​Имало едно време един човек, чиято жена умряла и той останал сам с двамата си сина. Този човек си изкарвал хляба, като залагал бамбукови кошове, ловял в тях риба и я продавал на пазара.
Когато отивал в гората да сече бамбук и да плете кошове, той ви­наги вземал със себе си по-големия си син, а по-малкия оставял да наглежда къщата. На по-малкия син много му се искало да разбере как баща му плете кошовете. Затова веднъж помолил баща си да оти­де с него в гората. Бащата се съгласил и тръгнали тримата.
Отишли те в гората, бащата започнал да избира подходящ бамбук, да го сече, да сцепва стъблата и да майстори кошовете. Колкото и да бил ходил с баща си големият син, на нищо не се научил, все си мис­лел за обяда. А малкият имал съвсем друг характер: усърдно попи­вал от сръчността на баща си, гледал с четири очи — и какъв бамбук избира баща му, и как го отсича, и как го нацепва, и как плете коша, как после го залага, как го изважда и как пържи рибата — всичко се стараел да запомни.
Минало много време. Бащата се разболял и умрял. Двамата бра­тя останали кръгли сираци, нямало кой да се погрижи за тях. Съвсем осиромашали. Тогава малкият брат казал на батко си:

• Братко, докато тате беше жив, не знаехме що е грижа и печал. Но татко умря, а ние сме още малки, не можем да печелим сами. И при съседите не можем да се цаним — няма да ни вземат! Какво мис­лиш да правим, братко? Защото ни е останал ориз само за довечера. Утре сутринта няма да имаме какво да ядем. А е срамота да просим. Това аз не мога да направя!
• Че защо да е срамота? — учудил се по-големият брат.
• Не съм сакат, имам си и ръце, и крака, а и глава на рамене­те...
• Е, така е, имаме си и ръце, и крака, а и глави на раменете. Но още сме малки! Да мъкнем тежки неща, да изкореняваме дървета, да сечем — за нас ли е тази работа?
• И какво от това? Защо не си спомним, братко, за татковия за­наят?
• Право да ти кажа — отвърнал големият, — аз не се постарах да науча татковия занаят и нищо не съм запомнил. Не знам как се майс­тори кош и как се залага. Виж, да пържа рибата — умея, но нали пър­во трябва да я хванем! Не, по-добре и не мисли за това! Да тръгваме да просим! Каквито сме малки, в това няма нищо срамно!
• Не, братко — възразил по-малкият, — не искам да прося и не ми е по нрава да слугувам на богатите! Кой в нашия род е просил. Кой от нашите деди е бил работно говедо в чуждо стопанство. Не, на никого няма да позволя да ме подритва. Хората дават милостиня с презрение, а за богатите слугите са по-долу от кучетата. Само си пред­стави свинските очички на господаря! По цял ден тормози слугите, по цял ден ги товари с най-черната работа. Не можеш се скри от него­вите юмруци и ругатни. Не забравяй: и добрият, и лошият човек ти Дават къшея хляб с обидно снизхождение, а и ти се унижаваш, като протягаш ръка за подаяние. Неговата ръка дава, а твоята взема.Всички хора имат ръце, всички имат уста. Но защо ръцете на едни са оск­вернени с позора на просията, а на други  са чисти? С какво нашите ръце са по-лоши от ръцете на другите? Не съм ли прав, братко.

—  Поне ти да знаеше бащиния занаят!
—  О, за това не се тревожи. Всичко съм запомнил. Няма да бъдем принудени да просим и да се кланяме на богаташите. Няма да бъдем принудени да се унижаваме! Тате ни остави най-важното - но­жа за сечене на бамбук. Все ще си изкарваме хляба, а повече не ни и трябва. Не се оклюмвай!
— Добре тогава, да опитаме...
На малкия брат нищо не можело да му се опре. Братята заживели добре. Майсторели кошове, ловели риба. Част от улова продавали и купували ориз и сол.
у     Веднъж малкият брат се замислил: „Баща ни умееше само да лови риба. А защо да не ловим и животни? Нали в гората се въдят и диви прасета, и елени, и кошути.“ И казал на по-големия си брат:
— Защо не се захванем с лов? Ще уловим диво прасе или елен и ще имаме колкото си искаме месо.
Съгласил се по-големият брат. Разбрал, че по-малкият е усвоил и бащиния занаят, а и умът му сече. Решили да отидат по-надълбоко в гората, където имало повече животни. Вървели, вървели през гората, стигнали много надалече. И тогава големият брат ожаднял и казал:

• Братко, жаден съм.
• Когато тате ожаднееше, той намираше някое влажно място, из­равяше ямка и чакаше в нея да се събере вода.
• Нямам сили да копая, уморих се.
• Хайде да повървим още малко. Струва ми се, че наблизо има вода.

И наистина, повървели още съвсем малко и пред очите им се раз­крило прекрасно горско езеро. Братята се напили хубаво с вода, отно­во тръгнали на път и най-сетне стигнали до едно затънтено място, където дори не бил стъпвал човешки крак. Тогава по-малкият брат ка­зал:

• Да спрем тук! Ще живеем на някое дърво, за да не ни достиг­нат дивите зверове, а на земята ще заложим капан. Имаме храна за дълго време.

По-малкият брат измайсторил колиба на едно дърво, оставил там брат си и тръгнал да подготви капана. Първо нарязал бамбук и напра­вил окоп около убежището, после започнал да прави хитрия капан. Ко­гато капанът бил готов, сложил в него риба за примамка.
Ето че се задал огромен глиган. Кръстосвал си гората най-спокой­но. Подушил рибата, втурнал се към нея и се хванал в капана. Мя­тал се, мятал звярът, но не могъл да се измъкне. Братята го извадили и започнали да готвят обяда. Едва тогава забелязали, че кремъкът съв­сем се е похабил. По-големият брат се оклюмал. Но малкият не бил заб­равил как постъпвал в такива случаи баща им. Намерил две сухи бам­букови трески, започнал да ги трие една в друга и огънят пламнал. Опек­ли си месо и хубаво похапнали.
Дълго живели братята в гората, нищо не им липсвало. Около жи­лището им обикаляли и диви свине, и елени, и кошути, и диви слоно­ве. Веднъж по-малкият брат видял огромен слон без бивни и казал на брат си:

• Братко, наблизо обикаля един слон, да можехме да го хванем! Хайде да измайсторим капан!
• Какви ги приказваш! Слонът ще направи на трески всеки ка­пан, а после така ще се разбеснее, че и нас няма да пощади. По-добре да не закачаме слоновете.
• Не, аз все пак ще се опитам да го хвана.

По-малкият брат поставил голям капан на пътеката, по която сло­нът минавал всеки ден.
През нощта слонът вървял по пътя и си мислел гордо:

• Тази гора е моя! Тук няма по-силен от мене! Всички се страху­ват от мен, а аз — от никого.

И, разбира се, попаднал право в капана, поставен от по-малкия брат. Страшен рев огласил гората. Но колкото и да ревял слонът, колкото и да се мятал, не можал да се измъкне от капана.
Братята слезли от своето дърво, заклали слона и го нарязали, запа­лили огън, започнали да пекат прясното месо. Вкусната миризма се раз­несла из цялата гора и погъделичкала ноздрите на царя на яковете.

• Охо-хо! — гръмовно извикал якът. — Днес в гората се усеща дивна миризма. Кой ли пече месо там? Я да литна и да видя. Може Да се намери обяд и за мене! Защото мирише много вкусно! Ще взе­ма това месо и ще го изям!

Грабнал якът диамантената си тояга и излетял във въздуха. До­летял до огъня, гледа — две момчета пекат слон.
„Охо, прекрасно! — помислил си якът. — Днес определено ми вър­ни. Има не само обяд, но и гарнитура. Но с какво да започна? Докато изям слона, момчетата ще избягат. Изям ли момчетата с какво ще си освежа устата след печеното? Я по-добре първо да изям слона. Мом­четата няма къде да избягат.“
Подскочил якът към огъня и заръмжал:

• Хър-хър, откъде се взехте пък вие? Я да се махате!

По-големият брат просто примрял от ужас. Той веднага се досетил,
че пред него е застанал як. Точно такъв му го били описвали старци­те: великан над великаните, от пастта му стърчат огромни зъбища, с които страшилището разкъсва хората на парчета! Момчето онемяло от страх А по-малкият брат си помислил: „Откъде ли се взе това стран­но същество? Огромен дангалак с големи и бели зъби като лъсната ло­пата очите му от злобни по-злобни, като на бухал, лицето му на буци, като жабешко, туловището му като на крокодил, гласът му дрезгав и гръмлив, с гъсти мустаци и брада като на дявол. Охо, ще видиш ти! Добро не те чака! Само да си посмял да изядеш нашия слон.
Момчетата се поотдалечили и се загледали как якът лапа слонското месо. По-малкият брат много се ядосал, но не проронил и дума. Ве­че бил намислил как да накаже неканения гост. А през това време якът доял слона, взел да се облизва и изръмжал:

• Хър-хър! Как успяхте, буболечки такива, да хванете и да опе­чете такъв тлъст и вкусен слон?

По-малкият брат сякаш бил очаквал този въпрос. Той отговорил веднага:
— Вие си яжте, а как се ловят слонове не е ваша работа, нямате достатъчно ум за това!
— Как смееш да ме нагрубяваш! Ей сега ще те излапам до шуш­ка!
И очите на яка блеснали заканително. По-малкият брат се престо­рил на уплашен и покорно изрекъл:

• Хванах този слон с капан.
• Какво, значи ловиш слонове? — не повярвал якът. — Не може да бъде! Лъжеш ме, лошо момче — отново заръмжал той. — Бърже казвай истината, къде намери слона, инак ще те излапам!
• Мигар бих посмял да ви лъжа? Щом не вярвате, убедете се сам!
• Ама наистина ли залагаш капани? — все още недоверчиво про- ръмжал якът.

—        Да.

• Виж го ти колко бил умен! Я ми покажи капана си!
• Ето го! Влезте в него и разгледайте всичко.

Якът се усмихнал презрително: „И това ми било капан! Само пръста си да мръдна и ще стане на трески!“
Проврял глава през дупката и влязъл в капана. Капанът го стис­нал, омотал го с тънките) си здрави лиани. Изревал якът от болка и гняв, замятал се, опитал да се измъкне, но видял, че със сила няма да успее. Убедил се якът, че капанът е направен наистина прекрасно: може да удържи не само слон, но дори и могъщ як. Тогава захленчил:

• Не ме погубвайте, пуснете ме, и без това вече съм тежко нака­зан..

Като чул как чудовището моли за пощада, малкият брат взел го­лям нож, отишъл при яка и му казал:

• Аха, така ще си хапнеш сега! А кой изяде нашия слон?! Виж как­во, омръзна ми да те слушам, пък и много огладнях. Дойде време аз да си похапна от твоя черен дроб. Хайде, братко, иди да отсечеш по- дебел шиш. Сега ще опечем този разбойник.

Като чул тези думи, якът направо се вцепенил от страх. Захлен­чил още по-жално:

• О, мои добри повелители! Съжалете ме, не ме погубвайте и аз щедро ще ви се отблагодаря. Подарявам ви вълшебната си кърпа, са­мо ме пуснете! Та аз съм царят на яковете! Погубите ли мен — загу­бено е цялото ми царство, жена ми и децата ми ще останат без дом, сирачета.
• Че каква полза ще имаме ние от твоята вълшебна кърпа? — учудил се малкият брат.
• Замахнете ли с нея, пред вас ще се появи всяко нещо, което си пожелаете. Замахнете ли отново — всичко ще изчезне.
• Да не ни лъжеш?

Започнал якът да се кълне, че не лъже. Но малкият брат не искал
да му повярва:

• Лъжеш, искаш да ни измамиш.
• Не, повелителю мой, истината казвам.
• Ами ако ни измамиш, какво ще правим ние тогава? Не ти вяр­вам. Нали си цар. Всички царе сте хитри. Пуснем ли те на свобода, ще събереш войската си и ще ни убиеш... Ей, братко, вземай ножа и разрежи тумбака на този як. Ще опечем черния му дроб и хубаво ще се наобядваме. Че аз много огладнях вече.

По-големият брат се тресял от страх, а якът нищо не забелязвал, ни­що не чувал, освен думите на по-малкия, и треперел от смъртен ужас.

• Не ме погубвайте! — крещял якът. — Повелителю мой, давам ви трона си и цялото си царство. Само ме пощадете, пуснете ме при жена ми и децата ми! Ще ви служа вярно и предано, ще ви пазя от всяка напаст.
• Добре, ще ти простим. А на какво царство си господар? И как

да намерим пътя до него?
—  О, повелителю мой, не е трудно да стигнеш до моето царство. Само ме пуснете. По целия път до царството ще поставя знаци, по тях ще го намерите много лесно.

• Какви знаци?
• Ще накърша клонки и докато вървя нататък, често ще ги хвър­лям на пътя. Така ще стигнете лесно до моето царство.

Братята освободили яка. Той ниско им се поклонил и веднага се захванал за работа: започнал да чупи клонки и да ги хвърля по пътя.
А когато се прибрал в двореца си, якът събрал всички свои главни сановници, стражите на седемте дворцови порти и им казал:

• Утре тук ще дойдат две момчета — искат да ми отнемат прес­тола. Няма да ги пускате в двореца! Само да не ви хрумне да ги уби­вате! Много са силни! Заповядвам ви да им преградите пътя, а пък ако не се уплашат, отворете им портите, нека да влязат в двореца.

Казал това якът и се проснал да спи, така захъркал, че земята се затресла.
През това време братята вече приближавали към царството на яко­вете. Посрещнала ги многобройната царска стража. По-големият брат, като я видял, изгубил ума и дума от страх. А по-малкият, за да го оку­ражи, постоянно му повтарял:

• Ей, братко, виждам как те сърбят ръцете, иде ти да разкъсаш на парчета тези безобидни якове. Не ги закачай, моля те. Разбирам, трудно ти е да се въздържаш, но имай милост, и без това до смърт ги е страх от тебе.

Като чули тези думи, яковете наистина обезумели от страх. Не пос­мели дори да гъкнат, камо ли да нададат страховития си рев. И така пуснали момчетата да минат през всичките седем порти.
Братята влезли в двореца, стигнали до царската спалня, откъдето се чувало гръмовното хъркане, гледат: царят на яковете спи на раз­кошно ложе. А край ложето, подвили крака, седят слугините: сто слу­гини отляво, сто слугини отдясно. Щом видял толкова много якове, по- големият брат пак се разтреперал от страх. А по-малкият извикал:
—  Ей, як, ставай! Вече сме тук!
Скочил якът, видял момчетата, които го победили, и им се покло­нил доземи. После извикал на слугините да разпратят вестители, ко­ито да извикат в двореца всички сановници, всички министри, всич­ки учени, всички поети. Когато всички се събрали, царят на яковете обявил:

• Поклонете се доземи на тези двама владетели, обичайте ги и ги слушайте, както слушахте мене. Предавам трона и царството си на тях. Всички мои поданици ще бъдат осенени от милостта на новите могъ­щи повелители. Служете им вярно и предано.

По-малкият брат отказал да заеме престола: смятал, че само на по- големия брат подобава да бъде цар.
Когато пораснали, момчетата се оженили за красивите дъщери на стария цар на яковете и дълго живели задружно и мирно.

​Някога, много отдавна, живял един момък на  име Шин. Майка му и баща му умрели и  Шин останал сам-саменичък на света. А като наследство от родителите си получил еднана набедрена превръзка, едно глинено гърне, едно котле за варене на ориз и къщурка- толкова грохнала, че не можела да го опази нито от дъжд, нито от вятър.
Докато мислил Шин как да си изкарва хляба и накрая намислил да се засели в гората. Взел глиненото гърне и котлето и тръгнал към гората. Намерил едно едно старо дърво и решил, че в хралупата му може лесно да се скрие от дъжд, и от знойно слънце. Всеки ден момъкът събирал съчки и ги носел в планинските села, където ги заменял срещу царевица- и така се изхранвал.
В гората нямало с кого да си говори, затова Шин свикнал да разговаря със себе си. Говорел си така и докато събирал съчки, и когато си почивал с воята хралупа.
Един ден при дървото на Шин дошъл един весел, разговорлив старец на име Синг Зинг и помолил момъка за малко храна. Сварил Шин царевица в глиненото гърне, нагостил стареца. Синг Зинг се нахранил, а после взел, че строшил гърнето.

• Не се ядосвай- засмял се той, - аз няма да ти остана длъжен. Ще те науча на много премъдрости, ще станеш всесилен и всезнаещ.

Шин благодарил на стареца, обещал  да бъде послушен ученик и Синг Зинг започнал да му разкрива тайните на вълшебството. Учел момъка да вдига вятъра, да докарва облаци, да предизвиква гръмотевици и мълнии, да бълва огън, разкрил му тайните на превръщането в различни същества. Момъкът бил рядко способен и учението му се удавало много лесно.
А когато Шин научил всичко, учителят решил да го изпита- поискал той да влезе в битка с водния дракон, злобно и кръвожадно чудовище с два рога на главата.
Зарадвал се водният дракон, щом чул, че Шин е дошъл да си пре­мери силите с него — решил да се позабавлява. Ужасното чудовище се втурнало срещу Шин, но и Шин не бил вчерашен: стиснал го здра­во за единия рог и с всички сили притиснал дракона към камънака, а после замахнал с ножа — рогата се търкулнали на земята; чудовище­то изревало и се хвърлило в реката — да търси спасение.
Синг Зинг похвалил ученика си:
— Виждам, синко, станал си много ловък и умен. Отсега нататък живей на воля, не се страхувай от никого и на никого не позволявай да те гледа отвисоко. А най-важното — използвай уменията си, за да помагаш на хората.
Шин почтително изслушал учителя, отишъл в гората, хванал едно диво прасе и нагостил богато Синг Зинг, а после Синг Зинг си тръг­нал и Шин останал сам в своята хралупа — отдавна вече бил свик­нал с това жилище.
А трябва да кажем, че по онова време в близкото село живеели Ли Тхунг и жена му — занимавали се с търговия и били богати. Вед­нъж Шин минал покрай тяхната къща с огромен наръч съчки и тър­говците купили съчките му. Огледали Шин и си помислили: „От то­зи як, простодушен момък може да излезе добър работник. Защо да не остане у нас и всеки ден да ни носи съчки!“ Хитрият Ли Тхунг предложил на Шин да се побратимят и момъкът, без много да му мисли, се преместил в дома на своя побратим.
Веднъж Шин тръгнал към гората за съчки и видял как огромен гарван носи в ноктите си младо момиче, и то много красиво — същин­ска богиня! Без да се колебае, Шин опънал тетивата на лъка си и стре­лата му улучила гарвана право в крака. Гарванът продължил да ле­ти, а когато прелетял над гората, изпуснал девойката от ноктите си. А той кацнал и заподскачал на един крак към пещерата в онзи хълм. Шин се втурнал подире му, но гарванът внезапно изчезнал.
А това момиче било дъщеря на Небесния владетел. Когато разб­рал, че дъщеря му се е изгубила, той наредил на слугите си на всяка цена да я намерят. Слугите му докладвали, че наблизо живеели бога­тите търговци Ли Тхунг и жена му, нечестни хора, стиснати и злобни. Сигурно те били отвлекли дъщеря му. Разгневил се Небесният владе­тел, наредил да отведат търговците при царя на драконите, та той да се разправи с тях — трябва да кажем, че царят на драконите обичал да си угажда с човешко месце.
Дочула за тази заповед жената на Ли Тхунг, уплашила се до смърт и веднага казала ужасната новина на мъжа си. Няколко дни и нощи търговците си шепнали, съветвали се какво да правят. И така мислили, и иначе, докато накрая измислили такава коварна хитрост: вмес­то тях, на смърт да отиде Шин. А момъкът нищо не подозирал — ле­жал и си почивал; бил много уморен — дълго сякъл дърва в гората и решил да си отдъхне в своята хралупа. И точно там го намерил Ли Тхунг.
— Хайде да се прибираме вкъщи, братко — извикал го той. Вкъщи ги очаквали подноси с какви ли не гозби — жената на Ли Тхунг ги била сготвила предварително. Седели дълго — вечеряли, раз­говаряли. Както и очаквали коварните търговци, Шин нищо не заподозрял и не обърнал внимание, че двамата са уплашени и му се подмазват.
След вечерята търговците пристъпили към най-важното: искали да поверят на Шин някаква важна работа. Тази нощ трябвало да отиде в храма, който се намирал в най-дълбоките недра на гората, и да за­несе там злато и лакомства за царя на драконите.
— Небесният владетел — обяснил на момъка Ли Тхунг — ми на­реди аз да го сторя, но за нещастие аз съм ужасно зает, затова ти, брат­ко, ми направи тази услуга, иди вместо мене, бъди така добър. Нали виждаш колко е важна тази работа!
Ли Тхунг помолил Шин и като приятел, и като побратим, а на Шин и през ум не му минало да откаже. „Дума да няма, работата наистина е важна — помислил си Шин. — Пък и как да откажа помощта си на такъв добър човек?“
А жената на Ли Тхунг тутакси пъхнала в ръцете на Шин бохчица с храна — та по-скоро да го прати на път.
През това време Небесният владетел наредил на царя на драко­ните да не излиза от храма и да чака коварните и нечестни търговци. Време е, казал, да ги накажем.
Свил се на кълбо царят на драконите на пода в храма — зачакал. Най-сетне чул стъпки и видял Шин — момъкът без никакъв страх вля­зъл в храма. Шин веднага забелязал, че двата рога на царя на дра­коните са отсечени и разбрал, че това е същият онзи воден дракон, с когото веднъж вече си бил премерил силите.
Царят на драконите също познал момъка, който го унижил навремето, очите му се изцъклили от злоба, налели се с кръв. Явно си спом­нил как Шин му отсякъл рогата. Затресъл се от злоба царят на драко­ните, разтворил по-широко огромната си паст — ей сега ще глътне Шин.
Как ли пък не! Не се смутил Шин, грабнал ножа и разсякъл чудо­вището от опашката до шията, а после му отрязал главата и я поне­съл към къщи.
Вече минавало полунощ. Шин потропал на вратата, извикал побра­тима си.

• Кой тропа там в този късен час? — обадил се Ли Тхунг.
• Отвори! Аз съм, твоят по-малък брат.
• Какъв брат?
• Как какъв? Побратимът ти, Шин. Нали ме прати в храма при царя на драконите?

Щом чул това, Ли Тхунг примрял от страх: явно била дошла ду­шата на невинно погубения Шин.

• Но нали царят на драконите те глътна, Шин! Кажи ми: защо ду­шата ти е дошла при мен? Върви си по живо, по здраво, иди си в хра­ма, остави ме на мира! Утре ще ти направя опело, както му е редът, а сега си върви!
• Чуй ме, Ли Тхунг! — казал Шин. — Защо си мислиш, че ме ня­ма на този свят? Помислил си, че царят на драконите ме е глътнал? Хай­де, по-бърже отвори вратата да видиш какво ще ти покажа!

Ли Тхунг отворил на момъка, видял главата на дракона и се вце­пенил. После се поуспокоил и измислил нова хитрост.

• Как си посмял? — възкликнал той. — Защо си убил царя на дра­коните? Тежко на всички ни! Сега душата му ще си отмъщава не са­мо на теб, но и на мен. Махай се от къщата ми, докато не ни е споле­тяло нещастие!

Какво да прави? Върнал се Шин в старата си хралупа, отново за­почнал да сече дърва, да събира съчки, да ги носи за продан. Така си изкарвал прехраната.
Небесният владетел научил, че Ли Тхунг е успял да се спаси от ца­ря на драконите, и много се изненадал. Решил, че Ли Тхунг е умен човек, пък и рядък смелчага, и му заповядал да тръгне да търси из­чезналата принцеса.

• Онзи, който ми върне чедото, ще получи от мен такава награ­да, каквато пожелае — обещал Небесният владетел.

Ли Тхунг не се притеснил.

• О, всемогъщи, аз измислих една хитрост. Трябва да вдигнем го­лямо пиршество. Нека гостите да пируват точно девет дена и девет но­щи. А ние ще огледаме гостите и ще видим кой липсва. Ще липсва онзи, който е отвлякъл дъщерята на Небесния владетел, той със си­гурност няма да посмее да дойде на пиршеството.

Тази хитрост харесала на Небесния владетел и той наредил да за­колят бикове и свине, колкото щели да трябват за пиршеството, което щяло да трае девет дена и девет нощи. Всички без изключение трябвало да дойдат: и онези, чиито къщи се гушели дълбоко в горите, и онези, чиито селца били високо в планините.
Ли Тхунг посъветвал Небесния владетел да вдигне голямо пиршес­тво, защото искал да разпита гостите за неговата изчезнала дъщеря. Току-виж, мислел си Ли Тхунг, някой ме посъветвал къде да я търся. Защото иди, че я търси, щом самият Небесен владетел не знае къде се е дянала. „А после мога да се надявам само на Шин мислел си Ли Тхунг, — само той може да ми помогне. Той непременно ще наме­ри дъщерята на Небесния владетел. Славата обаче ще остане за мен!
Препуснали на конете си вестители към всички краища, предали на всички хора повелята да се явят на пиршеството, което вдигал за тях самият Небесен владетел. Старо и младо, мъже и жени всички поели на път, за да гостуват на Небесния владетел! Опустели близки­те и далечни селища — всеки искал да опита гозбите и до насита да потанцува под звуците на кхена.
Шест дена и шест нощи пирували гостите на Небесния владетел. Веселели се и разговаряли. Какви ли само истории не си разказвали! Само за изчезналата дъщеря на Небесния владетел никой нищо не знаел, и представа си нямал. А Шин не идвал и не идвал. Дошъл чак на деветия ден, и то не сутринта, а следобед.
На Ли Тхунг веднага му олекнало на сърцето. Наредил на жена си да посрещне Шин по-приветливо, а самият той го прегърнал като роден брат след дълга раздяла и собственоръчно му донесъл поднос с гозби. А после го повел при Небесния владетел.

• Не си ли виждал някъде дъщеря ми? — попитал Шин Небес­ният владетел.
• О, всемогъщи — отвърнал Шин, — не мога да знам. Помисле­те сам, откъде мога аз да знам как изглежда дъщерята на Небесния владетел? Живея сам в гората. Харесал съм си една хралупа в голя­мо дърво, тя ми служи за жилище.

Тогава Небесният владетел започнал да обяснява как изглеждала дъщеря му, с какво била облечена. Шин веднага си спомнил как преди време ранил огромен гарван, който носел в ноктите си младо момиче. Онова момиче май много му приличало на дъщерята на Небесния владетел.
Зарадвал се Небесният владетел, замолил Шин да намери  принцесата. Но после изведнъж се сепнал: как така той, Небесния владетел, се унижава пред един земен човек! И заповядал:

• Намери дъщеря ми, а не я ли намериш — сърди се на себе си: ще наредя да те убият! А ако намериш и доведеш дъщеря ми здрава и читава, ще ти я дам за жена.
• Добре — казал Шин, — само не забравяйте обещанието си.

А Ли Тхунг слушал и си мислел: „Всичко се нарежда прекрасно! Нека този глупак се скита из планини и лесове, нека намери дъщеря­та на Небесния владетел! Ами че на него му е писано до края на жи­вота си да събира дърва в гората! Кое момиче ще хареса момък, кой­то е толкова беден, че дори няма къща, а живее в хралупа!“
И Ли Тхунг решил, че ще си присвои заслугата на момъка, ако той има късмета да намери дъщерята на Небесния владетел.
Шин тръгнал на път. Катерил се по високите планини, промъквал се през горските гъсталаци, но накрая открил мястото, където преди време ранил огромния гарван, намерил и пещерата, където гарванът изпуснал девойката от ноктите си. Гледа, входът й запушен с камара камъни. Камъните били наредени плътно един до друг, но все пак Шин открил мъничък отвор — колкото да се промуши мравка.
Шин се превърнал в мравка и се шмугнал в пещерата — дъщеря­та на Небесния владетел наистина била там! А камъните пред входа на пещерата бил натрупал гарванът. В единия ъгъл седяла девойка­та, в другия дремел гарванът. Мравката пропълзяла досами ухото на девойката и й прошепнала нещо. Тя се сепнала, чак подскочила и ти­хо продумала:

• Внимавай, защото ако гарванът се събуди, ще те глътне.

Тя взела една клечка и докоснала крака на гарвана — той не пом­ръднал, спял много дълбоко.
Тогава Шин отново се превърнал в човек, измъкнал от пояса си остър нож и с един замах отсякъл главата на гарвана. Девойката се разплакала от радост и започнала да благодари на Шин.

• Сега слез под земята — казала тя — и помогни на Подземния владетел, много работа му се е натрупала, сам не може да се справи. За седем дена ще свършиш всичко. Подземният владетел няма да ти остане длъжен, само че не вземай от него нито пари, нито дрехи, взе­ми само лунната лютня.

Шин отново се превърнал в мравка, слязъл под земята, помогнал на Подземния владетел: всичко вършел с радост, всяка работа му споряла.
Когато минали седем дена, Подземният владетел казал, че иска да награди момъка за честния му труд. И тогава Шин поискал лунната лютня.
Върнал се Шин в пещерата и поел на далечен път заедно с дъще­рята на Небесния владетел.
А през това време Ли Тхунг успял да спечели доверието на Небес­ния владетел и той му дал висок сан. Когато Ли Тхунг научил, че Шин е открил дъщерята на Небесния владетел, когато видял красотата й, място не могъл да си намери от яд. Отишъл при Небесния владетел и му казал:
— О, всемогъщи, ами всъщност самият Шин е отвлякъл дъщеря ви и я е скрил в пещерата. А сега има и нахалството да иска награда!
Повярвал на тези думи Небесният владетел и заповядал да хвър­лят Шин в тъмница. А дъщерята на Небесния владетел, щом научила за това, сякаш се вкаменила — не искала да отговаря на въпроси, не се обаждала, когато я викали, с никого не искала да разговаря. Онемяла!
Девойката се развеселявала само когато чувала как в тъмницата Шин свири на лунната лютня.
Накрая Небесният владетел разбрал, че за всичко е виновен Ли Тхунг, и веднага го прогонил в смъртния свят — на земята, а Шин направил свой зет, както бил обещал.
Ли Тхунг трябвало да си отиде вкъщи. Тръгнал, но целият кипял от злоба и се чудел как да отмъсти на Шин. И тогава задухал силен вятър, засвяткали мълнии, затрещели гръмотевици, една мълния уда­рила Ли Тхунг — и злодеят паднал мъртъв.
Шин още не се бил нарадвал на щастливия си живот с красивата си съпруга, когато вражески пълчища нападнали страната на Небесния владетел. Храбро се сражавали воините на Небесния владетел, ала врагът бил прекалено силен и войската на Небесния владетел търпяла поражение след поражение. От всички страни обкръжили врагове­те крепостта на Небесния владетел, разрушили и седемте й порти. Мно­го се уплашил Небесният владетел, от страх сън не го хващал. Пови­кал Шин, помолил го за съвет как да избегне по-голямо нещастие.
Шин наредил на воините на Небесния владетел да си почиват, а той взел лунната лютня, качил се с нея на крепостната стена и запял. Наострили уши вражеските воини, заслушали се. Нежната мелодия вълнувала душата, пробуждала хубави спомени.
Мръкнало се, а Шин пеел ли, пеел своите песни, подрънквал със струните. Настъпила нощта, а от крепостната стена все така се леела чудна мелодия, не оставяла вражеската войска да заспи. Цяла нощ воините не склопили очи, всеки си спомнял родната къщурка и огни­щето в нея: дървата попуквали весело, огнището лъхало топлина, ху­баво било край него в студените вечери. Лютнята напомняла и за про­летта, за гальовните слънчеви дни.
Скоро щяло да се разсъмне, а лютнята не замлъквала. Звуците й приспивали, а песента на Шин докосвала сърцето, вълнувала душата. Нежните звуци на лютнята сгрявали сърцата, мамели към къщи, към родното огнище. Вражеските воини вече не искали да се бият, ос­тавили оръжието.
Тогава Шин започнал да им приготвя гощавка. Взел едно котле и сложил в него шепа ориз. Всички наоколо се учудили — котлето било толкова малко! — разсмели се, но Шин спокойно продължил работа­та си. А когато воините седнали да ядат, още повече се изненадали: десет хиляди души се нахранили до насита от едно котле, а то си оста­вало пълно!

• Не можем да се надяваме, че ще победим този вълшебник, който нахрани с едно малко котле цяла войска! — шепнели си вражеските воини.

Отново се качил Шин на крепостната стена и извикал с цяло гърло:

• Ей, воини! Чуйте какво ще ви кажа! Нека онези, на които още не им е додеяло да се убиват един друг, да продължат боя. А онези, които не искат напразно да проливат кръв, да се разотидат по домове­те си!

В един глас му отвърнали вражеските воини:

• Чуй сега какво ще ти кажем ние, Шин! На всички ни додея да воюваме! Не искаме да проливаме повече кръв!

Забръмчал вражеският стан като разтревожен кошер, воините тръг­нали да се разотиват кой накъдето искал, никой не пожелал да чуе во­еначалниците.
Тогава Шин махнал с ръка и отново извикал:

• Вие тук разбихте седем крепостни порти, направихте ги на трес­ки! Ще бъде справедливо да направите нови порти.

Вражеските воини веднага се хванали на работа и за дванайсет де­на направили седем нови порти — много по-красиви от предишните.
Отново се възцарило спокойствие във владенията на Небесния вла­детел. Шин свирел на лунната лютия и пеел весели песни — песни за щастливия мирен живот.
Едва сега Небесният владетел оценил напълно качествата на Шин и решил да го направи свой главен съветник, но Шин отказал:
Татко, искам вие да си останете пълен владетел, а аз ще ви по­магам.

​Веднъж един канчил полегнал да си почине на един висок хълм близо до голямата река. Тъкмо бил заспал, завалял проливен дъжд.
Дъждът плющял и не спирал — сякаш от небето се изливали водо­пади. Реката излязла от бреговете си и деретата около хълма веднага се напълнили с вода. Образували се страшни водовъртежи. Водата се издигала все по-нагоре и нагоре и шумът й напомнял рев на ураган. Скоро тя почти стигнала до мястото, където спял канчилът. Животин­чето се събудило и като видяло колко се е разляла реката, много се уплашило. Нямало къде да скочи: вода бушувала наоколо. Не можело да се покатери и на дървото. Оставало му само да се надява водата да спадне по-скоро, преди да е успяла да го залее. А да плува канчи­лът изобщо не се осмелявал, защото се страхувал да не попадне в паст­та на някой крокодил. Стоял така, разтресен от страх, и тогава, не щеш ли, над водата се подали главите на няколко крокодила.
— Аха! — възкликнал най-старият крокодил. — Най-сетне се срещ­нахме, канчиле! Я ела насам, и побързай! Сега вече нямаш къде да се скриеш! Защо пък да не се скриеш в търбуха ми? Този път ще ти видя сметката и ще нагостя с месото ти всички свои приятели. Ще те излапаме до последното кокалче! Месото ти сигурно е много вкусно — тлъсто и меко. Може би е полезно като добро лекарство.
Канчилът си помислил, че смъртта му е неизбежна. Но все пак не губел надежда — обърнал се към крокодила и възкликнал:

• Кой ти разкри тайната? Откъде научи, че от месото ми може да се направи лекарство? Аз съм толкова дребен, че не можете да заси­тите глада си с мен. Но ако искате да направите от мен лекарство, то­ва е съвсем друга работа. В такъв случай можете да ме ядете всички заедно, но само ако не сте по-малко, отколкото трябва.
• Тук сме осемдесет — казал крокодилът.
• Щом сте само осемдесет, непременно ще ви заболят стомасите. Не вярвате ли? Можете начаса да ме разкъсате на парченца и да ме изядете. Виж обаче, ако ме заръфат сто и петдесет крокодила едновре­менно, лекарството ще ви бъде от полза и всички вие още дълго ще бъдете живи и здрави.
• Да не лъжеш, канчиле?
• Как ще ви лъжа, истина е! — възкликнал канчилът.
• Всички много обичат да дърдорят преди смъртта си! — промър­морил ядосано крокодилът. — Макар че един канчил не може да за­сити глада ми, все пак ще те изям.

Подскочил към него канчилът и му казал:
Добре де, разкъсай ме тогава! Аз ви давам добър съвет, а вие не ме слушате. На мене ми е все едно колко крокодила ще ме изядат! Но аз искам животните да ми бъдат благодарни след смъртта ми, доб­рото ми име да се прослави по целия свят... Впрочем, като си мисля сега, можете и да не следвате съвета ми. Защото ако ме изядат осем­десет крокодила, всички те ще пукнат. Охо, колко ще се радват крот­ките зверчета, които живеят по брега на реката и не закачат никого! Ох, защо ли се издадох? Сега вече не мога да си взема думите обрат­но. Бъбривият ми език ме подведе! Да издам такава тайна!

• Сега виждам, че казваш истината — казал старият крокодил. — Добре де, веднага ще заповядам на петдесет крокодила да повикат насам още седемдесет, та да станем сто и петдесет. А трийсет ще оста­нат да те пазят, докато другите са се пръснали в различни посоки. Ско­ро всички ще се съберат тук!

Петдесет крокодила се пръснали наоколо: някои изпълзели на бре­га, други се гмурнали във водата. Много скоро всички се върнали и довели още седемдесет. Сега били станали сто и петдесет. Дерето просто гъмжало от крокодили и всеки от тях страховито разтварял паст.

• Е, какво друго искаш, канчиле? — попитал крокодилът. — Ве­че се събрахме сто и петдесет.
• Ако наистина сте сто и петдесет, ни повече, ни по-малко, може­те да ме ядете! Но сигурни ли сте в това?
• Ни повече, ни по-малко, точно сто и петдесет, току-що преброих всички.
• Е, радвайте се, ако си преброил правилно! Но ако си сгрешил, това ще свърши зле за всички.
• Я по-добре и ти ни преброй, да не стане някаква грешка.
• Разчитам на вас! Щом казваш, че тук сте сто и петдесет кроко­дила, ни повече, ни по-малко, тогава, моля — разкъсайте ме!
• Не, не, страх ме е, по-добре и ти ни преброй!
• Е, добре тогава, готов съм, само че се подредете така, че да ви виждам добре. Налягайте плътно един до друг, от хълма до ей онзи бряг.

Налягали крокодилите, притиснали се плътно един до друг.

• Бързо брой и гледай да не сбъркаш — казал крокодилът.
• Разреши ми да стъпвам по гърбовете на твоите приятели — по­молил канчилът. — Само да не сметнат, че съм неучтив.
• Нищо, нищо, нали всичко ще е от полза за нас!

Канчилът започнал да скача от гръб на гръб и да брои крокодили­те:

• Един, два, три, четири... осем... десет... двайсет... двайсет и че­тири. .. петдесет... шейсет... деветдесет... сто... сто и двайсет... сто и пет­десет! — И той скочил на брега и си плюл на петите.
• Чакай малко, канчиле, искам да те питам нещо! — викнал ста­рият крокодил.
• Какво ще ме питаш?
• Ами за това, дето ми каза!
• Дето искаш да опиташ месото ми, така ли? Хич не се надявай! Връщай се, откъдето си дошъл, подло крокодилище! Желая ти ловци­те да ви пробият главите — на теб и на твоите приятели! А сега аз ще бягам накъдето ми видят очите.

Търтил на бяг канчилът и скоро стигнал до едно високо място, об­расло с тръстика. Тук се спрял да си поеме дъх. Не щеш ли, тръстика­та се размърдала като от вятър и канчилът видял, че към него прибли­жава крокодил. Отскочил като ужилен и възкликнал:

• Ах ти, подъл крокодил такъв! Как можа да го измислиш — да ме нападнеш изневиделица! Добре че навреме те забелязах!

Побягнал канчилът, без да спира, и стигнал до малко езеро. Из­мъчвала го жажда и той решил да си пийне вода. Аха да се наведе, гледа — нещо продълговато, като плетена кошница. Стреснал се кан­чилът, но не загубил ума и дума и казал:

• Я слушай, ако си крокодилска глава, не мърдай, а ако си парче дърво, ела по-наблизо.

Разбира се, това било крокодил, който веднага доплувал до брега, та канчилът да го помисли за парче дърво!
      Канчилът отново си плюл на петите.
 — Ей че е глупав този крокодил, не разбира, когато му се подиграват!— казал канчилът, но вече след  като бил навлязъл дълбоко в гората. - Щом е такъв глупак, никога няма да меизмами. Аз мога да си правя шеги с него, колкото си искам.
      Канчилът много се изморил и спрял    под едно клонато дърво, където било тихо и прохладно. Тук полегнал да си почине- вече нямало от кого да се страхува.

​Да сте забелязвали някога, че често, особено в дъждовен сезон, на гърба на някой бивол е кацнала чапла? И биволът изобщо не се съп­ротивлява на това? Знаете ли защо е така? Защото биволът разбира: няма отърваване от тази дългокрака бяла птица.
Чуйте една история, която се случила някога, много отдавна...
Биволът и чаплата не били приятели. Никога не си говорели, ма­кар че навсякъде ги виждали заедно: край реката, сред оризището или на ливадата. Заедно били, но не се обичали.
Ала ето че веднъж биволът смирил гордостта си.

• Слушай, чапло — казал той, — за да не се гледаме вече сърди­то и да се сдобрим, хайде да се състезаваме.
• Добре — съгласила се чаплата. — За какво да се състезаваме?
• Да идем при реката. Да видим кой ще изпие повече вода.
• Но ти си толкова голям, значи в тебе ще влезе много повече вода — възразила чаплата.

После помислила малко и приела предизвикателството на бивола.
Реши ли да се срещнат на другата сутрин. И се уговорили така. По­бедител няма да бъде онзи, който изпие повече вода. Победител ще е онзи, след когото водата в реката остане по-малко! И друго. Той ще по­лучи за вечни времена пълна власт над загубилия. Така решили чап­лата и биволът. А за съдии избрали кравата, коня, кучето и птиците. След като взели решението, се прибрали по домовете си.
Само че чаплата не се прибрала, а отишла при реката. Кацнала на едно дърво, което растяло на брега, и започнала внимателно да наб­людава нивото на водата в реката. Забелязала, че приливът започва сутринта, а отливът — по пладне.
На другия ден, още по изгрев-слънце, на брега на реката се събра­ли зверове и птици. Всички с нетърпение очаквали началото на инте­ресното зрелище. Дошли и съдиите.
Пръв пожелал да покаже на какво е способен биволът. Победно ог­ледал тълпата и си помислил: „Сега ще видите колко вода ще изпия!“
Той наистина пил много дълго. Зрителите дори си помислили, че едва ли някога ще спре.
Ала ето че биволът все пак вдигнал глава — и с ужас видял, че водата в реката изобщо не е намаляла! Напротив, била повече! Защото в началото водата едва покривала копитата, а сега стигала до сре­дата на краката му.
Биволът отново се навел да пие. Пил, докато се задавил. Бавно се свлякъл върху издутия си търбух и веднага заспал.
През това време водата в реката продължавала да приижда. Зри­телите дори били принудени да се отдръпнат от брега, за да не си на­мокрят краката.

• Сега е ред на чаплата да покаже какво може — обявили съдии­те.
• Нека почакаме да се събуди биволът — казала чаплата. — Та да види как аз пия вода! Защото инак може да не повярва, че съм спе­челила почтено.

Зачакали. Минал час, втори, трети... Биволът се събудил чак след четири часа. А междувременно чаплата забелязала, че отливът започ­ва.

• Е-е-е, се-е-ега е-е тво-ой ре-ед, чапло — едвам успял да издума биволът.

Хитрата птица натопила дългия си клюн във водата — уж че пие Дълго стояла така в реката.

• Вижте! Реката става по-плитка! Водата все повече намалява!

развикали се зверовете и птиците, събрани на брега.
Така чаплата победила, а биволът бил победен. И пред очите на многобройните свидетели той признал поражението си.
Именно оттогава чаплата се вози на гърба на бивола — когато сц поиска и колкото си поиска!

​Някога, много отдавна при един богаташ работел ратай на име Толсве. Той бил много хитър и умен.
Цяла година с пот на челото се трудели ратаите за богаташа, а щом дойдела зима, оставали с празни ръце. Ето защо Толсве решил да да­де добър урок на алчния си господар.
Веднъж господарят тръгнал за Сеул — да се явява на изпит за длъжност. Взел със себе си и Толсве, та да има слуга за из път.
Богаташът яздел магаре, а Толсве вървял пеша. По едно време пътниците и магарето съвсем капнали от жегата. Господарят казал на ратая:

• Толсве, допи ми се нещо студено. Виждаш ли гостилницата ей там? Я отърчи и ми донеси паничка кукс с изстуден бульон.

Затичал се Толсве, купил паничка кукс и докато я носел, си мис­лел:
„Този алчен дядка ще излапа сам цялата паничка.“
Щом стигнал до дървото, под чиято сянка се бил разположил гос­подарят му, Толсве бръкнал с пръст в паничката, сякаш търсел нещо. Видял това богаташът и се разкрещял:

• Как смееш да бъркаш в моя кукс с мръсния си пръст?
• В паничката е паднала муха, не мога и не мога да я извадя! — обяснил Толсве.

Освирепял богаташът, здравата зашлевил Толсве и креснал:

• Я сядай тук да наглеждаш магарето вместо мене! Аз ще ида да си взема кукс! Хем да не се разсейваш! Сеул е близо, тук обикалят как­ви ли не бандити, човек трябва много да внимава: в очите ти ще бръкнат и няма да забележиш! Здраво дръж юздата и не зяпай насам- натам, че да не останем без магаре!

Тръгнал господарят към гостилницата, а Толсве гледа из полето селяните работят и в най-големия пек. Дожаляло му за тези сиромаси. Извикал един старец и му казал:

• Чуй какво ще ти кажа, дядо. Отрежи тези поводи и вземи ма­гарето и товара. В денковете има храна и няколко топчета коприна. Раздай всичко на сиромасите.

Старецът отвел магарето, а Толсве останал със затворени очи, с от рязаното парче юзда в ръката.
По едно време господарят се върнал.

• Ей, какво дремеш бе! Къде се дяна магарето.
• Нали ми казахте, че разбойниците може да ме нападнат и да

ми избодат очите, затова ги затворих.
Богаташът станал морав от гняв, видял се в чудо какво да прави.

• Ах ти, глупак с глупаците! Сваляй бърже ризата, креснал на

Толсве. После написал нещо на нея. — А сега се махай право вкъ­щи, да не съм те видял повече!                                                                               .
Тръгнал си Толсве за вкъщи, но му се дощяло да разбере какво е написал господарят на ризата му. Спрял някакъв човек и го помолил да му прочете йероглифите. Човекът поклатил глава.

• Лоша работа, клетнико, искат да те убият.
• Да ме убият ли? — уплашил се Толсве.

—        Това пише на ризата ти: Щом този негодник Толсве се прибе­ре, убийте го веднага!
Уплашил се Толсве, но после се сетил какво трябва да направи. На­мигнал на непознатия и му прошепнал нещо на ухото. Човекът из­бухнал в смях и написал с четчица на гърба на Толсве следното.
Толсве има ум в главата и е послушен момък. Много съм му задължен. Ако имам късмет в Сеул и взема изпита успешно, смятайте, че съм постигнал това само благодарение на на­шия кадърен Толсве. Искам да го приема в нашето семейство, ето защо заповядвам да го ожените за нашата по-малка дъ­щеря, да му дадете най-хубавата нива от нашето имение и да му построите нова къща.
Вашият любящ баща
— Значи трябва да омъжим дъщеря си за ратай — тежко въздъх­нала жената на господаря.
Синът й също бил отчаян, но какво да се прави — нали баща му заповядвал.
Така  ратаят отведнъж получил за жена красивата дъщеря на богаташа, хубава земя, че и нова къща с керемиден покрив.
Минали пет месеца, господарят се прибрал. Щом научил, че Толсве успял да се ожени за дъщеря му, изпаднал в бяс — наредил да натикат ратая в един чувал и да го хвърлят в морето.
Повлекли слугите чувала с Толсве към морето. По пътя огладнели. Оставили чувала под едно дърво и отишли в близката гостилница.
Точно тогава сиромасите се връщали от полето. Забелязали чува­ла под дървото.
—  Какво ли е това? Защо ли чувалът мърда? Я да видим.
А Толсве се развикал:
— Спасете ме, добри хора, развържете ме!
Селяните мигом развързали чувала. Толсве излязъл, благодарил им, разказал им какво се е случило. Сиромасите помогнали на Толсве да се скрие, а вместо него напъхали в чувала голямо прасе.
Върнали се слугите на богаташа, нищо не забелязали. Отново по­мъкнали чувала към морето и го хвърлили — мислели си, че най-сетне са се разправили с Толсве.
Да, но само след два месеца ратаят се появил изневиделица — жив и здрав. Отишъл при богаташа, ниско му се поклонил и казал:
След като ме хвърлихте в морето, аз попаднах в двореца на мор­ския цар Дракон. Е, това се казва райски живот! Исках да остана там завинаги, но постоянно ме измъчваха мисли за вас, за вашите благо­деяния, уважаеми господарю. Разказах за вас на Дракона. Той ме пра­ти при вас, иска да ви възнагради за добрините ви. Кани ви на гости, приготвил е скъпи подаръци за вас. Поиска да вземете със себе си са­мо един воденичен камък.
Зарадвал се алчният богаташ, начаса се застягал да върви, да си взе­ме скъпите подаръци. Завързал за кръста си един тежък воденичен ка­мък и скок в морето — и в същия миг потънал и се удавил.
А Толсве се върнал с жена си в селото и заживял щастливо.