Имало едно време една старица- от злобна по-злобна. Имала си син и дъщеря-мома. Оженил се синът и скоро след сватбата заминал на изток, отвъд Великата стена*, и старицата започнала да тормози снаха си. Глезела и обичала само дъщеря си.
Току ще каже:
Същата голина на старицата й се наплодили безброй копринени буби. С поглед не можеш ги обхвана, вземеш ли да ги броиш- чет нямат. Всеки ден още по тъмно старицата изпращала снаха си в гората да събира черничеви листа. Събира тя ден, събира втори, слънцето е високо, до вечерта има много време, почти всички листа са обрани от черничевите дървета, току-виж, останали голи. А бубите едреят ли, едреят, дебелеят ли- дебелеят. През четвъртия месец личинките на бубите започнали да изсветляват. Хвърлиш им листа и не чуваш нищо друго освен тяхното шумолене: ша-ла, ша- ла; дорде се обърнеш- не останало нито едно листенце, личинките опоскали всичко до шушка. Хвърлиш им пак- ша-ла, ша-ла- и пак нито едно листенце. Запътила се снахата да бере листа из околните хълмове, а старицата я бучнала с пръст и се развикала:
А през това време снахата стигнала до хълмовете, започнала да търси черничеви листа. Слънцето напекло, а чукарите били стръмни- докато слязла от Южния хълм и се покатерила на Източния, а после от Източния на Северния, станало пладне, а в кошницата имало само няколко листа. Уморила се клетата женица, седнала тя край пътя и се разплакала. А дъщерята на старицата събрала бубите, хвърлила им храна и все си мислела: „Какво ли прави снахичката ми по хълмовете, набрала ли е листа или ще се върне с празни ръце? Винаги ми е мъка за нея, а пък днес сърцето ми така се е разтупкало, че ще се пръсне — гладува милата там, по бърдата! Помислило, помислило така момичето, па взело една бяла питка от онези, дето майка му ги пазела за него, сипало в една тенджерка малко супа, сварена от ситно просо, и се запътило към хълмовете. Току гледа седи снахичката край пътя и горчиво плаче. Хванало я за ръката и й рекло:
— Замъчи ли ме жажда, с изворна вода ще се напия, гладна ли съм — горчива трева ще хапна.
И му отвърнала снахата, обляна в горчиви сълзи:
Вървят и си приказват, ту слязат в някоя клисура, ту се покатерят чак на билото. Избродили всички хълмове, изпъплили всички хребети, само дъбове намират, черници — никакви. Видяла снахата — още малко и слънцето ще се скрие зад хълмовете, па проплакала:
Видяла снахата, че луната изгряла, пак я обзела тревога. Захванала да придумва момичето да се прибира вкъщи. А то не щяло и да чуе. Разплакала се снахата. И момичето се разтревожило: луната вече била изгряла, а кошницата на снахата била съвсем празна. И ето че задухал и засвирил южният вятър: у-у! Зазвънтяла водата в клисурата: дзън-дзън! Вдигнало момичето глава и извикало:
Гледат момичето и снахата това чудо и не могат да се нарадват. Втурнали се да берат листа. Листата зелени, същи изумруд, всяко голямо колкото длан. Започнали не започнали да берат, гледат — кошницата се напълнила. Вдигнали я двете заедно и заслизали от хълма. А старицата луда полудяла вкъщи, нали не знаела къде се е дянала дъщеря й. И щом зърнала свидната си рожба, сякаш видяла безценно съкровище. А като видяла снаха си, сторило й се, сякаш някой й забил пирон в окото. Не погледнала дори черничевите листа, ами захванала да я хока защо е завела дъщеря й по хълмовете. И за наказание не дала на снахата да си легне, ами я накарала цяла нощ да пази копринените буби. На другия ден снахата пак тръгнала към хълмовете за листа, а момичето й занесло питка от бяло брашно. По хълмовете, по хребетите не се виждал нито един дъб, навсякъде растели черници. Скоро бубите започнали да източват нишки, да плетат от тях пашкули. И ето че веднъж, както си седели снахата и дъщерята на старицата вкъщи и размотавали пашкулите, откъм северозапад надвиснали черни облаци, а подпре им връхлетяла черна вихрушка — единият й край стигал чак до небето, а другият захванал да мете земята. Разлюляла дърветата, започнала да ги изтръгва от земята, да отнася покривите на къщите. Момичето не успяло и да ахне — вихрушката го завъртяла и го отнесла със себе си. Уплашила се снахата, дори се разплакала. Втурнала се подир черната вихрушка, а тя хвърляла в краката й дънери и клони, та да я изподраскат цялата, хвърляла пясък и камъни, та да й наранят ръцете. А тя тичала ли, тичала. Падне, стане и пак тича. Като в унес тичала подир вихрушката и викала:
Минала пролетта, минало лятото, дошла есента. Всяка тревника по хълмовете знаела, че горката жена търси сестричката си, и се снишавала в краката й, та да й е по-меко ходенето. Знаело това и всяко ябълково дърво по хълмовете и подавало на клетницата клоните си с узрели плодове. И всички птици знаели това. Те пък решили да я спасят от студовете. Оскубали си перушината, изтръгнали си перата и ги хвърлили на снахата. Завъртели се пух и перушина като снежинки, прикътали горката жена. На другия ден задухал северният вятър и снахата се превърнала в красива птичка, тялото й обрасло с пух и перушина. Полетяла и завикала:
лети ли, лети сред изумрудените черничеви дървета и вика:
Чжао гъ, чжао гъ! Търся сестра си, търся сестра си! Живял нявга, преди много години, един рибар. Той имал жена и три деца. Цял ден рибарят ловял риба, а вечер я продавал на пазара и купувал хляб и месо за семейството си.
Една сутрин метнал на рамо мрежата, взел кошницата и тръгнал да лови риба. Оставил кошницата на брега, запретнал ръкави и хвърлил мрежата колкото може по-навътре в морето. Когато мрежата потънала във водата, рибарят внимателно я дръпнал навън и почувствал, че е тежка. „Сигурно се е хванала много риба“ — помислил се той.,А тато издърпал мрежата на брега и я разгънал, видял в нея оплетено мъртво магаре и че цялата е изпокъсана. „Чудна работа! — почудил се рибарят.- Толкова години ловя тук риба, но нито веднъж в мрежата не е попадало магаре". Позакърпил той мрежата оттук-оттам и отново я хвърлил в морето. Когато мрежата потънала във водата, помъчил се да я издърпа, но тя пак била тежка, по-тежка от първия път. Накрая измъкнал мрежата на брега, разгънал я и намерил в нея парчета от глинени съдове и стъкло и кости.
„Сигурно се е закачила на нещо“ — рекъл си той. Бързо се съблякъл и се гмурнал във водата. Дълго се блъскал над мрежата, докато я откачи. А когато я измъкнал на брега, намерил в нея голяма медна делва, запечатана с оловен печат. Зарадвал се рибарят и си рекъл: „Щевидя какво има в делвата и ще я продам. Медникарите на пазара сигурно ще ми дадат за нея жълтица.“ Измъкнал от пазвата си нож и опитал да извади оловната запушалка, ала тя била плътноприлепнала за гърлото на делвата и не излизала. Най-сетне рибарят успял да отпуши делвата и я наклонил. Ала нищо не потекло от нея.
Ръцете на чудовището били дълги до петите, пръстите — извити, с нокти като на лъв. Краката му били същински стълбове, вкопани в земята, в устата му, широка като градска порта, стърчели дълги остри зъби, от ноздрите сруял дим, от очите хвърчали искри. А главата му, огромна като купол, се люшкала от една страна на друга. И внезапнотози великан така изревал, че всичко наоколо заехтяло:
Защо ще ме убиваш? — попитал рибарят.
Не щеш ли, един ден в града на цар Юнан дошъл стар, побелял лечител на име Дубан. Той бил прочел всички медицински книги — арабски, персийски и гръцки — и нямало болест, която да не може да излекува. Скоро лечителят Дубан чул, че цар Юнан е много болен. Тогава той разтворил книгите си и цял ден и цяла нощ ги чел, а сетне извадил от чантата си разни мехлеми и билки и приготвил от тях лекарство. Когато лекарството било готово, лечителят Дубан взел една тояга, издълбал я и сложил лекарството в нея, а най-отгоре прикрепил кръгла дръжка. На сутринта лечителят Дубан отишъл в палата и рекъл на цар Юнан: — Господарю, вече толкова години лекуваш болестта си, но тя все не минава. Искаш ли аз да те излекувам?
Скоро дошъл и лечителят Дубан. Подал той на царя тоягата с лекарството и рекъл:
Оттогава той всеки ден идвал в палата при цар Юнан и царят го настанявал до себе си на трон. Лечителят Дубан му станал най-скъп от всички царедворци и пръв негов съветник по всички въпроси. А царят имал везир — Махмуд Плешивия, зъл и завистлив човек. Завидял той на лечителя Дубан и решил да го унищожи. И когато един ден лечителят си тръгнал след обяда, Махмуд Плешивия отишъл при царя и рекъл:
„Царю честити, време е да тръгваме на лов.“ Царят дал знак на приближените си да тръгват, яхнал своя кон и повел групата. Дълго вървели ловците и чак по пладне стигнали до едно място, където се въдели много газели. Царят заповядал на хората от свитата да се наредят в кръг и да опънат мрежата и току една газела се хванала в примката. „Със собствените си ръце ще убия всеки, който изтърве тази газела“ — извикал царят. Ненадейно газелата се приближила до царя, изправила се пред него на задните си крака, а предните скръстила на гърдите си и се поклонила на царя доземи. Царят така се почудил, че навел глава и също се поклонил на газелата, а тя току го прескочила и избягала. „Хванете я, хванете я!“ — развикал се царят и вдигнал глав дял, че всички ловци се споглеждат и се подсмихват. а „Защо се смеете?“ — попитал ги царят. И един от ловците излязъл напред и рекъл: „О, господарю, ти каза, че ще убиеш всеки, който изтърве газелата, а ти сам я изтърва.“ „Заклевам се, че ще заловя тази газела! Чакайте ме тук и да не сте помръднали.“ Метнал се той на коня и препуснал подир газелата, докато накрая я настигнал. Царят пуснал сокола и птицата ударила с криле газелата по главата и я ослепила. Тогава царят скочил от коня и заклал газелата. А денят бил горещ и жажда измъчвала царя, жаден бил и конят му. Огледал се той и видял, че се намира на висока планина, където нямало нито едно поточе. Точно пред него растяло дърво, а от дървото капела вода, която приличала на зехтин. Царят свалил от врата си чашата, напълнил я с тази вода и я оставил пред коня. Ала ненадейно соколът ударил чашата с крило и разлял водата. Царят помислил, че и птицата е жадна, та още веднъж напълнил чашата. Поднесъл я на сокола, но той пак обърнал чашата с крило. „Проклета птица! — развикал се царят. — Лиши от вода и себе си, и коня ми.“ Отново напълнил той чашата и я поднесъл до устните си, ала соколът изведнъж се разкрещял, запляскал с криле и бутнал чашата от ръцете на царя. Царят се разгневил, замахнал с меча и отсякъл крилете на птицата. А тя взела да върти глава и да сочи с клюна си дървото. Царят погледнал нагоре и съгледал на върха на дървото змия, от чиято уста капела змийска отрова. Изведнъж птицата изпискала, отворила клюн и паднала мъртва. Разкаял се царят, че е убил сокола, който спасил живота му, и горчиво заплакал, ала нищо не можело да му помогне... Така ще се разкайвам и аз, ако те послушам и убия лечителя Дубан, който ме излекува. Махай се от очите ми, везире, и повече никога не ми давай такива съвети.
— Отвори книгата, господарю, и отгърни десет страници от началото. Царят разтворил книгата и понечил да отгърне една страница, листовете се оказали залепени един за друг. Царят наплюнчил пръст си и обърнал страницата, после още една и още една, а когато стигнал до десетата страница, изведнъж се олюлял и побледнял. ^
Пристигнал той в палата, показал рибите. Царят много се почудил: никога не бил виждал такива риби.
А готвачката в това време почистила рибата, сложила тигана на огъня и почнала да я пържи. Когато рибите се запържили от едната страна, тя понечила да ги обърне, но щом ги докоснала, стената на кухнята се разтворила и от нея излязла млада жена със зелена клонка в ръката. Жената докоснала с клонката рибите и те веднага се превърнали във въглени, а тя си тръгнала и стената пак се затворила. Готвачката така се изплашила, че паднала в несвяст на пода. А като се свестила, видяла, че всичките риби са изгорели. — Аллах да ми е на помощ! — завайкала се девойката. — Царят искаше да ме изпита, пък аз изгорих рибите. — И пак припаднала. В това време в кухнята влязъл везирът. Видял той, че готвачката лежи на пода, побутнал я с крак и тя дощла на себе си и всичко му разказала.
И везирът изтичал при царя, препъвайки се в полите на халата си, и му разказал от игла до конец какво е видял.
Жената се развикала в лицето на царя и той се проснал по гръб от страх, а тя му рекла:
Царят избягал от кухнята и викнал на своя везир:
Изкачили се на хълма, спуснали се в широката долина. И насред долината съзрели голямото езеро, в което плували разноцветни риби: бели, червени, сини и жълти.
Царят се зарадвал и възкликнал:
„Сигурно няма никой в палата“ — помислил си царят. Блъснал вратата и тя се отворила. Царят прекосил двора и влязъл в палата, ала наоколо нямало жива душа.
Царят се ядосал и рекъл:
И наистина жена ми влезе в стаята и заповяда на робините да сервират вечерята. Аз така се бях уплашил от думите на робинята, че не й казах нищо. След вечерята тя заповяда да донесат питието, което пиех преди лягане, и напълни чашата ми, но аз само се престорих, че пия — излях всичко в пазвата си и веднага захърках, все едно че спя. Тогава жена ми се премени в най-хубавата си рокля, препаса се с моя меч и промълви: „Спи непробудно през цялата нощ. Още малко ти остава да живееш. Скоро ще те убия и аз ще стана царица.“ После тя излезе от стаята, а аз скочих и тръгнах подире й. Стигна тя до градските порти, изрече някакви думи, които не разбрах, и портите се отвориха. Жена ми се изниза навън (а аз по стъпките й) и се приближи до някаква кирпичена колиба. Влезе в колибата, пък аз се покатерих на покрива, погледнах надолу и какво да видя — насред колибата лежи негър; едната му устна същинско одеяло, а другата — същински ботуш, с който събира пясъка от земята. Огледах го внимателно и веднага го познах. Беше страшният магьосник Абул-Асвад. Той имаше зъб на баща ми, задето го бе прогонил от града, и се бе заклел да ме убие. Магьосникът беше болен от проказа и не излизаше от колибата си. Когато жена ми влезе при него, той се развика: „Защо закъсня, негоднице? Откога те чакам да се разберем за деня, в който ще убием мъжа ти и ще завладеем царството му, а ти все не идваш!“ „Аз не съм виновна, господарю — рече жена ми. — Ако зависеше от мен, градът му отдавна да се е превърнал в развалини. Но ти много добре знаеш, че още не е дошло времето.“ „Проклетница! — развика се магьосникът. — Ако още утре не убиеш мъжа си, ще престана да те уча на магьосничества. Ти си играеш с мен и ме мамиш.“ Като чух тези думи, царю, пред очите ми притъмня от гняв и вече не мислех какво правя. Слязох от покрива, промъкнах се в колибата и като грабнах меча, който носеше жена ми, ударих негъра по врата. Той страшно изхриптя, та си помислих, че съм го убил. Захвърлих меча, върнах се в палата и си легнах, а на сутринта жена ми дойде, но нищо не ми каза. И аз не й казах нищо, защото се страхувах от нея. А след няколко дни тя си отряза косата и се облече в траурни дрехи. „Какво се е случило?“ — попитах я. „О, господарю мой — отвърна жена ми, — научих, че майка ми се е споминала, че баща ми е загинал в сражение, а единия ми брат го ухапала змия, пък другият паднал в пропаст. Позволи ми да построя в нашия палат гробница и да пренеса в нея тленните им останки. Аз ще плача и ще скърбя по тях.“ „Прави каквото щеш“ — казах й. И жена ми построи насред палата гробница с купол и седеше там денем и нощем. Пък аз се страхувах от нея и не й споменах нито дума за магьосника и за приказките, които бях чул в онази нощ. Ала един ден не се стърпях и влязох в гробницата, където чух как жена ми плаче и нарежда: „О, господарю мой, кажи ми поне една думичка! Кога най-сетне ще се оправиш, та да убием мъжа ми и да царуваме двамата в неговия град?“ Тогава притичах по-навътре, надникнах и видях негъра, който, цял омотан в превръзки, лежеше и тихо стенеше. Замахнах с меча, за да го убия, ала жена ми ме хвана за ръката и извика: „Не ти ли стига, че веднъж вече едва не уби приятеля ми и му насече гърлото така, че сега той лежи като мъртъв и не може да говори. Исках да те пощадя, но сега вече няма пощада за тебе. Ти ще бъдеш ни жив, ни мъртъв до сетния си час.“ „Да, негоднице, аз ударих с меч магьосника, а сега ще убия и тебе, и него!“ — извиках и замахнах с меча към жена ми. Тя обаче веднага изрече някакви неразбираеми думи и каза: „Омагьосвам те да станеш наполовина камък, наполовина човек!“ И начаса аз станах такъв, какъвто ме виждаш, царю — не мога да се надигна от мястото си, нито съм жив, нито съм мъртъв. А после тя омагьоса и моя град, всичките му пазари и градини, превърна града в езеро, островите — в хълмове, а жителите на града — в разноцветни риби. Освен това всеки ден ме бие, нанася ми по сто удара с бич, сетне ми навлича риза от конски косъм, а върху ризата — копринен халат.
Живял нявга един цар — ерген, неженен. На служба при него бил стрелец на име Андрей.
Един ден Андрей-стрелецът отишъл на лов. От сутринта до вечерта обикалял ли, обикалял из гората, но щастието не му се усмихнало не попаднал на дивеч. Свечерявало се, тръгнал да се прибира, огорчен. Гледа- кацнала на едно дърво гургулица. „А- рекъл си, - поне нея ще убия.“ Стрелял, ранил я - гургулицата тупнала от дървото на влажната земя. Вдигнал я Андрей, понечил да й откъсне главата и да я мушне в торбата А тя му заговорила с човешки глас:
Не след дълго гургулицата свряла главица под крилцето си и задрямала. Андрей си спомнил думите й и силно я ударил с дясната си ръка. Гургулицата тупнала на земята и се превърнала в приказнокрасива девойка, в царкиня Маря. Казала царкиня Маря на стрелеца: — Може да ме вземеш, гледай и да ме задържиш — ожени се за меш Ще ти бъда вярна и весела жена. Така се спогодили. Андрей-стрелецът се оженил за царкиня Маря и заживял с младата си невеста в радост и щастие. Ала службата си не забравял: всяка сутрин още в тъмни зори отивал в гората, убивал дивеч и го носел в царската кухня. След като поживели така известно време, царкиня Маря му казала:
На сутринта царкиня Маря дала килима на мъжа си:
Дотърчал при него един търговец:
Мислил, мислил търговецът — не може да оцени килима. Дотърчал втори, трети, четвърти... Събрала се огромна тълпа търговци, гледат килима, възхищават се, а да го оценят не могат. В туй време през пазара минавал царският съветник и решил да види за какво умуват-мъдруват търговците. Слязъл от каретата, промъкнал се с мъка през тълпата и ги запитал:
Погледнал царят — на килима цялото му царство се вижда като на длан. Направо ахнал.
Качил се пак в каретата и се отправил към покрайнините на царството, намерил къщата на Андрей-стрелеца, почукал на вратата. Царкиня Маря му отворила. Царският съветник прекрачил с единия си крак прага, а другия не можал да помръдне, вързал му се езикът, забравил за какво е дошъл — пред него стояла такава красавица, очите си не можеш откъсна от нея. Царкиня Маря чакала, чакала да отвори уста, па го изтикала и затворила вратата. Щом се опомнил, неохотно се помъкнал към къщи. И от този ден нататък с нищо не можел да утеши мъката си — все за жената на стрелеца мислел. Забелязал това царят, заразпитвал го каква мъка го мъчи. Съветникът му отвърнал:
Царкиня Маря чакала, чакала да отвори уста, па изтикала царя и затворила вратата. Заглождила го любовна мъка. „Защо — мислел си — да ходя ерген, неженен? Да взема да се оженя за тая красавица! За царица е родена тя, а не за жена на стрелец.“ Върнал се царят в двореца и замислил коварен план — да отнеме жената на жив мъж. Повикал съветника и му казал:
До масата му приближил един от постоянните посетители на кръчмата с изпокъсан кафтан:
Оня му рекъл:
Царкиня Маря рекла:
И двамата тръгнали на път. Андрей хвърлил пръстена — пръстенът се търкаля, Андрей го следва през поля и блата, реки и езера, а подир Андрей се тътри царският съветник. Уморят ли се, хапнат сухари — и отново на път. Вървели каквото вървели, стигнали до гъста, непроходима гора, спуснали се в дълбок дол и тук пръстенът спрял. Андрей и царският съветник седнали да хапнат сухари. По едно време гледат: край тях преминава голяма кола с дърва, впрегната с престарелия цар, а двама дяволи шибат царя с тояги — единият от дясната страна, другият — от лявата. Андрей пошепнал:
Андрей почнал да разпитва стария цар за неговото житие- битие.
Пристигнали в своето царство, явили се в двореца. Като видял стрелеца, царят гневно се нахвърлил срещу него.
— Има за какво да си угрижен! — рекла царкиня Маря. — Това нищо не е, дребна работа, трудното е занапред. Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта. Легнал си Андрей, а царкиня Маря отишла в ковачницата и поръчала на ковачите да изковат три железни калпака, клещи и три пръта. единият железен, другият меден, третият оловен. На сутринта царкиня Маря събудила Андрей:
Много ли, малко ли време минало — Андрей-стрелецът стигнал от деветата земя в десетата. След три версти го налегнала дрямка. Тогава нахлупил трите железни калпака на главата си, замятал ръце и крака — върви, а тук-там се и търкаля. Както и да е — преборил се с дрямката и се озовал до висок стълб. Котаракът Нани-на видял Андрей, заръмжал, зафучал и скочил от стълба върху главата му — счупил единия калпак, втория, понечил да счупи и третия. Тогава Андрей-стрелецът го хванал с клещите, смъкнал го на земята и взел да го налага с прътовете. Първо го удрял с железния прът; счупил железния, почнал да го шиба с медния, а като счупил и медния, заудрял го с оловния. Оловният прът се огъва, не се чупи, увива се около гръбнака. Андрей удря, а котаракът Нани-на му разказва приказки за попове и дякони, за попови щерки. Андрей не го слуша, удря ли, удря с пръта. Не издържал повече Нани-на, видял, че не ще може да го омагьоса и се примолил:
Царят се уплашил:
Царкиня Маря ги пита:
Рано сутринта царкиня Маря приготвила Андрей за път, дала му кълбо прежда и везано пешкирче. ~
Минало много време. Андрей прекосил безброй царства и земи. Кълбото се търкаля, конецът се точи. Изтъняло то, станало колкото кокоша глава, толкова изтъняло, че не се виждало на пътя. Стигнал до една гора и гледа — къщичка на Баба Яга.
Пита го Баба Яга:
Бабо жабо, жива ли си?
Андрей слязъл от коня, а жабата му рекла:
Като тръгнеш по тая пътечка, момко, ще видиш нещо като къща, влез вътре и се скрий зад печката. Там ще видиш това не знам какво. Андрей тръгнал по пътечката и гледа: нещо като стара къща, оградена със стобор, без прозорци, без стълба. Влязъл той вътре, скрил се зад печката. Не след дълго из гората се разнесъл гръм и тропот, в къщата влязъл Педя човек — лакът брада, че като креснал:
Излапал бика до последната костица, изпил цялото буренце бира.
Андрей седнал на масата и приканил:
Андрей помолил:
Тогава той благодарил на жабата и поел своя път към своето царство. Върви, върви, па току се обърне:
Вторият търговец извадил изпод полите си брадва, обърнал я с тъпата страна нагоре — и тя сама почнала да сече и дялка: кюта-пата- ето ти готов кораб; кюта-пата — още един кораб. С платна, с топове, с храбри моряци. Корабите плават, топовете гърмят, храбрите моряци чакат заповед. Обърнал брадвата с тъпото надолу — корабите изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Третият търговец извадил от джоба си свирка, засвирил — появила се войска: и конница, и пехота — с пушки, с топове. Войската върви, музиката гърми, развяват се знамена, конниците препускат, чакат заповед. Търговецът засвирил с другата страна на свирката — и всичко изчезнало. Казва им Андрей-стрелецът:
И търговците-корабовладелци дали на Андрей тоягата, брадвата и свирката и подвикнали:
А стрелецът седи сам в палата, тъжен и мрачен. „Ех- мисли си, - къде ли е сега моят верен слуга, сватът Наум?“
А търговците се събудили и пожелали да си пийнат за изтрезнява- не:
Потъгували търговците-корабовладелци: „Ех, измами ни този лош човек!“, но нямало как, вдигнали платна и отплавали, накъдето били тръгнали. А Андрей-стрелецът долетял в родната си страна, спуснал се до своята къщица и гледа: няма я къщата, стърчи само една обгоряла тръба. Мъка свила сърцето му, излязъл от града към синьото море, на пусто място. Седнал там. Току изведнъж долетяла сива гургулица, тупнала на земята и се превърнала в неговата млада жена, в царкиня Маря. Прегърнали се, поздравили се, взели да се питат-разпитват. Царкиня Маря разказала:
Влезли Андрей-стрелецът и царкиня Маря в двореца, седнали до прозореца — приказват си, любуват се един на друг. Живеят така в радост и щастие ден, два, три. А в туй време царят тръгнал на лов към синьото море и гледа — на празното място се издига дворец.
Видял Андрей, че настъпва силна войска, грабнал брадвата, обърнал я с тъпото нагоре. Кюта-пата — ето ти в морето един кораб, кюта- пата — още един кораб. Сто пъти ударил, сто кораба заплавали по синьото море. Извадил свирката, засвирил — появила се войска: и конница, и пехота, с топове и знамена. Началниците чакат заповед. Андрей заповядал да почнат сражение. Гръмнала музика, задумкали барабани, полковете потеглили Пехотата поваля царските войници, конницата препуска, взема пленници. А топовете от корабите гърмят по престолния град. Видял царят, че войската му се впуска в бяг, лично се втурнал да я спре. Тогава Андрей извадил тоягата:
Така свършило сражението.От към града заприиждал народ и замолил Андрей-стрелеца да поеме в свои ръце цялото царство. Андрей се съгласил. Устроил голям пир и заедно с царкиня Маря управлявал това царство до дълбоки старини. Живял нявга в едно царство-господарство Иван-царски син. Той имал три сестри: царкиня Маря, царкиня Олга и царкиня Ана.
Баща им и майка им умрели. А на смъртния си одър заръчали на сина си: Който пръв поиска за жена сестрите ти, на него ги дай — не ги задържай дълго при себе си. Царският син погребал родителите и от мъка излязъл да се разходи със сестрите си из зелената градина. Изведнъж черен облак забулил небето, разразила се страшна буря.
Здравей, Иване-царски сине! По-рано идвах тук като гост, а сега съм дошъл като сватовник. Искам да ми дадеш за жена сестра ти, царкиня Маря.
Минават ден подир ден, час подир час — изнизала се цяла година. Иван-царският син излязъл да се разходи с двете си сестри из зелената градина. Пак надвиснал буреносен облак, засвяткали светкавици.
Отвръща му Иван-царският син:
Изтекла още една година. Иван-царският син рекъл на най-малката си сестра:
Останал сам Иван-царският син. Цяла година живял без сестрите си и му домъчняло за тях. Тръгнал на път, вървял, вървял и гледа: сред полето натъркаляна разбита войска. И подвиква:
Прекрасната кралска дъщеря го взела със себе си в своето кралство. Поживели заедно някое време и току щукнало на Маря Хубавица да тръгне на война. Оставила на мъжа си цялото стопанство със заръката:
Кошчей му се примолил:
Царският син му дал цяло ведро вода; Кошчей го изпил и пак си поискал;
А Иван-царският син горчиво заплакал, приготвил се и тръгнал на път: „Каквото ще да стане, ще издиря Маря Хубавица.“ Върви ден, два, на разсъмване на третия ден съглежда приказен дворец. Пред двореца се издига дъб, на дъба кацнал млад сокол. Спуснал се соколът от дъба, тупнал на земята, превърнал се в напет момък и викнал:
Вървял ден, два, на разсъмване на третия ден съглежда дворец, по-хубав от първия. До двореца се издига дъб, на дъба кацнал орел. Спуснал се орелът от дървото, тупнал на земята, превърнал се в напет момък и викнал:
Иван-царският син им погостувал три дни, па рекъл:
Вървял ден, два, на разсъмване на третия ден вижда дворец, по- хуоав от първите два. До двореца се издига дъб, на дъба — кацнал гарван. Спуснал се гарванът от дъба, тупнал на земята, превърнал се в напет момък и викнал:
Иван-царският син им погостувал три дни и рекъл:
Вървял ден, два, а на третия ден стигнал до Маря Хубавица. Като видяла своя любим, тя се хвърлила на шията му и през сълзи промълвила:
Поплакал, поплакал и пак се върнал за Маря Хубавица. Кошчей Безсмъртни го нямало вкъщи.
Връща се Кошчей Безсмъртни у дома, охраненият му кон пак се препъва. Защо тъй се препъваш, ненаситна кранто? Някакво нещастие ли подушваш? Идвал е Иван-царският син, отвлякъл е Маря Хубавица.
Иван-царският син останал сам, поплакал, поплакал и пак се върнал за Маря Хубавица. Кошчей не си бил вкъщи.
По същото време среброто у зетьовете на Иван-царския син почерняло.
на брега. Соколът литнал за жива вода, а гарванът — за мъртва. Събрали се тримата, разсекли бъчвата, извадили късовете на Иван- царския син, измили ги и ги съединили, както трябва. Гарванът пръснал мъртва вода — тялото се сраснало, съединило се. Соколът пръснал жива вода — Иван-царският син трепнал, надигнал се и продумал:
Иван-царският син се прехвърлил през огнената река и се запътил към Баба Яга. Дълго вървял, жаден и гладен. Срещнал по пътя отвъдморска птица с малки пиленца. Рекъл си:
Още щом изкарал кобилите в полето, те вирнали опашки и до една се пръснали из ливадите. Дордето вдигне очи, съвсем изчезнали. Тогава той заплакал-заридал, седнал на един камък и заспал. Слънцето клоняло вече на залез, долетяла отвъдморската птица, разбудила го:
Царският син пак седнал на един камък, плакал, плакал и заспал. Слънцето се скрило зад гората. Дотърчала лъвицата:
Слънцето се скрило зад гората, долетяла пчелата, подвикнала му:
Царският син преминал по моста и само два пъти махнал с кърпичката наляво — мостът над реката изтънял, изтънял. На сутринта Баба Яга става и вижда — няма го келявото конче. Спуска се да го гони. С все сила се мята на железния кутел, с чукалото шиба, с метлата замита следите. Стига до огнената река, поглежда и си дума: „Добър е мостът”. Тръгнала по моста, а като стигнала до средата, той се срутил и Баба Яга паднала в реката. Там намерила жестоката си смърт. Иван-царският син охранил жребчето из тучните ливади; станал от него чудесен кон. Пристигнал той при Маря Хубавица. Тя го посрещнала, хвърлила се на шията му:
Кошчей Безсмъртни се връща у дома, конят му се препъва.
После струпал дърва, запалил огън, изгорил Кошчей Безмъртни, а пепелта ръзпръснал във въздуха. Маря Хубавица се качила на Кошчеевия кон, Иван-царският син- на своя, и отишли на гости първо на гарвана, после на орела, накрая- на сокола. Където и да идели, навсякъде ги посрещали с радост:
Едно време зимите били люти, не като сега - я падне някоя снежинка, я не. Затова и старателно подготвяли хората зимнината. Събирали реколтата, ловели риба... Много му вървяло на един дядо на реката - цели коли риба за своята баба хващал, тя я осолявала и я слагала в буркани или пък я сушала над огнището.
Научила лисицата, чудила се тя каква хитрост на стареца да скрои, рибата му да отмъкне и най-накрая измислила. Легнала на пътя пред колата, престорила се на умряла. Спрял дядото магаренцето, огледал лисаната от всички страни.
и излязла с новата да се премени. Що да видят обаче двамата, ни кожух в колата, ни риба... А лисицата доволна се прибрала, точно навреме, защото вълкът на гости й бил дошъл. Носела тя останалата риба, за зимата да си я изсуши. На вълка слюнки му потекли, но нали й се свидело на кумицата, само съвет му дала: Иди, Вълчо, под воденицата, сам риба да си уловиш. Понеже си бил лаком, хукнал веднага вълкът. Отишла с него и лисицата, пак хитрост намислила. Вързала една тенекия на опашката на кума си и го накарала да я пусне в ледена дупка в реката. Сама отишла към воденицата и се развикала:
А вълкът гладен, коремът му къркори, очите му на осем нещо за ядене по пътя да види. Усетила лисицата и пак лъжа измислила:
|