Вълкът и лисицата, нали са рода, всичко заедно правели. Даже зимата в един дом прекарвали. Избирали си уютно местенце, събирали си зимнина и после само лежали и си разказвали интерес ни истории.
Добре, ама на лисаната й се прияло нещо по-така. - Вълчо, аз трябва да ида за дърва за огъня, ти защо не намериш някой пчелин, малко медец да посъберем. Полакомил се вълкът и тръгнал за мед, а в това време лисана събрала малко клечки и само опашката си на топло разчесвала. Дошъл обаче вълкът с цял пчелин, скокнала лисицата и веднага място наблизо му намерила. Прибрали го за черни дни и пак пред огъня си легнали. Минало време, а пустият мед не излизал от главата на лисаната. Мислила, мислила и накрая хитрост родила.
Имали баба и дядо само един син, затова много били радостни, когато се заженил. Представяли си как снаха им ще им е отмяна, на стари години ще им помага и къщната работа ще върти. Как ще си я обичат и заедно ще живеят. Но нещата обикновено не стават така, както човек си ги представя. Защото булката не давала и знак, че работа ще върши. По цял ден вкъщи нищо не правела, от постелята на масата сядала, а от масата край огъня застивала. Чакали дядото и бабата, чакали нещо да се промени, но снаха им не се сещала стаята си даже да премете.
Решили един ден да я пробват, дали няма да й стане неудобно от тях. Взела бабата менците, уж отива на кладенеца за вода.
- Ама колко сте смешни вие, двамата. Днес да отиде единият, утре другият - само това казала тя и се завъртяла на другата страна в постелята пак блажено да мързелува. Отдавна, много отдавна, вече не си спомням кога, в старата баня ли, в новата къща ли, както си люлеех в бабината люлка- скръц - скръц!- и приказката щеше да започне, ала довтаса онзи лъв, подплаши народа, всеки побягна от него накъдето му видят очите. Насядаха по ъглите, белким се спасят. Току пропя петле и кокошка изкудкудяка, че снесла яйчице, а нашата приказка започва ей така.
Далече- далече от нашите места живяла в една страна старица със своя син. Старицата била добра, трудолюбива, а нейният син, мъж като канара - голям лентяй. По цял ден се излежавал на кревата и дремел, работа не пипвал. Щом огладнеел или ожаднеел, подхващал майка си: - Майко, дай ми хляб! Майко, донеси ми вода! Старицата за нищо не му противоречала. Такова си е майчиното сърце, какво да го правиш? Примирила се тя със съдбата си. Поисквал ли младият мързеливец хляб, тя начаса замесвала тесто, напалвала огъня, изпичала хляба, поднасяла го на сина си. Поисквал ли вода, хуквала към извора, наливала в стомната прясна вода, подавала я в белите му ръце. - Пий, синко, наздраве! Яж, синко, да ти е сладко! Във всяка страна има владетел. Та и в страната, където живеели старицата и мързеливият й син, имало падишах, а той имал дъщеря. Само че от деня, когато се родила дъщеря му, на падишаха всичко му тръгнало наопаки. Каквото и да захванел, все не вървяло. И решил падишахът, че всичките му несполуки са заради дъщеря му. - Нямам си син - тъгувал той, - кого ли ще поставя на трона? А от дъщерята само бели мога да очаквам. Оставя ли я без надзор, веднага тича при тъпанджията или при зурнаджията. Добра дума пък хич не очаквам от нея, а и да я изрече, все не навреме. Така говорел падишахат и от ден на ден все повече се отчайвал, все повече губел надежда, че положението му ще се оправи. Един ден решил: „По-добре да прогоня това момиче. Нека после да съжалявам и да страдам, но поне работите ми ще започнат да се оправят.” Не случайно казват: майчиното сърце е от меко тесто, бащиното е от камък. Едното ще се издуе, но бързо ще се отпусне, а другото дори не трепва - камък и това си е. И ето че една сутрин рано - рано бащата- падишах събудил дъщеря си, пъхнал в ръцете й бохчица и й наредил: - Върви където искаш, да не съм те видял повече. И я изгонил от двореца. Момичетата са същества нежни, крехки, като лилави карамфили в саксия. Само да ги подухне ветрецът, те вече зъзнат и клюмват; завали ли дъжд- проливат сълзи. Разплакала се дъщерята на падишаха: - Ох, горкана аз, горкана, види се, такава ми била орисията- да се скитам по белия свят. И тръгнала накъдето й видят очите, а камък тежал на сърцето й. Вървяла що вървяла, гледа край пътя - някаква къщурка. Свърнало момичето към нея, приближило, потропало на вратата. Отвътре се чул гласът на старицата: - Кой е? Добре си дошъл! - Благодаря, бабо! Съблякла си горната дреха дъщерята на падишаха, пристъпила и седнала в къта. Минало се някое време и синът на старицата се събудил- същият онзи, мързеливецът. Протегнал се два пъти, прозял се пет пъти, после казал: - Майко, огладнях, дай ми хляб! Дъщерята на падишаха погледнала- хлябът бил досами леглото му. Само да протегне ръка, ще си го вземе. Ядосала се тя, грабнала тоягата на страницата, па започнала да хока момъка: - Ах ти, мързеливецо! Хлябът е до тебе, стани и си го вземи. И бърже тичай да налееш вода! На лентяя това му се е случвало за пръв път в живота, от уплаха той тутакси направил всичко, което му наредило момичето. Започнал постепенно да се учи на ред. Отначало вършел някоя дребна работа, а после свикнал, научил се да работи всичко. По онези места живеел главният керванджия, който водел кервани камили от една страна в друга и така си изкарвал прехраната. Старицата завела сина си при него и го замолила: - Вземи го за помощник, вечно ще ти бъда благодарна. Вкъщи сме три гърла. Мъжът ми, дето се грижеше за нас, умря. Нямаме от какво да живеем. - Добре- казал керванджията,- ще взема сина ти за помощник. Ще тръгне на път с мен, керванът вече е готов. Ще тръгне жив и здрав, жив и здрав ще се върне. - На добър път, чакаме те да се върнеш, синко- казала старицата. Керванджиите натоварили камилите, подредили ги на върволица и керванът потеглил. Звънчето на първата камила подрънквало: Дзън- дзън, стока караме! Дзън- дзън, стока караме! Звънчето на втората камила питало: Дан- дан, откъде я взехте? Дан- дан, откъде я взехте? А третото отговаряло: Дин – дин, оттук-оттам! Дин – дин, оттук-оттам! И така вървели- денем и нощем, денем и нощем. Отдавна останали зад тях дърветата, зелените треви, пенливите реки. Керванът навлязъл в безкрайната пустиня- нито тревичка, нито дръвче, само нажежен пясък и прижурящо слънце над главите. Свършила се водата на кервана, опразнили се меховете. Една вечер керванджиите видели на пътя cи две финикови палми, а под тях- кладенец. Втурнали се пътниците към водата, но се оказало, че кладенецът е пресъхнал. Какво да правят? Мислили, мислили и решили да слязат долу с въже- да разчистят извора на дъното. Но кой да слезе? То се знае, синът на старицата. Той бил млад, силен и чевръст. Завързали момъка с въже и започнали да го спускат. Въжето се размотавало, скоро щяло да се свърши, а дъното все не се виждало. Най-сетне краката му допреди до твърда земя, той клекнал на дъното на кладенеца, започнал да разравя пясъка, да търси извора. И не щеш ли, вкаменил се от изненада- в далечината му се привидяла светлинка! Гледал той, гледал, а светлинката се приближавала, приближавала, докато най-сетне се превърнала в белобрад старец. - Какво търсиш тук, синко? - Търся водата, дядо. Насред пустинята сме, ще погинем от жажда. - Много хора са слизали в този кладенец, ала нито един от тях не е стигнал дотук. Всички се връщаха от половината път. А ти, изглежда си храбър момък. От нищо не се уплаши. Мисля, че трябва да те наградя за това. Ето ти един нар и пешкир с дантелена украса. Вземи ги и си ги занеси в къщи. Дал му старецът своите подаръци и тутакси изчезнал. А момъкът бързо намерил извора, разчистил наоколо, копнал още малко и водата изригнала. Дръпнал въжето да го изтеглят по-скоро, и се изкачил горе. Докато камилите и керванджиите утолявали жаждата си и почивали, момъка побързал да занесе подаръците у дома си. Дотичал, потърсил майка си, а нея никаква я нямало! Гледа момъкът- дъщерята на падишаха седи на слънце пред къщурката и бродира с копринени конци. Помолил той момичето: - Виж, дадоха ми едни подаръци, но ме е страх да не ги изгубя по пътя. Прибери ги някъде, пази ми ги, докато се върна. Дал на момичето изсъхналия нар и пешкира с дантелената украса и хукнал да настигне кервана. Докато момъкът пътешества с кервана по хълмове и пустини, ще ви разкажа какво станало с дъщерята на падишаха. Щом синът на старицата й дал нара, тя си помислила: „ Я да го изям, че съм жадна.” Захапала го и изведнъж нарът се разцепил с трясък и от него се изсипали бисери и диаманти. Дъщерята на падишаха извикала: - Но какъв е този нар? От него се сипят бисери и диаманти! Трябва по-скоро да ги събера, да ги заменя срещу пари и да построя дворец. Разстлала тя пешкира с дантелената украса, за да събере в него бисерите и диамантите. Ала дорде се усети момичето, от пешкира излезли стотици войни с доспехи, със скъпи дрехи и всичките яхнали сиви коне. Предвождал ги мустакат военачалник. Той се поклонил на дъщерята на падишаха: - Какво ще заповядаш, повелителко! Моите войни ще изпълнят всичко начаса. Речеш ли да почистят наоколо, ще почистят, речеш ли да набият някого- ще го набият. - Не е нужно нищо да почистват, не е нужно да бият никого - разпоредила се дъщерята на падишаха.- Вземете тези бисери и диаманти, занесете ги в града и ги продайте. После се върнете тук и с парите постройте дворец. - Слушам и изпълнявам!- поклонил се мустакатият военачалник. Войните яхнали конете, препуснали към града, продали бисерите и диамантите и се върнали. Свалили доспехите, запретнали ръкави и започнали работа. Разправят, че най-трудолюбивите същества на света били мравките и пчелите. Ала си мисля, че и те биха завидели на тази работа. Войните построили дворец за чудо и приказ. Който го видел, вцепенявал се с пръст в устата, който чуел за него, изгубвал покоя си, една мечта го завладявала- да го види. Когато всичко било готово, старицата и дъщерята на падишаха се преместили от порутената си къщурка в двореца и заживели там радостно и щастливо. Всичко е добре, когато свършва добре. Ала какво станало с нашия момък, който някога бил мързеливец? Керванът стигнал там, закъдето бил тръгнал. Рразтоварили камилите, взели нови стоки и поели към къщи. Точно след девет месеца и десет дена керванът се върнал в своята страна. Главният керванджия наборил на момъка няколко монети и му казал: - Ето ти заплатата. Върви си сега в къщи. Момъкът се зарадвал, изтичал при своята къщурка и високо извикал: - Майко! Майко! Върнах се и донесох пари! Не току- така казват за странниците: тръгнеш ли, не ще се върнеш, а и да се върнеш, вече не ще намериш каквото си оставил. - Майко! Майко!- викал момъкът.- Къде си, майко? Никакъв отговор- нито майчиния глас, нито гласът на дъщерята на падишаха, която някога прибрали в къщурката. Подпрял се момъка на заключената врата, обзели го черни мисли: „Горката ми майчица, клетата ми майчица! Не си понесла раздялата с мен, умряла си!” Не щеш ли, изведнъж се появили войни с доспехи с и скъпи дрехи. Дорде успее момъкът да ги попита кои са и откъде са се взели, те го хванали под лактите и го повели право към банята- предали го на теляците. Те го насапунисали четирийсет пъти, с четирийсет води го изплакнали, изтъркали го, та блеснал. После го нагиздили, украсили го със злато и сребро и го завели до една порта. А щом портата се отворила, вътре го посрещнали музиканти и танцьорки - то не било свирня, то не било танци, ами чудо! Ех, че празник! И така, с музика и веселби завели момака като двореца, а от двореца излезли да го посрещнат майка му и дъщерята на падишаха. Хванали го те под ръце, завели го до трона, по му казали: - Ето ти двореца, ето ти войните, възкачи се на трона и управлявай! Сега ти си падишах! И момакът станал падишах. Отдясно на трона седяла майка му, отляво - дъщерята на падишаха. Така в щастие и съгласие те управлявали и жителите на своята страна, и войните. Тъкмо същия ден и аз приготвих такава баклава и реших да я поднеса на нашия момък за късмет. Вървя си по пътя към двореца и не щеш ли, от езерцето изкача жаба: ”Ква- ква- ква! Ква- ква- ква!” А пък на мене ми се счу: „Хвър-ляй таз та-ва! Хвър-ляй таз та- ва!” Хвърлих аз тавата и хукнах да бягам! Та такака стана зян нашата баклава. В стари, стари времена живял един цар. Той имал трима синове. Когато синовете порасли, царят ги събрал, заговорил им:
А стрелата на най- малкия син, на Иван, се извила и отлетяла бог знае накъде. Вървял той, вървял, стигнал до едно блато и гледа- жаба някъква уловила стрелата му. Казва й Иван- царският син:
Един ден царят повикал синовете си:
Връща се Иван- царският син у дома, сяда- ни жив, ни умрял. А жабата скача по пода, пита го:
Василиса Премъдра плеснала с ръце и викнала:
Жабата обаче хитра, веднага се сетила. Омесила тестото, пробила пещта отгоре и изтърсила всичкото тесто направо в дупката. Бабичката- съгледвачка дотърчала при царските снахи, всичко им разказала и те взели да правят същото. А жабата скочила на стълбата, превърнала се във Василиса Премъдра, плеснала с ръце:
Зарадвал се той, загърнал хляба в кърпа, понесъл го към баща си. А в това време царят приемал хлябовете от по-големите си синове. Техните жени били нахвърляли тестото в пещта, както им съобщила бабата – съгледвачка, и от него излезли някакви си черни буци. Царят приел хляба от най-големия си син, погледнал го и наредил да го хвърлят на кучетата. Приел от средния син- пак там го препратил. А като видял хляба на Иван, рекъл:
Иван- царският син пак се връща у дома, мрачен и унил. Жабата скача по пода:
Всички гледат и се дивят на красотата й, дума не могат да обелят. Гостите почнали да ядат и да пият, да се веселят. Василиса Премъдра отпила от чашата си, а остатъка изляла в левия си ръкав. Хапнала от печения лебед, а костиците хвърлила в десния си ръкав. Жените на големите принцове я видели какво прави и побързали да сторят същото. Пили, яли, дошло време за танци. Засвирила музика. Станала Василиса Премъдра да танцува с Иван- царският син. Махнала с левия си ръкав- тутакси се образувало езеро, махнала с десния си ръкав- по езерото заплували лебеди. Царят и гостите неможели да се начудят. А като свършил танцът, всичко изчезнало- и езерото, и лебедите. Затанцували и по-големите снахи: махнали с единия ръкав- гостите напръскали, махнали с другия ръкав- разлетели се кости, една от тях замалко да извади окото на царя. Ядосал се той и прогонил двете снахи. Към края на пиршеството Иван- царският син тайничко се измъкнал, изтичал вкъщи, намерил жабешката кожа и я хвърлил в печката- изгорил я. Василиса Премъдра се прибрала у дома, започнала да търси- няма я жабешката кожа. Търсила, търсила и като не я намерила, казала на Иван- царският син:
Гледал царският син високия дъб и не знаел какво да прави, как да се добере до сандъка. Изневиделица дотичала мечката и изкоренила дъба. Сандъкът паднал и се счупил. От сандъка изскочил и хукнал да бяга заек. Друг заек го подгонил, настигнал го и го разкъсал. От заека излетяла и се вдигнала във висините патица . Изведнъж върху патицата връхлетял патокът и така я пернал, че тя изтървала яйцето, а яйцето паднало в синьото море... Разплакал се Иван- царският син- как ще намери сега яйцето! Изведнъж до брега доплувала щуката с яйцето в уста. Иван- царският син счупил яйцето, извадил иглата и счупил върха й. В тоя миг Кошчей Безсмъртни издъхвал и се разпаднал на прах. Иван- царският син отишъл в Кошчеевите белокаменни палати. Посрещнала го Василиса Премъдра. Двамата се върнали у дома и живели дълго и щастливо до дълбоки старини. Живял някога ковачът Лука с жена си Гретхен и седемте си деца в схлупена къщурка в покрайнините на голям град. Трудел се той от сутрин до вечер за прехраната на семейството си, ала къщата му се огласяла от повече песни, отколкото от екюта, защото въпреки бедността си, докато удрял здраво с чука, клетият ковач си пеел весело и радвал душите на близките си.
Един ден, като отивала на пазар в града, жена му намерила в канавката край пътя едно детенце, родено едва преди месец, което било увито в пелени от много фино платно. Бебето плачело така жално, че на Гретхен сърце не й дало да го подмине. Взела го и го отнесла в къщичката си. Като видял неканеното гостенче, ковачът възкликнал ядосано:
Гретхен се прибрала радостна. Като нахранила Добредошъл, добрата жена решила да го преповие. Но каква била изненадата й, когато видяла на вратлето му златна верижка с блестящо червено камъче.
Ала въпреки че се трудел упорито, клетият Лука все не можел да се отърве от бедността. Повечето от децата му вече били напуснали дома, за да си дирят късмета по широкия свят, но били останали четирите най-малки, в това число и Добредошъл, за който трябвало да се грижи. Като станало на десет години, намереничето взело да търси начин да помага на семейството. То ходело в града, където изпълнявало поръчки за някои търговци или развеждало пътници, дошли от други краища, а дребните сребърни монети, които припечелвало, донасяло на Лука. Веднъж една великолепна карета спряла пред градските порти, защото се повредила оста на едното й колело. От нея слезли богато облечени мъж и жена.
През това време богатата дама разговаряла с момченцето, което толкова много я впечатлило със своята доброта и интелигентност, че й се приискало да го целуне и да му даде една кесия с пари. Но като се навела да го прегърне, забелязала на вратлето му златното синджирче.
Щом свършила, гостенката притиснала детето в прегръдките си и извикала:
В знак на благодарност, задето са спасили и отгледали сина им, двамата щастливи родители поканили Лука и Гретхен да живеят с тях в огромния им замък. Така добротата на ковача и жена му била стократно възнаградена. |