КЕЛЧО И МУСА

​Отдавна, много отдавна, вече не си спомням кога — когато ка­милата беше гласовит глашатай, а аз люлеех тате в люлката: скръц- скръц!, - не щеш ли, мама се разпищя пред вратата. Затърчах се към нея, а тате —- туп от люлката! Ту единия люлея, ту другия — и двамата плачат. И тогаз мама ме хвана за перчема, а тате пипна тоягата и хукнаха да ме гонят из ъглите! Тичам покрай печката — гребвам от горещата каша, а върху ми се излива гърне с кисело мля­ко! Едвам се отървах и приказката започна.
Имало едно време един Келчо, а той си имал майка и баща. Оста­рял баща му, съвсем изнемощял. И преди смъртта си казал на своя син:
— Слушай, синко, бащиното ми наставление. Никога да си нямаш работа с един човек. Този човек е дребен на ръст, по лицето му няма ни косъмче, кривоглед е и се казва Муса. Дори пшеницата да не си мелиш на неговата мелница.
Казал това и напуснал този свят.
Мъртвите си отиват, живите остават. Много време мина оттогава, дошла пролетта, после лятото. Веднъж майката на Келчо му казала:

•  Радост за очите ми, синко мой Келчо! Не ни е останало нито брашно, нито трици. И ние нямаме какво да ядем, и животните. Я взе­ми пшеница, откарай я в мелницата, да я смелят. Ще има храна и за нас, и за животните, заедно ще се радваме.

—  Добре, мамо, така ще направя — казал Келчо.
На разсъмване той извел магарето от обора, натоварил го с чува­ли пшеница и още с първите песни на птиците тръгнал на път. Пъ­тят към мелницата извивал по хълмове и долини, а самата мелница била край един водопад. Водата падала отгоре, завъртала голямото ко­лело, а от него камъните се въртели и скърцали, въртели и скърцали - мелели зрънцата.
Приближил Келчо до мелницата и що да види? Пред вратата седнал дребен човечец, по лицето му нито косъмче, а и кривоглед...
„Аха- помислил си Келчо.- Остава да се казва Муса, тогава ще е по-добре да послушам съвета на тате.” Отишъл до човека и го попитал:

• Как се казваш, уважаеми?

А той отговорил невъзмутимо:

• Муса

Разбрал Келчо, че това е същият човек, за когото баща му го билпредупредил: дребен на ръст, без нито едно косъмче по лицето, кривоглед, името му – Муса. Не – рекъл си, - няма да престъпя бащината заръка, бърже да се махам оттук!”
Завърнал магарето и го подкарал към   втората мелница. Защото по
Селата има много мелници, не е като в градовете. Ала онова човече, дребното на ръст и без косъмче по лицето, се ядосало. „Охо, ще ти покажа аз как ще бягаш от мене!”
Скочил Муса и по краткия път изпреварил Келчо, стигнал до вто­рата Мелница преди него. Пак се настанил пред вратата - по турски, с крака подвити под него, седи и зяпа насам натам.
Келчо се дотътрил ни жив, ни умрял от умора след стръмните баи­ри и криволичещите пътеки. Щом приближил до мелницата, веднага видял Муса.

• Ох, тежко ми! Пак този!

Бързо завърнал магарето, шибнал го с пръчката и тъкмо се канел да побегне, Муса го извикал:

• Напразно се мъчиш, Келчо! По тези места има само три мел­ници и всичките са мои. Няма къде другаде да идеш. По-добре се примири и дай да ти смеля пшеницата.
• А, не — казал Келчо. — Не мога да престъпя бащината заръка, няма да меля пшеницата си при тебе. Остани си със здраве!

• Почакай — преградил му пътя Муса. — Хайде да сключим с тебе

договор за състезание. Ако аз изляза победител, ще взема всичката ти пшеница заедно с магарето. Ако спечелиш ти, давам ти една от моите мелници.     1Те

• За какво ще се състезаваме?
• Кой лъже повече. Който измисли по-добра лъжа, той печели. Съгласен ли си?

Как да не се съгласи Келчо! Та той бил прочут с измислиците си!
Стиснали си ръцете и състезанието започнало. Пръв подхванал лъжите си Муса:

• Слушай сега, Келчо! Баща ми не беше мелничар, а орач. Есен­но време сееше, зиме и напролет чакаше реколтата, лете вършееше зърното. Веднъж на нашия харман поникна диня. Започнахме да се грижим за нея, та да расте по-добре. Как ли не я глезихме, как ли не я поливахме — и тя растеше ли, растеше. Порасна голяма — колкото цял хълм! Узря нашата диня и тате нае дървосекачи да я раз­цепят. Единият секач замахна със секирата и я изтърва право вът­ре в динята. Какво да прави? Наложи се да влезе в динята, да я тър­си. Когато влязъл, скитал, скитал, не могъл да намери секирата. Не щеш ли, гледа — друг някакъв човек се лута. Секачът го попитал: „Земляк, изгубих си тук секирата, да си я виждал случайно?“ Оня човек само се разсмял в отговор: „Какво приказваш, земляк! Аз из­губих цял керван камили, седем дена и седем нощи ги търся, ала досега и следи от копитата им не съм видял!“ Нямаше как, наложи се всички да влезем и да търсим секача с неговата секира и керванджията с неговите камили. Баща ми доведе от града цял отряд дър­восекачи и те разсякоха нашата диня на две. Че като рукна вода от нея, че като потекоха едни реки — през планини и хълмове стигна­ха чак до Истанбул и от тях се образува Мраморно море.

Млъкнал Муса-кьосето и погледнал Келчо. Келчо се почесал по те­мето и подзел:

• Сега чуй аз какво ще ти разкажа! Моят баща беше пчелар. Не е лека тая работа. От ранни зори той беше на пчелина и броеше колко пчели са излетели от кошерите. Вечер ги преброяваше една по една — колко са се върнали. Не щеш ли, веднъж една окуцяла пчела не се прибрала. Натъжи се тате, цяла нощ не мигна, само това си мис­леше: какво ли може да й се е случило? Той обичаше тази пчела за­ради хубавия й мед. Мисли, мисли и до сутринта измисли. Взе голя­мата губерка, заби я в земята, стъпи върху нея бос и от високото се заоглежда наоколо. „Виждам — рече — как някакъв селянин от се­ло Физан е хванал нашата куца пчеличка, впрегнал я е в ралото за­едно с бика и сега орат двамата! Бърже ми оседлайте петела!“ Хва­нах аз петела, оседлах го, тате го яхна и се запъти към Физан. Осво­бодил нашата пчела, но докато яздил, седлото протрило гърба на пе­тела. Намазахме болното място с орехово масло и не щеш ли, на то­ва място покълна орех. Дорде се усетим, фиданката се превърна в огромно дърво. Листата му окапаха и покриха цяла нива. Засяхме тази нива и на нея израсна пшеница до пояс. Пшеницата узря, оти­дохме с косите да я окосим, а насреща ни една лисица — скок! За­махна тате с косата, метна примка на шията на лисицата. Лисицата бяга, а косата се върти около нея. И така окоси нивата до последно­то класче. Овършахме пшеницата, извикахме бирника да пресмет­не реколтата. Мерим ние, мерим пшеницата и току гледаме в една от крините — лист хартия. Тате го разгъна, повъртя го на тъй и на инак, после го подаде на бирника: „Я, синко, погледни какво пише, че не мога да го разбера.“ Онзи го прочете, а там пишело следното: „Келчо победи, кьосето се изложи.“

Така завършил разказа си Келчо, а Муса се смял до сълзи.
— Браво, Келчо! — казал. — Още като излъга за губерката, раз­брах, че съм изгубил играта. Можеше и да не продължаваш нататък. А пък аз, честно да ти кажа, отдавна търся човек като тебе. Вземи и трите ми мелници, хубаво се грижи за тях и се грижи за мене, докато съм жив.
Оттогава Келчо, майка му и мелничарят заживели нов живот весел и заможен.