налага с прътовете. Първо го уд­рял с железния прът; счупил железния, почнал да го шиба с медния, а като счупил и медния, заудрял го с оловния.
Оловният прът се огъва, не се чупи, увива се около гръбнака. Андрей удря, а котаракът Нани-на му разказва приказки за попове и дя­кони, за попови щерки. Андрей не го слуша, удря ли, удря с пръта.
Не издържал повече Нани-на, видял, че не ще може да го омагьо­са и се примолил:

• Спри, добри човече! Ще направя за теб всичко, което пожела­еш.
• А ще дойдеш ли с мен?
• Където кажеш — ще ида.

Андрей се отправил по обратния път и повел котарака със себе си. Стигнал до своето царство, отишъл с котарака в двореца и рекъл на царя:

• Тъй и тъй, изпълних задачата, донесох ви котарака Нани-на.

Царят се почудил и проговорил:

• Хайде, котарако Нани-на, покажи силата си.

Тогава котаракът наточил нокти, насочил ги към царя, аха-аха да разкъса белите му гърди, сърцето му да извади.
Царят се уплашил:

• Стрелецо Андрей, усмири котарака Нани-на!

Андрей усмирил котарака, затворил го в клетка и се завърнал у дома, при царкиня Маря. Заживял си в радост и щастие с младата же­на. А царят още повече изпаднал в любовна треска. И пак привикал съветника:

• Каквото щеш прави, но трябва да погубиш Андрей-стрелеца, ако ли не — главата ти ще отсека.

Царският съветник отишъл право в кръчмата, намерил пияница­та с дрипавия кафтан, замолил го да го спаси, акъл да му даде. Оня изпил чаша вино, избърсал мустаци.

• Върви — рекъл — при царя и му кажи да изпрати Андрей-стре­леца — не знам къде, и да донесе — не знам какво. Андрей нивга ня­ма да изпълни тази задача и няма да се върне.

Съветникът изтичал при царя и всичко му докладвал. Царят пра­тил да повикат Андрей.

• Изпълни две мои заръки, изпълни още една: иди — не знам къ­де, донеси — не знам какво. Ако изпълниш тази заръка, по царски ще те наградя, ако ли не — главата ти ще отсека.

Прибрал се Андрей, седнал на пейката и заплакал. Царкиня Ма­ря го пита:

• Защо си тъй тъжен, мили? Пак ли някакво нещастие те е спо­летяло?
• Ох — отвръща й, — твоята красота ми носи само нещастия! Ца­рят ми заповяда да ида — не знам къде, да донеса — не знам какво.
• Това се казва задача! Нищо, нищо, лягай да спиш, утрото е по- мъдро от вечерта.

Царкиня Маря дочакала нощта, разтворила вълшебната книга, че­ла, чела, захвърлила книгата и се хванала за главата: в нея нямало нищо за царската заръка. Излязла тя на стълбата, извадила кърпич­ка и махнала. Долетели най-различни птици, дотърчали най-различ­ни животни.
Царкиня Маря ги пита:

• Животни горски, птици небесни, вие, животни, се скитате нався­къде, вие, птици, летите навсякъде — не сте ли чували как се стига не знам къде, да се донесе — не знам какво?

Отвръщат й животните и птиците:

• Не, царкиньо Маря, не сме чували такова нещо.

Царкиня Маря махнала с кърпичката — животните и птиците из­чезнали, сякаш никога не ги е имало. Махнала още веднъж — пред нея се изправили два великана:

• Какво желаеш? На твоите услуги!
• Слуги мои верни, отнесете ме насред Океана.

Великаните подхванали царкиня Маря, отнесли я насред Океана, на най-дълбокото — изправили се като стълбове, а нея държат на ръ­це. Царкиня Маря махнала с кърпичката — доплували при нея всич­ки морски риби и животни.

• Вие, морски риби и животни, плувате навсякъде, познавате всички острови, не сте ли чували как се стига не знам къде, да се до­несе — не знам какво?
• Не, царкиньо Маря, не сме чували такова нещо.

Отчаяла се царкиня Маря, наредила да я върнат вкъщи. Велика­ните я подхванали, пренесли я в Андреевия двор, оставили я на стъл­бите.
Рано сутринта царкиня Маря приготвила Андрей за път, дала му кълбо прежда и везано пешкирче. ~

• Хвърли кълбото пред себе си — накъдето се търкули, натам тръгни. Но запомни — където и да идеш, където и да се миеш, не се бърши с чужд пешкир, а с моя.

Сбогувал се Андрей с царкиня Маря, прекръстил се и излязъл из­вън града. Хвърлил кълбото пред себе си, то се търкулнало, а Андрей закрачил подир него.
Минало много време. Андрей прекосил безброй царства и земи. Кълбото се търкаля, конецът се точи. Изтъняло то, станало колкото ко­коша глава, толкова изтъняло, че не се виждало на пътя. Стигнал до една гора и гледа — къщичка на Баба Яга.

• Къщичке, къщичке, обърни се с лице към мен, с гръб към го­рата.

      Къщичката се обърнала, Андрей влязъл и гледа — на пейката се­ди, преде на къделя побеляла старица.

• Фу, фу, руски дух нечуван и невиждан сам е дошъл! Сега ще те изпека в пещта, ще те изям и върху костите ти ще се попързалям.

Андрей отвръща на старицата:

• Бива ли, дърта Бабо Яго, да ядеш пътник човек? Пътникът е мършав и мръсен, ти първо напали банята, измий ме, напари ме, то­гава ме яж.

Баба Яга напалила банята. Андрей се напарил, изкъпал се, изва­дил пешкира на жена си и взел да се бърше.
Пита го Баба Яга:

• Откъде имаш този пешкир? Моята дъщеря го е везала.
• Твоята дъщеря е моя жена, тя ми даде пешкира.
• Ах, мили зетко, кажи ми с какво да те нагостя?

И Баба Яга приготвила вечеря, наслагала разни ястия и медовини. Андрей веднага се настанил на масата и започнал да лапа. Баба Яга седнала до него. Той яде, тя го разпитва — как се е оженил за царкиня Маря, добре ли живеят? Андрей всичко й разказал — как се е оженил, как царят го пратил не знам къде, да донесе — не знам какво.

• Да можеше да ми помогнеш, бабо!
• Ох, зетко, ами за туй чудо невиждано дори аз не съм чувала. Това го знае само една стара жаба, тя живее в блатото от триста годи­ни... Ала не се притеснявай, лягай да спиш, утрото е по-мъдро от ве­черта.

Андрей си легнал, а Баба Яга взела две метли, отлетяла на блато­то и се провикнала:
Бабо жабо, жива ли си?

• Жива съм.
• Я излез от блатото.

Старата жаба излязла от блатото, Баба Яга я попитала:

• Знаеш ли къде е това — не знам какво?
• Знам.
• Покажи го, моля те. Моят зет трябва да иде — не знам къде, да вземе — не знам какво.

Отвръща й жабата:

• Бих го придружила, ала много съм стара, не ще мога да ска­чам дотам. Нека твоят зет ме пренесе до огнената река в току-що издоено мляко, тогава ще му кажа.

Баба Яга взела жабата, полетяла към къщи, надоила мляко в ед­на делва, пуснала жабата в делвата и рано сутринта събудила Анд­рей:

• Хайде, скъпи зетко, обличай се, вземи тази делва с прясно мля­ко, в млякото е жабата, възседни моя кон — той ще те отнесе до огнена­та река. Там зарежи коня, извади жабата от делвата, тя ще ти покаже.

Андрей се облякъл, взел делвата, възседнал коня на Баба Яга. Мно­го ли, малко ли време минало — стигнали до огнената река. През нея ни животно можело да прескочи, ни птица да прелети.
Андрей слязъл от коня, а жабата му рекла:

• Извади ме от делвата, момко, трябва да преминем реката.

Андрей извадил жабата от делвата, пуснал я на земята.

• Е, момко, сега се качи на гърба ми.
• Какво говориш, бабке, ти си толкова малка — ще те смачкам!
• Не се бой, няма да ме смачкаш. Качвай се и здраво се дръж!

Андрей се качил на жабата. А тя почнала да се надува. Надувала се, надувала— станала колкото копа сено.

• Здраво ли се държиш?
• Здраво, бабке.

Жабата продължила да се надува — станала още по-голяма, кол­кото две копи сено.

• Здраво ли се държиш?
• Здраво, бабке.

Тя пак се надувала, надувала — станала по-висока от тъмна гора, па като скочила — прескочила огнената река, пренесла Андрей на дру­гия бряг и пак се смалила.
Като тръгнеш по тая пътечка, момко, ще видиш нещо като къ­ща, влез вътре и се скрий зад печката. Там ще видиш това не знам какво.
Андрей тръгнал по пътечката и гледа: нещо като стара къща, ог­радена със стобор, без прозорци, без стълба. Влязъл той вътре, скрил се зад печката.
Не след дълго из гората се разнесъл гръм и тропот, в къщата вля­зъл Педя човек — лакът брада, че като креснал:

• Ей, свате Науме, гладен съм!

Едва извикал, изневиделица се появила маса с покривка, на ма­сата буренце бира, печен бик със забит в хълбока остър нож. Педя човек — лакът брада се настанил до бика, извадил острия нож и взел да реже от месото, да го топи в чесън, да яде и сипе хвалби.
Излапал бика до последната костица, изпил цялото буренце бира.

• Ей, свате Науме, събери огризките!

И изведнъж масата изчезнала, сякаш никога не я е имало — нито кости, нито буренце... Андрей изчакал да излезе Педя човек — лакът брада, измъкнал се иззад печката, събрал кураж и извикал:

• Свате Науме, дай ми да ям...

И тутакси се постила маса, а на масата — разни ястия, мезета, сладкиши, медовини.
Андрей седнал на масата и приканил:

• Свате Науме, седни, братко, да хапнем и пийнем заедно.

Отвръща му невидим глас:

• Благодаря ти, добри човече! Вече колко години слугувам тук, коричка хляб дори не съм кусвал, а ти ме настани на масата.

Андрей гледа и се чуди: никой не се вижда, а сякаш някой измита храната от масата, бирата и медовините сами се изливат в канчето — и бълбук, бълбук, бълбук.
Андрей помолил:

• Свате Науме, покажи се!
• Не, мене никой не може да ме види, аз съм това — не знам как­во.
• Свате Науме, искаш ли да служиш на мен?
• Защо да не искам? Виждам, че си добър човек.

Нахранили се. И Андрей казал:

• Хайде прибирай всичко и да вървим.

Излязъл от къщата, огледал се:

• Тук ли си, свате Науме?
• Тук съм. Не се бой, няма да те изоставя.

Стигнал до огнената река, там го чакала жабата:

• Намери ли това — не знам какво, момко?
• Намерих го, бабке.
• Качвай се на гърба ми!

Андрей пак се качил на жабата, тя почнала да се надува, надула се, скочила и го пренесла през огнената река.
Тогава той благодарил на жабата и поел своя път към своето цар­ство. Върви, върви, па току се обърне:

• Тук ли си, свате Науме?
• Тук съм. Не се бой, няма да те изоставя.

Вървял Андрей, вървял, път дълъг — краката му се подбили, ръ­цете му отмалели.

• Ех- рекъл,- до смърт съм уморен!

А сват Наум се обажда:

• Че защо не казваш? Аз бързо-бързо ще те отнеса където тряб­ва.

Буен вихър подхванал и понесъл Андрей над гори и планини, гра­дове и села. А когато полетял над дълбокото море, дострашало го.

• Свате Науме, да починем малко, а?

      Вятърът веднага стихнал и Андрей се заспускал над морето. Из­веднъж гледа: сред сините вълни — островче, а на островчето — дво­рец със златен покрив, заобиколен с прекрасна градина... Сват Наум казва на Андрей:

• Почивай, яж, пий и поглеждай към морето. Край нас ще пре­минат три търговски кораба. Ти повикай търговците, нагости ги, ху­бавичко ги нагости — те имат три чудновати неща. Замени ме срещу тях; не се бой, аз ще се върна при теб.

Не след дълго откъм запад се задали три кораба. Корабовладелци- те видели острова, двореца със златния покрив, прекрасната градина.

• Какво е туй чудо? — питат се. — Колко пъти сме минавали оттука, не сме виждали нищо друго освен синьото море. Я дай да хвър­лим котви!

Трите кораба хвърлили котви, тримата търговци-корабовладелци се качили на малка лодка, отплавали към острова. А там вече ги ча­кал Андрей-стрелецът.

• Заповядайте, скъпи гости!

Търговците-корабовладелци вървят и се дивят: покривът на пала­та гори като жар, по дърветата пеят птици, по алеите подскачат чуд­ни животни.

• Кажи, добри човече, кой построи тук туй чудо на чудесата?
• Моят слуга, сват Наум, за една нощ го построи.

Андрей повел гостите в двореца.

• Ей, свате Науме, я ни сервирай ядене, пиене!

Изневиделица се появила маса с покривка, а на масата — ястия- каквото ти душа иска. Търговците-корабовладелци само ахкат.

• Я дай — казват, — добри човече, да направим замяна: отстъпи ни твоя слуга, сват Наум, а ние ще ти дадем каквото си избереш.
• Защо не? А какво интересно ще ми предложите?

Единият търговец извадил от пазвата си тояга. Кажеш ли й: „Я на- шибай тоя човек, тояго!“ — тя сама ще заудря, всеки юначага ще по­сини.
Вторият търговец извадил изпод полите си брадва, обърнал я с тъ­пата страна нагоре — и тя сама почнала да сече и дялка: кюта-пата- ето ти готов кораб; кюта-пата — още един кораб. С платна, с топо­ве, с храбри моряци. Корабите плават, топовете гърмят, храбрите мо­ряци чакат заповед.
Обърнал брадвата с тъпото надолу — корабите изчезнали, сякаш никога не ги е имало.
Третият търговец извадил от джоба си свирка, засвирил — появи­ла се войска: и конница, и пехота — с пушки, с топове. Войската върви, музиката гърми, развяват се знамена, конниците препускат, ча­кат заповед.
Търговецът засвирил с другата страна на свирката — и всичко из­чезнало.
Казва им Андрей-стрелецът:

• Хубави са ви чудатостите, но моята струва по-скъпо. Ако иска­те да правим замяна, дайте ми срещу моя слуга, свата Наум, и трите.
• Няма ли да е множко?
• Както желаете, иначе не съм съгласен.

Мислили, мислили търговците: „За какво са ни тоягата, брадвата и свирката? По-добре да направим замяна, със свата Наум без всяка грижа ден и нощ ще бъдем сити и напити.“
И търговците-корабовладелци дали на Андрей тоягата, брадвата и свирката и подвикнали:

• Ей, свате Науме, вземаме те с нас! Ще ни служиш ли вярно и честно?

Отвръща им невидим глас:

• Защо да не ви служа? Все ми е едно у кого ще живея.

Търговците-корабовладелци се върнали на корабите си и го уда­рили на ядене и на пиене, като току подвиквали:

• Свате Науме, по-живо, дай това, дай онова!

Изпонапили се, където седнали, там и заспали.
А стрелецът седи сам в палата, тъжен и мрачен.
„Ех- мисли си, - къде ли е сега моят верен слуга, сватът Наум?“

• Тук съм. Какво желаеш?

Андрей се зарадвал:

• Свате Науме, не е ли време вече да се върнем в родната ми страна, при младата ми жена? Отнеси ме вкъщи.

Пак се завихрил вихър, подхванал Андрей, понесъл го към него­вото царство, към родната страна.
А търговците се събудили и пожелали да си пийнат за изтрезнява- не:

• Ей, свате Науме, я ни дай ядене и пиене, по-живо!

Викали, крещели, ала полза никаква. Гледат — и острова го ня­ма: на негово място се плискат само сини вълни.
Потъгували търговците-корабовладелци: „Ех, измами ни този лош човек!“, но нямало как, вдигнали платна и отплавали, накъдето били тръгнали.
А Андрей-стрелецът долетял в родната си страна, спуснал се до своята къщица и гледа: няма я къщата, стърчи само една обгоряла тръба.
Мъка свила сърцето му, излязъл от града към синьото море, на пус­то място. Седнал там. Току изведнъж долетяла сива гургулица, туп­нала на земята и се превърнала в неговата млада жена, в царкиня Маря.
Прегърнали се, поздравили се, взели да се питат-разпитват. Царкиня Маря разказала:

• Откакто замина, летя като сива гургулица по гори и горици. Ца­рят три пъти пращал хора за мене, ала не ме намерили и подпалили къщата.

Казва Андрей:

• Свате Науме, не може ли да си построим дворец на това праз­но място до синьото море?
• Защо да не може? Сега ще бъде изпълнено.

И докато се обърнат, дворецът бил готов — дворец за чудо и приказ, по-хубав от царския — наоколо зелена градина, по дърветата пе­ят птици, по алеите подскачат чудни животни.
Влезли Андрей-стрелецът и царкиня Маря в двореца, седнали до прозореца — приказват си, любуват се един на друг. Живеят така в радост и щастие ден, два, три.
А в туй време царят тръгнал на лов към синьото море и гледа — на празното място се издига дворец.

• Кой е тоя невежа, дето без позволение строи на моя земя? Припнали пратеници, всичко разузнали и докладвали на царя, че дворецът е издигнат от Андрей-стрелеца и в него той живее с младата си жена, с царкиня Маря.

Още повече се разгневил царят, изпратил хора да разберат дали Андрей е ходил не знам къде и дали е донесъл не знам какво. Пратениците отишли, разузнали и докладвали:

• Андрей-стрелецът е ходил не знам къде и е донесъл не знам какво.

 Тогава царят съвсем се разгневил и заповядал да съберат войска, да се придвижат към морския бряг, да сринат до основи двореца, а Андрей-стрелеца и царкиня Маря жестоко да умъртвят.
Видял Андрей, че настъпва силна войска, грабнал брадвата, обър­нал я с тъпото нагоре. Кюта-пата — ето ти в морето един кораб, кюта- пата — още един кораб. Сто пъти ударил, сто кораба заплавали по си­ньото море. Извадил свирката, засвирил — появила се войска: и кон­ница, и пехота, с топове и знамена.
Началниците чакат заповед. Андрей заповядал да почнат сражение. Гръмнала музика, задумкали барабани, полковете потеглили Пехотата поваля царските войници, конницата препуска, взема пленници. А топовете от корабите гърмят по престолния град.
Видял царят, че войската му се впуска в бяг, лично се втурнал да я спре. Тогава Андрей извадил тоягата:

• Хайде, тояго, насини гърбината на тоя цар!

Тоягата сама се претъркулила от единия до другия край на празното поле; настигнала царя и го фраснала по челото, убила го.
Така свършило сражението.От към града заприиждал народ и замолил Андрей-стрелеца да поеме в свои ръце цялото царство.
Андрей се съгласил. Устроил голям пир и заедно с царкиня Маря управлявал това царство до дълбоки старини.

​Живял нявга в едно царство-господарство Иван-царски син. Той имал три сестри: царкиня Маря, царкиня Олга и царкиня Ана.
Баща им и майка им умрели. А на смъртния си одър заръчали на сина си:
Който пръв поиска за жена сестрите ти, на него ги дай — не ги задържай дълго при себе си.
Царският син погребал родителите и от мъка излязъл да се разхо­ди със сестрите си из зелената градина.
Изведнъж черен облак забулил небето, разразила се страшна буря.

• Да се прибираме, сестрици — казал Иван-царският син.

Още влезли-невлезли в двореца — ударил гръм, таванът се разце­пил и в стаята влетял млад сокол. Тупнал соколът на пода, превър­нал се в напет момък и рекъл:
Здравей, Иване-царски сине! По-рано идвах тук като гост, а се­га съм дошъл като сватовник. Искам да ми дадеш за жена сестра ти, царкиня Маря.

• Ако сестра ми те иска, няма да я спирам — нека стане твоя жена.

Царкиня Маря се съгласила. Соколът се оженил за нея и я отне­съл в своето царство.
Минават ден подир ден, час подир час — изнизала се цяла година. Иван-царският син излязъл да се разходи с двете си сестри из зелена­та градина. Пак надвиснал буреносен облак, засвяткали светкавици.

• Да се прибираме, сестрици — казал Иван-царският син.

Още влезли-невлезли в двореца — ударил гръм, покривът се сру­тил, таванът се разцепил и влетял орел. Тупнал орелът на пода, пре­върнал се в напет момък.

• Здравей, Иване-царски сине! По-рано идвах тук като гост, а се­га съм дошъл като сватовник.

И поискал за жена царкиня Олга.
Отвръща му Иван-царският син:

• Ако те иска царкиня Олга, нека стане твоя жена, няма да прекършвам волята й.

Царкиня Олга се съгласила и се омъжила за орела. Орелът я под­хванал и я отнесъл в своето царство.
Изтекла още една година. Иван-царският син рекъл на най-мал­ката си сестра:

• Да идем да се разходим в зелената градина.

Поразходили се. Пак надвиснал буреносен облак, засвяткали светкавици.

• Да се прибираме, сестрице!

Прибрали се и още седнали-неседнали, ударил гръм, таванът се разцепил и влетял гарван. Тупнал гарванът на пода и се превърнал в на­пет момък. Другите двама били красиви, а този — още по-красив.

• Е, Иване-царски сине, по-рано идвах тук като гост, сега съм до­шъл като сватовник: дай ми за жена царкиня Ана.
• Аз не прекършвам волята на сестра си. Ако те харесва, нека се омъжи за теб.

Царкиня Ана се омъжила за гарвана и той я отнесъл в своето цар­ство.
Останал сам Иван-царският син. Цяла година живял без сестрите си и му домъчняло за тях.
Тръгнал на път, вървял, вървял и гледа: сред полето натъркаляна разбита войска. И подвиква:

• Ако има тук жив човек, нека се обади. Кой разби тази голяма войска?

Обажда се един жив човек:

• Маря Хубавица, прекрасната кралска дъщеря, разби цялата тая голяма войска.

Иван-царският син продължил пътя си и се натъкнал на бели шат­ри, а насреща му излязла Маря Хубавица, прекрасната кралска дъ­щеря.

• Здравей, царски сине. Накъде си тръгнал — по твоя воля или по неволя?

Отвръща й:

• Храбрите юнаци не ходят по неволя.
• Щом не ти е бърза работата, погостувай ми в шатрите.

Иван-царският син приел с радост: две нощи прекарал в шатрите. Маря Хубавица го харесала и той се оженил за нея.
Прекрасната кралска дъщеря го взела със себе си в своето кралст­во. Поживели заедно някое време и току щукнало на Маря Хубавица да тръгне на война. Оставила на мъжа си цялото стопанство със за­ръката:

• Навсякъде ходи, всичко наглеждай, само в този килер не над­ничай.

Той не се стърпял. Щом Маря Хубавица заминала, тутакси се втур­нал към килера, отворил вратата, надникнал — в килера висял при­кован с дванайсет вериги, Кошчей Безсмъртни.
Кошчей му се примолил:

• Смили се над мен, дай ми вода! Цели десет години се измъчвам

тук нито съм ял, нито съм пил, гърлото ми съвсем е пресъхнало.
Царският син му дал цяло ведро вода; Кошчей го изпил и пак си поискал;

• С едно ведро не мога да утоля жаждата си. Дай ми още!

Царският син му дал още едно ведро вода. Кошчей го изпил и пак си поискал, а като изпил третото ведро, възвърнал предишната си си­ла, разтърсил веригите и отведнъж разкъсал и дванайсетте.

• Благодаря ти, Иване-царски сине — казал Кошчей Безсмъртни - , сега ти ще видиш Маря Хубавица, кога видиш ушите си.

И като буен вихър излетял през прозореца, по пътя настигнал Маря Хубавица, прекрасната кралска дъщеря, и я отвлякъл.
А Иван-царският син горчиво заплакал, приготвил се и тръгнал на път: „Каквото ще да стане, ще издиря Маря Хубавица.“
Върви ден, два, на разсъмване на третия ден съглежда приказен дворец. Пред двореца се издига дъб, на дъба кацнал млад сокол. Спуснал се соколът от дъба, тупнал на земята, превърнал се в напет момък и викнал:

• О, моят мил шурей!

Царкиня Маря дотичала, радостно го посрещнала, заразпитвала го как е, що е,за своето житие-битие му разказала. Три дни им гостувал Иван-царският син, па рекъл:

• Не мога да остана повече: отивам да търся жена си, Маря Хубавица, прекрасната кралска дъщеря.
• Трудно ще я намериш — отвръща му соколът. — Остави ни за всеки случай сребърната си лъжица. Ще я гледаме и ще си спомняме за теб.

Иван-царският син  оставил у сокола сребърната си лъжица и тръг­нал на път.
Вървял ден, два, на разсъмване на третия ден съглежда дворец, по-хубав от първия. До двореца се издига дъб, на дъба кацнал орел.
Спуснал се орелът от дървото, тупнал на земята, превърнал се в напет момък и викнал:

• Ставай, царкиньо Олга, нашият мил брат пристига!

Царкиня Олга тутакси дотичала, взела да го целува и прегръща, за здравето да го разпитва, за своето житие-битие да разказва.
Иван-царският син им погостувал три дни, па рекъл:

• Не мога да остана повече, отивам да търся жена си, Маря Хубавица, прекрасната кралска дъщеря.

Отвръща му орелът:

• Трудно ще я намериш. Остави ни сребърната си вилица. Ще я гледаме и ще си спомняме за теб.

Той оставил сребърната вилица и тръгнал на път.
Вървял ден, два, на разсъмване на третия ден вижда дворец, по- хуоав от първите два. До двореца се издига дъб, на дъба — кацнал гарван. Спуснал се гарванът от дъба, тупнал на земята, превърнал се в напет момък и викнал:

• Бързо излез, царкиньо Ана, нашият мил брат пристига!

Царкиня Ана дотичала, радостно го посрещнала, взела да го целу­ва, прегръща, за здравето да го разпитва, за своето житие-битие да раз­казва.
Иван-царският син им погостувал три дни и рекъл:

• Сбогом. Отивам да търся жена си, Маря Хубавица, прекрасна­та кралска дъщеря.

Отвръща му гарванът:

• Трудно ще я намериш. Остави ни сребърната си табакера. Ще я гледаме и ще си спомняме за теб.

Царският син му оставил сребърната си табакера, сбогувал се и тръгнал на път.
Вървял ден, два, а на третия ден стигнал до Маря Хубавица.
Като видяла своя любим, тя се хвърлила на шията му и през съл­зи промълвила:

• Ах, Иване-царски сине, защо не ме послуша — защо погледна в килера и пусна Кошчей Безсмъртни?
• Прости ми, Маря Хубавица, нека не говорим за това. По-добре тръгвай с мен, докато не се е върнал Кошчей Безсмъртни. Дано не ни настигне!

Приготвили се и заминали. А Кошчей бил на лов. Привечер си тръгва за дома, а охраненият му кон се препъва.

• Защо тъй се препъваш, ненаситна кранто? Някакво нещастие ли подушваш?
• Идвал е Иван-царският син, отвлякъл е Маря Хубавица.
• А можем ли да ги настигнем?
• Посей пшеница, ожъни я, зърното смели, пет пещи хляб изпе­чи, изяж тоя хляб, тогава тръгни — и ще ги настигнем.

Кошчей препуснал, настигнал Иван-царския син.

• Е — казал му, — първия път ти прощавам заради добрината ти, задето ми даде вода; още веднъж ще ти простя, ала третия път му мисли — на парчета ще те съсека.

И отвел Маря Хубавица, отнел му я. А Иван-царският син седнал на един камък и заплакал.
Поплакал, поплакал и пак се върнал за Маря Хубавица. Кошчей Безсмъртни го нямало вкъщи.

• Да тръгваме, Маря Хубавица!
• Ох, Иване-царски сине, той ще ни настигне!
• Нека ни настигне. Поне час-два ще бъдем заедно.

Приготвили се и заминали.
Връща се Кошчей Безсмъртни у дома, охраненият му кон пак се препъва.
Защо тъй се препъваш, ненаситна кранто? Някакво нещастие ли подушваш?
Идвал е Иван-царският син, отвлякъл е Маря Хубавица.

• А можем ли да ги настигнем?
• Посей ечемик, ожъни го, смели го, бира свари, до насита се на- пий-нахрани, хубавичко се наспи, тогава тръгни — и ще ги настигнем.

Кошчей препуснал, настигнал Иван-царския син:

• Нали ти казах, че когато видиш ушите си, тогава Маря Хуба­вица ще бъде твоя!

И я отвел със себе си.
Иван-царският син останал сам, поплакал, поплакал и пак се вър­нал за Маря Хубавица. Кошчей не си бил вкъщи.

• Да тръгваме, Маря Хубавица!
• Ох, Иване-царски сине, та той ще ни догони, на парчета ще те насече.
• Нека ме насече, аз не мога да живея без тебе!

Приготвили се и заминали. Кошчей Безсмъртни се връща у дома, охраненият му кон се препъва.

• Защо се препъваш? Някакво нещастие ли подушваш?
• Идвал е Иван-царският син, отвел е Маря Хубавица.

Кошчей препуснал, догонил Иван-царския син, насякъл го на сит­ни парчета и го напъхал в насмолена бъчва; взел бъчвата, затегнал я с железни обръчи, хвърлил я в синьото море, а Маря Хубавица от­вел със себе си.
По същото време среброто у зетьовете на Иван-царския син почер­няло.

• Ах — възкликнали те, — види се, случило се е нещастие!

Орелът се хвърлил в синьото море, хванал бъчвата и я измъкнал
на брега. Соколът литнал за жива вода, а гарванът — за мъртва.
Събрали се тримата, разсекли бъчвата, извадили късовете на Иван- царския син, измили ги и ги съединили, както трябва.
Гарванът пръснал мъртва вода — тялото се сраснало, съединило се. Соколът пръснал жива вода — Иван-царският син трепнал, надиг­нал се и продумал:

• Ах, колко дълго съм спал!
• Още по-дълго щеше да спиш, ако не бяхме ние — отвърнали зетьовете. — Хайде тръгвай с нас — гост ще ни бъдеш.
• Не, драги, ще ида да търся Маря Хубавица.

Пристига той при нея и я моли:

• Подпитай Кошчей Безсмъртни откъде е взел този хубав кон.

И Маря Хубавица намерила сгоден момент, заразпитвала Кошчей.

• През девет земи в десета, оттатък огнената река, живее Баба Яга. Тя има кобила, с която всеки ден обикаля света. Има и още много дру­ги чудесни кобили. Три дни аз работих при нея като пастир, нито една кобила не загубих и за награда Баба Яга ми даде едно жребче.
• А как прехвърли огнената река?
• Имам една такава кърпичка — като махна с нея три пъти на­дясно, появява се висок-висок, недосегаем за огъня мост.

Маря Хубавица го изслушала, разказала всичко на Иван-царския син. Отмъкнала и кърпичката, дала му я.
Иван-царският син се прехвърлил през огнената река и се запъ­тил към Баба Яга. Дълго вървял, жаден и гладен. Срещнал по пътя отвъдморска птица с малки пиленца. Рекъл си:

• Ще изям едно пиле!
• Недей, Иване-царски сине — примолила се отвъдморската пти ца. — Някой ден ще ти потрябвам.

Продължил по-нататък. Видял в гората пчелен кошер.

• Ще си взема — казал си — малко медец.

Пчелата-майка се обадила:

• Не посягай на меда ми, Иване-царски сине. Някой ден ще ти потрябвам.

Чул молбата на пчелата-майка и продължил пътя си. По едно вре­ме срещнал лъвица с лъвче.

• Ще изям поне това лъвче. Умирам от глад.
• Недей, Иване-царски сине — примолила се лъвицата. — Някой ден ще ти потрябвам.
• Добре, тъй да бъде.

Помъкнал се гладен. Вървял, вървял, гледа — къщата на Баба Яга, около къщата дванайсет кола, на единайсет от тях забучена по една човешка глава, само дванайсетият свободен.

• Здравей, бабо!
• Здравей, Иване-царски сине. За какво си дошъл — по своя доб­ра воля или по неволя?
• Дойдох да си отработя при теб един хубав кон.
• Добре, то при мен се работи всичко на всичко три дни, а не ця­ла година. Ако опазиш кобилите ми — ще ти дам хубав кон, ако ли не на себе си се сърди. Главата ти ще щръкне на последния кол.

Иван-царският син се съгласил. Баба Яга го нахранила, напоила и му наредила да се залови за работа.
Още щом изкарал кобилите в полето, те вирнали опашки и до ед­на се пръснали из ливадите. Дордето вдигне очи, съвсем изчезнали.
Тогава той заплакал-заридал, седнал на един камък и заспал.
Слънцето клоняло вече на залез, долетяла отвъдморската птица, разбудила го:

• Ставай, Иване-царски сине! Кобилите вече са си у дома.

Царският син станал, тръгнал към къщи. А там Баба Яга крещи и ругае своите кобили:

• Защо се върнахте?

Как да не се върнем! Връхлетяха птици от целия свят, замалко да ни изкълват очите.

• Е, утре не се пръскайте из ливадите, а из гъстите гори.

Пренощувал Иван-царският син. На сутринта Баба Яга му вика:

• Внимавай, царски сине, ако не опазиш кобилите, ако дори само една загубиш — ще щръкне буйната ти глава на кола!

Изкарал той кобилите в полето. Те тутакси вирнали опашки и се пръснали из гъстите гори.
Царският син пак седнал на един камък, плакал, плакал и заспал. Слънцето се скрило зад гората.
Дотърчала лъвицата:

• Ставай, Иване-царски сине! Всички кобили са събрани.

Той станал, прибрал се. Баба Яга още по-яростно крещяла и руга­ела кобилите си:

• Защо се върнахте?
• Как да не се върнем! Придойдоха люти зверове от целия свят, замалко да ни разкъсат.
• Е, утре избягайте в синьото море.

Пак пренощувал Иван-царският син. На сутринта Баба Яга го пра­ща да пасе кобилите:

• Ако не ги опазиш — ще щръкне буйната ти глава на кола.

Изкарал той кобилите в полето. Те тутакси вирнали опашки, скри­ли се от погледа му и побягнали към синьото море, потопили се до шии във водата. Иван-царският син седнал на един камък, заплакал и зас­пал.
Слънцето се скрило зад гората, долетяла пчелата, подвикнала му:

• Ставай, царски сине! Всички кобили са събрани. А като се вър­неш вкъщи, не се мяркай пред очите на Баба Яга, иди в конюшнята и се скрий зад яслите. Там има едно келяво конче — търкаля се в то­ра. Вземи го и в полунощ напусни дома.

Иван-царският син се промъкнал в конюшнята, легнал зад ясли­те. А Баба Яга крещи и ругае кобилите си:

• Защо се върнахте?
• Как да не се върнем! Долетя гъмжило пчели от целия свят, че като почнаха да ни жилят до кръв от всички страни!

Баба Яга заспала, а точно в полунощ Иван-царският син извел ке­лявото конче, оседлал го, яхнал го и препуснал към огнената река. Стигнал той до реката, три пъти махнал с кърпичката надясно и из­невиделица над реката надвиснал чуден висок мост.
Царският син преминал по моста и само два пъти махнал с кър­пичката наляво — мостът над реката изтънял, изтънял.
На сутринта Баба Яга става и вижда — няма го келявото конче. Спуска се да го гони. С все сила се мята на железния кутел, с чукало­то шиба, с метлата замита следите.
Стига до огнената река, поглежда и си дума: „Добър е мостът”.
Тръгнала по моста, а като стигнала до средата, той се срутил и Ба­ба Яга паднала в реката. Там намерила жестоката си смърт.
Иван-царският син охранил жребчето из тучните ливади; станал от него чудесен кон.
Пристигнал той при Маря Хубавица. Тя го посрещнала, хвърлила се на шията му:

• Как успя да избегнеш смъртта?

Тъй и тъй — казва й, — тръгвай с мен.

• Страхувам се, Иване-царски сине! Настигне ли ни Кошчей, пак ще те насече.
• Няма да ни настигне! Сега аз имам чудесен юнашки кон, като птица лети.

Яхнали те коня и потеглили.
Кошчей Безсмъртни се връща у дома, конят му се препъва.

• Защо се препъваш, ненаситна кранто! Някакво нещастие ли подушваш?

— Идвал е Иван-царският син, отвел е Маря Хубавица.

•  А можем ли да ги догоним?
•  Не знам. Сега Иван-царският син има кон, по-хубав от мен.
•  Не мога да се стърпя- казал Кошчей Безмъртни,- ще тръгна по дирите им!

Много ли, малко ли време минало-  настигнал Иван-царския син и понечил да го разсече с острата си сабя. Тогава конят на Иван с все сила ритнал Кошчей Безсмъртни и смазал главата му, а царският син го довършил с тоягата.
После струпал дърва, запалил огън, изгорил Кошчей Безмъртни, а пепелта ръзпръснал във въздуха.
Маря Хубавица се качила на Кошчеевия кон, Иван-царският син- на своя, и отишли на гости първо на гарвана, после на орела, накрая- на сокола. Където и да идели, навсякъде ги посрещали с радост:

•  Ох, Иване, вече не се надявахме да те видим! Е, не току-тъй се блъска- в целия свят не ще намериш по-голяма красавица от Маря Хубавица.

Погостували, попирували, после поели към своето царство. Като пристигнали, заживели спокоен, сладък живот и натрупали голямо богатство.

В стари, стари времена живял един цар. Той имал трима синове. Когато синовете порасли, царят ги събрал, заговорил им:

• Мили мои синове,  искам да ви задомя, дечицата ви- внучетата ми- да погледам, докато още не съм остарял.

Отвръщат му синовете:

• Ами тогава благослови ни, тате. За кого искаш да ни ожениш?
• Вижте какво, синове, вземете по една стрела, излезте сред полето и опънете лъковете: където паднат стрелите, там е съдбата ви.

Синовете се поклонили на баща си, взели по една стрела, излезли сред полето, опънали лъковете и пуснали стрелите. Стрелата  на най- големия син паднала в болярски двор- вдигнала я дъщерята на болярина. Стрелата на средния син паднала в широк търговски двор- вдигнала я дъщерята на търговеца.
А стрелата на най- малкия син, на Иван, се извила и отлетяла бог знае накъде. Вървял той, вървял, стигнал до едно блато и гледа- жаба някъква уловила стрелата му. Казва й Иван- царският син:

• Дай ми стрелата, жабо.

А жабата му отвръща:

• Ожени се за мен!
• Какво говориш, как тъй ще се женя за жаба?
• Види се съдбата ти е такава.

Дожаляло му на Иван- царският син. Нямало как, взел жабата, занесъл я вкъщи. Царят вдигнал три сватби: оженил най-големия си син за болярската дъщеря, средния- за дъщерята на търговеца, а клетия Иван- за жабата.
Един ден царят повикал синовете си:

• Искам да видя коя от вашите жени е най-добра шивачка. Нека до утре да ми ушият но една рубашка.

Синовете се поклонили, тръгнали си.
Връща се Иван- царският син у дома, сяда- ни жив, ни умрял. А жабата скача по пода, пита го:

• Защо си тъй унил, Иване- царски сине? Някакво нещастие ли те е сполетяло?
• Тате нареди до утре да му ушиеш рубашка.

Отвръща му жабата:

• Не се кахъри, по-добре лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.

Иван- царският син си легнал, а жабата смъкнала жабешката си кожа и се превърнала във Василиса Премъдра.
Василиса Премъдра плеснала с ръце и викнала:

• Сбирайте се дойки и бавачки, стягайте се! До сутринта ми ушийте рубашка, каквато съм виждала у моя роден баща.

Събужда се Иван- царският син сутринта, жабата пак скача по пода, а на масата вече лежи загърната в кърпа рубашка.  Зарадвал се, взел рубашката, понесъл я към баща си. В това време царят приемал даровете от по-големите си синове. Най- големият син разгърнал рубашката, царят я поел и рекъл:

• Тази рубашка става само за селска къща без комин.

Разгънал средният син рубашката, царят рекъл:

• С нея само на баня можеш да ходиш.

Разгънал Иван рубашката, цялата извезана със злато и сребро, на чудновати шарки. Царят само я погледнал и рекъл:

• Е това се казва рубашка, по празници да я носиш.

Двамата братя- големият и средният- си тръгнали, разговорили се:

• Май напусто се подигравахме на жената на Иван7 тя не е жаба, а някаква хитруша.

Царят пак повикал синовете си:

• Нека вашите жени ми изпекат за утре по един хляб. Искам да разбера, коя от тях готви най-добре.

Оклюмал се Иван- царският син, прибрал се. Жабата го пита:

• Защо си тъй унил?

Той й отвръща

• До утре трябва да опечеш хляб за царя.
• Не се кахъри, по-добре лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.

А другите снахи отпърво се присмивали на жабата, пък сега пратили една бабичка от прислугата да види как жабата ще пече хляба.
Жабата обаче хитра, веднага се сетила. Омесила тестото, пробила пещта отгоре и изтърсила всичкото тесто направо в дупката. Бабичката- съгледвачка дотърчала при царските снахи, всичко им разказала и те взели да правят същото.
А жабата скочила на стълбата, превърнала се във Василиса Премъдра, плеснала с ръце:

• Сбирайте се дойки и бавачки, стягайте се! Изпечете ми до сутринта мек хляб, какъвто съм яла при моя роден баща.

Събужда се на сутринта Иван- царският син, а на масата вече лежи хляб с най-различни украси по него: по краищата фигури на птички и животни, отгоре градове с крепостни стени и стражеви кули.
Зарадвал се той, загърнал хляба в кърпа, понесъл го към баща си. А в това време царят приемал хлябовете от по-големите си синове. Техните жени били нахвърляли тестото в пещта, както им съобщила бабата – съгледвачка, и от него излезли някакви си черни буци. Царят приел хляба от най-големия си син, погледнал го и наредил да го хвърлят на кучетата. Приел от средния син- пак там го препратил. А като видял хляба на Иван, рекъл:

• Това се казва хляб, по празници да го ядеш.

И наредил на тримата си синове на другия ден да се явят при него на пир с жените си.
Иван- царският син пак се връща у дома, мрачен и унил. Жабата скача по пода:

• Ква, ква, защо си тъй унил, Иване- царски сине? Някаква лоша дума ли чу от баща си?
• Как да не съм унил, жабо? Тате нареди утре да ида с тебе на пир, а как ще те покажа на хората?

Жабата му отвръща:

• Не се кахъри, ти иди сам на пира, пък аз ще дойда след тебе. Като чуеш гръм и трясък, не се плаши. Попитат ли те, кажи: „Това е моята жаба, пристига с кутийката си.”

И Иван- царският син отишъл сам. Пристигнали по-големите братя с жените си- Издокарани, разкрасени.Стоят и присмехулно питат Иван:

• Защо си дошъл без жена си? Поне в кърпичка да беше я донесъл, та да послушаме как квака.

Царят със синовете, със снахите и гостите насядали край дъбовите маси с пъстротканите покривки да пируват. Изведнъж се чул гръм и трясък- целият дворец се разтресъл. Гостите се уплашили, наскачали от местата си, а Иван- царският син им казва:

• Не се бойте, скъпи гости: това е моята жаба- пристига с кутийката си.

До царските порти долетяла позлатена карета, теглена от три двойки дорести коне, а от каретата слязла Василиса Премъдра- самата тя като ясно слънце грее. Хваща тя Иван – царският син за ръка и го повежда край дъбовите маси с пъстротканите покривки.
Всички гледат и се дивят на красотата й, дума не могат да обелят.
Гостите почнали да ядат и да пият, да се веселят. Василиса Премъдра отпила от чашата си, а остатъка изляла в левия си ръкав. Хапнала от печения лебед, а костиците хвърлила в десния си ръкав.
Жените на големите принцове я видели какво прави и побързали да сторят същото.
Пили, яли, дошло време за танци. Засвирила музика. Станала Василиса Премъдра да танцува с Иван- царският син. Махнала с левия си ръкав- тутакси се образувало езеро, махнала с десния си ръкав- по езерото заплували лебеди. Царят и гостите неможели да се начудят. А като свършил танцът, всичко изчезнало- и езерото, и лебедите.
Затанцували и по-големите снахи: махнали с единия ръкав- гостите напръскали, махнали с другия ръкав- разлетели се кости, една от тях замалко да извади окото на царя. Ядосал се той и прогонил двете снахи.
Към края на пиршеството Иван- царският син тайничко се измъкнал, изтичал вкъщи, намерил жабешката кожа и я хвърлил в печката- изгорил я.
Василиса Премъдра се прибрала у дома, започнала да търси- няма я жабешката кожа. Търсила, търсила и като не я намерила, казала на Иван- царският син:

• Ах, какво си направил! Ако беше почакал още три дни, щях да бъда навеки твоя. А сега сбогом. Търси ме през девет земи в десета, при Кошчей Безсмъртни...

Превърнала се в бял лебед и отлетяла през прозореца. Иван- царският син потъгувал, поплакал, взел лъка си със стрелите и тръгнал да търси жена си, Василиса Премъдра. Вървял каквото вървял, ботушите му се изтъркали, а храната му привършила. Тогава насреща му се задал беловлас старец:

• Здравей, добри момко! Какво търсиш, накъде си тръгнал?

Иван- царският син му разказал за своето нещастие. А беловласият старец му казал:

• Ех, Иване- царски сине, кой те караше да гориш жабешката кожа? Не си я обличал ти, не е трябвало и да я сваляш. Василиса Премъдра се родила по-хитра и по-мъдра от баща си. Затуй той се разгневил срещу нея и заповядал три години да бъде жаба. Но станалото – станало, вземи това кълбо: накъдето то се търкули, натам върви и ти.

Иван- царският син бладогарил на  беловласия старец и закрачил подир кълбото. Кълбото се търкаля, той върви след него. Насред полето срещнал мечка. Прицелил си с лъка да я убие. А мечката му заговорила с човешки глас:

• Не ме убивай Иване- царски сине, някой ден ще ти потрябвам.

Пожалил мечката, не я убил и продължил пътя си. По едно време гледа- над главата му лети паток. Прицелил се, а патокът му заговорил с човешки глас:

• Не ме убивай, Иване- царски сине, ще ти потрябвам.

Пожалил патока и продължил пътя си. Насреща му – заек. Иван- царският син пак се прицелил да стреля, а заекът му заговорил с човешки глас:

• Не ме убивай, Иване- царски сине, ще ти потрябвам.

Пожалил заека и продължил пътя си. Стигнал до синьото море и гледа- на брега, върху пясъка, лежи щука, едва- едва диша и му казва:

• Ах, Иване- царски сине, смили се над мен, хвърли ме в синьото море!

Хвърлил той щуката в морето и закрачил по брега. Много ли, малко ли време минало, кълбото се претърколило в гора. А в гората- къщичката на Баба Яга, върти ли се, върти на всички страни.

• Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, с лице към мене.

Къщичката се обърнала с гръб към гората и с лице към него. Иван- царският син влязъл вътре и гледа: на печката лежи Баба Яга.

• Какво те води насам, момко?- попита го Баба Яга.- По работа ли идеш или от работа бягаш?

Иван- царският син й отвръща:

• Ах ти, дърта вещице, първо да ме беше напоила и нахранила, в банята напарила, а сетне да ме питаш.

Баба Яга го напарила в банята, напоила го, нахранила го и Иван- царският син й разказал, че търси жена си, Василиса Премъдра.

• Знам, знам – казала му Баба Яга,- твоята жена сега е при Кошчей Безсмъртни. Трудно ще си я вземеш, Кошчей не е от сговорчивите: неговата смърт е на върха на една игла, иглата е в едно яйце, яйцето в патица, патицата в заек, заекът е в каменен сандък, а сандъкът – на висок дъб, и Кошчей Безсмъртни пази тоя дъб като зеницата на окото си.

Баба Яга казала на Иван- царския син къде расте дъбът и как да стигне до него. Поблагодарил й той и тръгнал. Вървял, вървял, стигнал дотам и гледа- издига се в облаците висок дъб, а на дъба- недосегаем каменен сандък.
Гледал царският син високия дъб и не знаел какво да прави, как да се добере до сандъка.
Изневиделица дотичала мечката и изкоренила дъба. Сандъкът паднал и се счупил. От сандъка изскочил и хукнал да бяга заек. Друг заек го подгонил, настигнал го и го разкъсал. От заека излетяла и се вдигнала във висините патица . Изведнъж върху патицата връхлетял патокът и така я пернал, че тя изтървала яйцето, а яйцето паднало в синьото море...
Разплакал се Иван- царският син- как ще намери сега яйцето! Изведнъж до брега доплувала щуката с яйцето в уста. Иван- царският син счупил яйцето, извадил иглата и счупил върха й. В тоя миг Кошчей Безсмъртни издъхвал и се разпаднал на прах.
Иван- царският син отишъл в Кошчеевите белокаменни палати. Посрещнала го Василиса Премъдра. Двамата се върнали у дома и живели дълго и щастливо до дълбоки старини.