Имало едно време един човек, чиято жена умряла и той останал сам с двамата си сина. Този човек си изкарвал хляба, като залагал бамбукови кошове, ловял в тях риба и я продавал на пазара.
Когато отивал в гората да сече бамбук и да плете кошове, той винаги вземал със себе си по-големия си син, а по-малкия оставял да наглежда къщата. На по-малкия син много му се искало да разбере как баща му плете кошовете. Затова веднъж помолил баща си да отиде с него в гората. Бащата се съгласил и тръгнали тримата. Отишли те в гората, бащата започнал да избира подходящ бамбук, да го сече, да сцепва стъблата и да майстори кошовете. Колкото и да бил ходил с баща си големият син, на нищо не се научил, все си мислел за обяда. А малкият имал съвсем друг характер: усърдно попивал от сръчността на баща си, гледал с четири очи — и какъв бамбук избира баща му, и как го отсича, и как го нацепва, и как плете коша, как после го залага, как го изважда и как пържи рибата — всичко се стараел да запомни. Минало много време. Бащата се разболял и умрял. Двамата братя останали кръгли сираци, нямало кой да се погрижи за тях. Съвсем осиромашали. Тогава малкият брат казал на батко си:
— О, за това не се тревожи. Всичко съм запомнил. Няма да бъдем принудени да просим и да се кланяме на богаташите. Няма да бъдем принудени да се унижаваме! Тате ни остави най-важното - ножа за сечене на бамбук. Все ще си изкарваме хляба, а повече не ни и трябва. Не се оклюмвай! — Добре тогава, да опитаме... На малкия брат нищо не можело да му се опре. Братята заживели добре. Майсторели кошове, ловели риба. Част от улова продавали и купували ориз и сол. у Веднъж малкият брат се замислил: „Баща ни умееше само да лови риба. А защо да не ловим и животни? Нали в гората се въдят и диви прасета, и елени, и кошути.“ И казал на по-големия си брат: — Защо не се захванем с лов? Ще уловим диво прасе или елен и ще имаме колкото си искаме месо. Съгласил се по-големият брат. Разбрал, че по-малкият е усвоил и бащиния занаят, а и умът му сече. Решили да отидат по-надълбоко в гората, където имало повече животни. Вървели, вървели през гората, стигнали много надалече. И тогава големият брат ожаднял и казал:
Ето че се задал огромен глиган. Кръстосвал си гората най-спокойно. Подушил рибата, втурнал се към нея и се хванал в капана. Мятал се, мятал звярът, но не могъл да се измъкне. Братята го извадили и започнали да готвят обяда. Едва тогава забелязали, че кремъкът съвсем се е похабил. По-големият брат се оклюмал. Но малкият не бил забравил как постъпвал в такива случаи баща им. Намерил две сухи бамбукови трески, започнал да ги трие една в друга и огънят пламнал. Опекли си месо и хубаво похапнали. Дълго живели братята в гората, нищо не им липсвало. Около жилището им обикаляли и диви свине, и елени, и кошути, и диви слонове. Веднъж по-малкият брат видял огромен слон без бивни и казал на брат си:
През нощта слонът вървял по пътя и си мислел гордо:
Братята слезли от своето дърво, заклали слона и го нарязали, запалили огън, започнали да пекат прясното месо. Вкусната миризма се разнесла из цялата гора и погъделичкала ноздрите на царя на яковете.
„Охо, прекрасно! — помислил си якът. — Днес определено ми върни. Има не само обяд, но и гарнитура. Но с какво да започна? Докато изям слона, момчетата ще избягат. Изям ли момчетата с какво ще си освежа устата след печеното? Я по-добре първо да изям слона. Момчетата няма къде да избягат.“ Подскочил якът към огъня и заръмжал:
че пред него е застанал як. Точно такъв му го били описвали старците: великан над великаните, от пастта му стърчат огромни зъбища, с които страшилището разкъсва хората на парчета! Момчето онемяло от страх А по-малкият брат си помислил: „Откъде ли се взе това странно същество? Огромен дангалак с големи и бели зъби като лъсната лопата очите му от злобни по-злобни, като на бухал, лицето му на буци, като жабешко, туловището му като на крокодил, гласът му дрезгав и гръмлив, с гъсти мустаци и брада като на дявол. Охо, ще видиш ти! Добро не те чака! Само да си посмял да изядеш нашия слон. Момчетата се поотдалечили и се загледали как якът лапа слонското месо. По-малкият брат много се ядосал, но не проронил и дума. Вече бил намислил как да накаже неканения гост. А през това време якът доял слона, взел да се облизва и изръмжал:
— Вие си яжте, а как се ловят слонове не е ваша работа, нямате достатъчно ум за това! — Как смееш да ме нагрубяваш! Ей сега ще те излапам до шушка! И очите на яка блеснали заканително. По-малкият брат се престорил на уплашен и покорно изрекъл:
Проврял глава през дупката и влязъл в капана. Капанът го стиснал, омотал го с тънките) си здрави лиани. Изревал якът от болка и гняв, замятал се, опитал да се измъкне, но видял, че със сила няма да успее. Убедил се якът, че капанът е направен наистина прекрасно: може да удържи не само слон, но дори и могъщ як. Тогава захленчил:
да му повярва:
— О, повелителю мой, не е трудно да стигнеш до моето царство. Само ме пуснете. По целия път до царството ще поставя знаци, по тях ще го намерите много лесно.
А когато се прибрал в двореца си, якът събрал всички свои главни сановници, стражите на седемте дворцови порти и им казал:
През това време братята вече приближавали към царството на яковете. Посрещнала ги многобройната царска стража. По-големият брат, като я видял, изгубил ума и дума от страх. А по-малкият, за да го окуражи, постоянно му повтарял:
Братята влезли в двореца, стигнали до царската спалня, откъдето се чувало гръмовното хъркане, гледат: царят на яковете спи на разкошно ложе. А край ложето, подвили крака, седят слугините: сто слугини отляво, сто слугини отдясно. Щом видял толкова много якове, по- големият брат пак се разтреперал от страх. А по-малкият извикал: — Ей, як, ставай! Вече сме тук! Скочил якът, видял момчетата, които го победили, и им се поклонил доземи. После извикал на слугините да разпратят вестители, които да извикат в двореца всички сановници, всички министри, всички учени, всички поети. Когато всички се събрали, царят на яковете обявил:
Когато пораснали, момчетата се оженили за красивите дъщери на стария цар на яковете и дълго живели задружно и мирно. Някога, много отдавна, живял един момък на име Шин. Майка му и баща му умрели и Шин останал сам-саменичък на света. А като наследство от родителите си получил еднана набедрена превръзка, едно глинено гърне, едно котле за варене на ориз и къщурка- толкова грохнала, че не можела да го опази нито от дъжд, нито от вятър.
Докато мислил Шин как да си изкарва хляба и накрая намислил да се засели в гората. Взел глиненото гърне и котлето и тръгнал към гората. Намерил едно едно старо дърво и решил, че в хралупата му може лесно да се скрие от дъжд, и от знойно слънце. Всеки ден момъкът събирал съчки и ги носел в планинските села, където ги заменял срещу царевица- и така се изхранвал. В гората нямало с кого да си говори, затова Шин свикнал да разговаря със себе си. Говорел си така и докато събирал съчки, и когато си почивал с воята хралупа. Един ден при дървото на Шин дошъл един весел, разговорлив старец на име Синг Зинг и помолил момъка за малко храна. Сварил Шин царевица в глиненото гърне, нагостил стареца. Синг Зинг се нахранил, а после взел, че строшил гърнето.
А когато Шин научил всичко, учителят решил да го изпита- поискал той да влезе в битка с водния дракон, злобно и кръвожадно чудовище с два рога на главата. Зарадвал се водният дракон, щом чул, че Шин е дошъл да си премери силите с него — решил да се позабавлява. Ужасното чудовище се втурнало срещу Шин, но и Шин не бил вчерашен: стиснал го здраво за единия рог и с всички сили притиснал дракона към камънака, а после замахнал с ножа — рогата се търкулнали на земята; чудовището изревало и се хвърлило в реката — да търси спасение. Синг Зинг похвалил ученика си: — Виждам, синко, станал си много ловък и умен. Отсега нататък живей на воля, не се страхувай от никого и на никого не позволявай да те гледа отвисоко. А най-важното — използвай уменията си, за да помагаш на хората. Шин почтително изслушал учителя, отишъл в гората, хванал едно диво прасе и нагостил богато Синг Зинг, а после Синг Зинг си тръгнал и Шин останал сам в своята хралупа — отдавна вече бил свикнал с това жилище. А трябва да кажем, че по онова време в близкото село живеели Ли Тхунг и жена му — занимавали се с търговия и били богати. Веднъж Шин минал покрай тяхната къща с огромен наръч съчки и търговците купили съчките му. Огледали Шин и си помислили: „От този як, простодушен момък може да излезе добър работник. Защо да не остане у нас и всеки ден да ни носи съчки!“ Хитрият Ли Тхунг предложил на Шин да се побратимят и момъкът, без много да му мисли, се преместил в дома на своя побратим. Веднъж Шин тръгнал към гората за съчки и видял как огромен гарван носи в ноктите си младо момиче, и то много красиво — същинска богиня! Без да се колебае, Шин опънал тетивата на лъка си и стрелата му улучила гарвана право в крака. Гарванът продължил да лети, а когато прелетял над гората, изпуснал девойката от ноктите си. А той кацнал и заподскачал на един крак към пещерата в онзи хълм. Шин се втурнал подире му, но гарванът внезапно изчезнал. А това момиче било дъщеря на Небесния владетел. Когато разбрал, че дъщеря му се е изгубила, той наредил на слугите си на всяка цена да я намерят. Слугите му докладвали, че наблизо живеели богатите търговци Ли Тхунг и жена му, нечестни хора, стиснати и злобни. Сигурно те били отвлекли дъщеря му. Разгневил се Небесният владетел, наредил да отведат търговците при царя на драконите, та той да се разправи с тях — трябва да кажем, че царят на драконите обичал да си угажда с човешко месце. Дочула за тази заповед жената на Ли Тхунг, уплашила се до смърт и веднага казала ужасната новина на мъжа си. Няколко дни и нощи търговците си шепнали, съветвали се какво да правят. И така мислили, и иначе, докато накрая измислили такава коварна хитрост: вместо тях, на смърт да отиде Шин. А момъкът нищо не подозирал — лежал и си почивал; бил много уморен — дълго сякъл дърва в гората и решил да си отдъхне в своята хралупа. И точно там го намерил Ли Тхунг. — Хайде да се прибираме вкъщи, братко — извикал го той. Вкъщи ги очаквали подноси с какви ли не гозби — жената на Ли Тхунг ги била сготвила предварително. Седели дълго — вечеряли, разговаряли. Както и очаквали коварните търговци, Шин нищо не заподозрял и не обърнал внимание, че двамата са уплашени и му се подмазват. След вечерята търговците пристъпили към най-важното: искали да поверят на Шин някаква важна работа. Тази нощ трябвало да отиде в храма, който се намирал в най-дълбоките недра на гората, и да занесе там злато и лакомства за царя на драконите. — Небесният владетел — обяснил на момъка Ли Тхунг — ми нареди аз да го сторя, но за нещастие аз съм ужасно зает, затова ти, братко, ми направи тази услуга, иди вместо мене, бъди така добър. Нали виждаш колко е важна тази работа! Ли Тхунг помолил Шин и като приятел, и като побратим, а на Шин и през ум не му минало да откаже. „Дума да няма, работата наистина е важна — помислил си Шин. — Пък и как да откажа помощта си на такъв добър човек?“ А жената на Ли Тхунг тутакси пъхнала в ръцете на Шин бохчица с храна — та по-скоро да го прати на път. През това време Небесният владетел наредил на царя на драконите да не излиза от храма и да чака коварните и нечестни търговци. Време е, казал, да ги накажем. Свил се на кълбо царят на драконите на пода в храма — зачакал. Най-сетне чул стъпки и видял Шин — момъкът без никакъв страх влязъл в храма. Шин веднага забелязал, че двата рога на царя на драконите са отсечени и разбрал, че това е същият онзи воден дракон, с когото веднъж вече си бил премерил силите. Царят на драконите също познал момъка, който го унижил навремето, очите му се изцъклили от злоба, налели се с кръв. Явно си спомнил как Шин му отсякъл рогата. Затресъл се от злоба царят на драконите, разтворил по-широко огромната си паст — ей сега ще глътне Шин. Как ли пък не! Не се смутил Шин, грабнал ножа и разсякъл чудовището от опашката до шията, а после му отрязал главата и я понесъл към къщи. Вече минавало полунощ. Шин потропал на вратата, извикал побратима си.
Небесният владетел научил, че Ли Тхунг е успял да се спаси от царя на драконите, и много се изненадал. Решил, че Ли Тхунг е умен човек, пък и рядък смелчага, и му заповядал да тръгне да търси изчезналата принцеса.
Ли Тхунг посъветвал Небесния владетел да вдигне голямо пиршество, защото искал да разпита гостите за неговата изчезнала дъщеря. Току-виж, мислел си Ли Тхунг, някой ме посъветвал къде да я търся. Защото иди, че я търси, щом самият Небесен владетел не знае къде се е дянала. „А после мога да се надявам само на Шин мислел си Ли Тхунг, — само той може да ми помогне. Той непременно ще намери дъщерята на Небесния владетел. Славата обаче ще остане за мен! Препуснали на конете си вестители към всички краища, предали на всички хора повелята да се явят на пиршеството, което вдигал за тях самият Небесен владетел. Старо и младо, мъже и жени всички поели на път, за да гостуват на Небесния владетел! Опустели близките и далечни селища — всеки искал да опита гозбите и до насита да потанцува под звуците на кхена. Шест дена и шест нощи пирували гостите на Небесния владетел. Веселели се и разговаряли. Какви ли само истории не си разказвали! Само за изчезналата дъщеря на Небесния владетел никой нищо не знаел, и представа си нямал. А Шин не идвал и не идвал. Дошъл чак на деветия ден, и то не сутринта, а следобед. На Ли Тхунг веднага му олекнало на сърцето. Наредил на жена си да посрещне Шин по-приветливо, а самият той го прегърнал като роден брат след дълга раздяла и собственоръчно му донесъл поднос с гозби. А после го повел при Небесния владетел.
Зарадвал се Небесният владетел, замолил Шин да намери принцесата. Но после изведнъж се сепнал: как така той, Небесния владетел, се унижава пред един земен човек! И заповядал:
И Ли Тхунг решил, че ще си присвои заслугата на момъка, ако той има късмета да намери дъщерята на Небесния владетел. Шин тръгнал на път. Катерил се по високите планини, промъквал се през горските гъсталаци, но накрая открил мястото, където преди време ранил огромния гарван, намерил и пещерата, където гарванът изпуснал девойката от ноктите си. Гледа, входът й запушен с камара камъни. Камъните били наредени плътно един до друг, но все пак Шин открил мъничък отвор — колкото да се промуши мравка. Шин се превърнал в мравка и се шмугнал в пещерата — дъщерята на Небесния владетел наистина била там! А камъните пред входа на пещерата бил натрупал гарванът. В единия ъгъл седяла девойката, в другия дремел гарванът. Мравката пропълзяла досами ухото на девойката и й прошепнала нещо. Тя се сепнала, чак подскочила и тихо продумала:
Тогава Шин отново се превърнал в човек, измъкнал от пояса си остър нож и с един замах отсякъл главата на гарвана. Девойката се разплакала от радост и започнала да благодари на Шин.
Когато минали седем дена, Подземният владетел казал, че иска да награди момъка за честния му труд. И тогава Шин поискал лунната лютня. Върнал се Шин в пещерата и поел на далечен път заедно с дъщерята на Небесния владетел. А през това време Ли Тхунг успял да спечели доверието на Небесния владетел и той му дал висок сан. Когато Ли Тхунг научил, че Шин е открил дъщерята на Небесния владетел, когато видял красотата й, място не могъл да си намери от яд. Отишъл при Небесния владетел и му казал: — О, всемогъщи, ами всъщност самият Шин е отвлякъл дъщеря ви и я е скрил в пещерата. А сега има и нахалството да иска награда! Повярвал на тези думи Небесният владетел и заповядал да хвърлят Шин в тъмница. А дъщерята на Небесния владетел, щом научила за това, сякаш се вкаменила — не искала да отговаря на въпроси, не се обаждала, когато я викали, с никого не искала да разговаря. Онемяла! Девойката се развеселявала само когато чувала как в тъмницата Шин свири на лунната лютня. Накрая Небесният владетел разбрал, че за всичко е виновен Ли Тхунг, и веднага го прогонил в смъртния свят — на земята, а Шин направил свой зет, както бил обещал. Ли Тхунг трябвало да си отиде вкъщи. Тръгнал, но целият кипял от злоба и се чудел как да отмъсти на Шин. И тогава задухал силен вятър, засвяткали мълнии, затрещели гръмотевици, една мълния ударила Ли Тхунг — и злодеят паднал мъртъв. Шин още не се бил нарадвал на щастливия си живот с красивата си съпруга, когато вражески пълчища нападнали страната на Небесния владетел. Храбро се сражавали воините на Небесния владетел, ала врагът бил прекалено силен и войската на Небесния владетел търпяла поражение след поражение. От всички страни обкръжили враговете крепостта на Небесния владетел, разрушили и седемте й порти. Много се уплашил Небесният владетел, от страх сън не го хващал. Повикал Шин, помолил го за съвет как да избегне по-голямо нещастие. Шин наредил на воините на Небесния владетел да си почиват, а той взел лунната лютня, качил се с нея на крепостната стена и запял. Наострили уши вражеските воини, заслушали се. Нежната мелодия вълнувала душата, пробуждала хубави спомени. Мръкнало се, а Шин пеел ли, пеел своите песни, подрънквал със струните. Настъпила нощта, а от крепостната стена все така се леела чудна мелодия, не оставяла вражеската войска да заспи. Цяла нощ воините не склопили очи, всеки си спомнял родната къщурка и огнището в нея: дървата попуквали весело, огнището лъхало топлина, хубаво било край него в студените вечери. Лютнята напомняла и за пролетта, за гальовните слънчеви дни. Скоро щяло да се разсъмне, а лютнята не замлъквала. Звуците й приспивали, а песента на Шин докосвала сърцето, вълнувала душата. Нежните звуци на лютнята сгрявали сърцата, мамели към къщи, към родното огнище. Вражеските воини вече не искали да се бият, оставили оръжието. Тогава Шин започнал да им приготвя гощавка. Взел едно котле и сложил в него шепа ориз. Всички наоколо се учудили — котлето било толкова малко! — разсмели се, но Шин спокойно продължил работата си. А когато воините седнали да ядат, още повече се изненадали: десет хиляди души се нахранили до насита от едно котле, а то си оставало пълно!
Тогава Шин махнал с ръка и отново извикал:
Отново се възцарило спокойствие във владенията на Небесния владетел. Шин свирел на лунната лютия и пеел весели песни — песни за щастливия мирен живот. Едва сега Небесният владетел оценил напълно качествата на Шин и решил да го направи свой главен съветник, но Шин отказал: Татко, искам вие да си останете пълен владетел, а аз ще ви помагам. Веднъж един канчил полегнал да си почине на един висок хълм близо до голямата река. Тъкмо бил заспал, завалял проливен дъжд.
Дъждът плющял и не спирал — сякаш от небето се изливали водопади. Реката излязла от бреговете си и деретата около хълма веднага се напълнили с вода. Образували се страшни водовъртежи. Водата се издигала все по-нагоре и нагоре и шумът й напомнял рев на ураган. Скоро тя почти стигнала до мястото, където спял канчилът. Животинчето се събудило и като видяло колко се е разляла реката, много се уплашило. Нямало къде да скочи: вода бушувала наоколо. Не можело да се покатери и на дървото. Оставало му само да се надява водата да спадне по-скоро, преди да е успяла да го залее. А да плува канчилът изобщо не се осмелявал, защото се страхувал да не попадне в пастта на някой крокодил. Стоял така, разтресен от страх, и тогава, не щеш ли, над водата се подали главите на няколко крокодила. — Аха! — възкликнал най-старият крокодил. — Най-сетне се срещнахме, канчиле! Я ела насам, и побързай! Сега вече нямаш къде да се скриеш! Защо пък да не се скриеш в търбуха ми? Този път ще ти видя сметката и ще нагостя с месото ти всички свои приятели. Ще те излапаме до последното кокалче! Месото ти сигурно е много вкусно — тлъсто и меко. Може би е полезно като добро лекарство. Канчилът си помислил, че смъртта му е неизбежна. Но все пак не губел надежда — обърнал се към крокодила и възкликнал:
Добре де, разкъсай ме тогава! Аз ви давам добър съвет, а вие не ме слушате. На мене ми е все едно колко крокодила ще ме изядат! Но аз искам животните да ми бъдат благодарни след смъртта ми, доброто ми име да се прослави по целия свят... Впрочем, като си мисля сега, можете и да не следвате съвета ми. Защото ако ме изядат осемдесет крокодила, всички те ще пукнат. Охо, колко ще се радват кротките зверчета, които живеят по брега на реката и не закачат никого! Ох, защо ли се издадох? Сега вече не мога да си взема думите обратно. Бъбривият ми език ме подведе! Да издам такава тайна!
Канчилът отново си плюл на петите. — Ей че е глупав този крокодил, не разбира, когато му се подиграват!— казал канчилът, но вече след като бил навлязъл дълбоко в гората. - Щом е такъв глупак, никога няма да меизмами. Аз мога да си правя шеги с него, колкото си искам. Канчилът много се изморил и спрял под едно клонато дърво, където било тихо и прохладно. Тук полегнал да си почине- вече нямало от кого да се страхува. Да сте забелязвали някога, че често, особено в дъждовен сезон, на гърба на някой бивол е кацнала чапла? И биволът изобщо не се съпротивлява на това? Знаете ли защо е така? Защото биволът разбира: няма отърваване от тази дългокрака бяла птица.
Чуйте една история, която се случила някога, много отдавна... Биволът и чаплата не били приятели. Никога не си говорели, макар че навсякъде ги виждали заедно: край реката, сред оризището или на ливадата. Заедно били, но не се обичали. Ала ето че веднъж биволът смирил гордостта си.
Реши ли да се срещнат на другата сутрин. И се уговорили така. Победител няма да бъде онзи, който изпие повече вода. Победител ще е онзи, след когото водата в реката остане по-малко! И друго. Той ще получи за вечни времена пълна власт над загубилия. Така решили чаплата и биволът. А за съдии избрали кравата, коня, кучето и птиците. След като взели решението, се прибрали по домовете си. Само че чаплата не се прибрала, а отишла при реката. Кацнала на едно дърво, което растяло на брега, и започнала внимателно да наблюдава нивото на водата в реката. Забелязала, че приливът започва сутринта, а отливът — по пладне. На другия ден, още по изгрев-слънце, на брега на реката се събрали зверове и птици. Всички с нетърпение очаквали началото на интересното зрелище. Дошли и съдиите. Пръв пожелал да покаже на какво е способен биволът. Победно огледал тълпата и си помислил: „Сега ще видите колко вода ще изпия!“ Той наистина пил много дълго. Зрителите дори си помислили, че едва ли някога ще спре. Ала ето че биволът все пак вдигнал глава — и с ужас видял, че водата в реката изобщо не е намаляла! Напротив, била повече! Защото в началото водата едва покривала копитата, а сега стигала до средата на краката му. Биволът отново се навел да пие. Пил, докато се задавил. Бавно се свлякъл върху издутия си търбух и веднага заспал. През това време водата в реката продължавала да приижда. Зрителите дори били принудени да се отдръпнат от брега, за да не си намокрят краката.
Така чаплата победила, а биволът бил победен. И пред очите на многобройните свидетели той признал поражението си. Именно оттогава чаплата се вози на гърба на бивола — когато сц поиска и колкото си поиска! Някога, много отдавна при един богаташ работел ратай на име Толсве. Той бил много хитър и умен.
Цяла година с пот на челото се трудели ратаите за богаташа, а щом дойдела зима, оставали с празни ръце. Ето защо Толсве решил да даде добър урок на алчния си господар. Веднъж господарят тръгнал за Сеул — да се явява на изпит за длъжност. Взел със себе си и Толсве, та да има слуга за из път. Богаташът яздел магаре, а Толсве вървял пеша. По едно време пътниците и магарето съвсем капнали от жегата. Господарят казал на ратая:
„Този алчен дядка ще излапа сам цялата паничка.“ Щом стигнал до дървото, под чиято сянка се бил разположил господарят му, Толсве бръкнал с пръст в паничката, сякаш търсел нещо. Видял това богаташът и се разкрещял:
По едно време господарят се върнал.
Богаташът станал морав от гняв, видял се в чудо какво да прави.
Тръгнал си Толсве за вкъщи, но му се дощяло да разбере какво е написал господарят на ризата му. Спрял някакъв човек и го помолил да му прочете йероглифите. Човекът поклатил глава.
Уплашил се Толсве, но после се сетил какво трябва да направи. Намигнал на непознатия и му прошепнал нещо на ухото. Човекът избухнал в смях и написал с четчица на гърба на Толсве следното. Толсве има ум в главата и е послушен момък. Много съм му задължен. Ако имам късмет в Сеул и взема изпита успешно, смятайте, че съм постигнал това само благодарение на нашия кадърен Толсве. Искам да го приема в нашето семейство, ето защо заповядвам да го ожените за нашата по-малка дъщеря, да му дадете най-хубавата нива от нашето имение и да му построите нова къща. Вашият любящ баща — Значи трябва да омъжим дъщеря си за ратай — тежко въздъхнала жената на господаря. Синът й също бил отчаян, но какво да се прави — нали баща му заповядвал. Така ратаят отведнъж получил за жена красивата дъщеря на богаташа, хубава земя, че и нова къща с керемиден покрив. Минали пет месеца, господарят се прибрал. Щом научил, че Толсве успял да се ожени за дъщеря му, изпаднал в бяс — наредил да натикат ратая в един чувал и да го хвърлят в морето. Повлекли слугите чувала с Толсве към морето. По пътя огладнели. Оставили чувала под едно дърво и отишли в близката гостилница. Точно тогава сиромасите се връщали от полето. Забелязали чувала под дървото. — Какво ли е това? Защо ли чувалът мърда? Я да видим. А Толсве се развикал: — Спасете ме, добри хора, развържете ме! Селяните мигом развързали чувала. Толсве излязъл, благодарил им, разказал им какво се е случило. Сиромасите помогнали на Толсве да се скрие, а вместо него напъхали в чувала голямо прасе. Върнали се слугите на богаташа, нищо не забелязали. Отново помъкнали чувала към морето и го хвърлили — мислели си, че най-сетне са се разправили с Толсве. Да, но само след два месеца ратаят се появил изневиделица — жив и здрав. Отишъл при богаташа, ниско му се поклонил и казал: След като ме хвърлихте в морето, аз попаднах в двореца на морския цар Дракон. Е, това се казва райски живот! Исках да остана там завинаги, но постоянно ме измъчваха мисли за вас, за вашите благодеяния, уважаеми господарю. Разказах за вас на Дракона. Той ме прати при вас, иска да ви възнагради за добрините ви. Кани ви на гости, приготвил е скъпи подаръци за вас. Поиска да вземете със себе си само един воденичен камък. Зарадвал се алчният богаташ, начаса се застягал да върви, да си вземе скъпите подаръци. Завързал за кръста си един тежък воденичен камък и скок в морето — и в същия миг потънал и се удавил. А Толсве се върнал с жена си в селото и заживял щастливо. |