Веднъж един канчил полегнал да си почине на един висок хълм близо до голямата река. Тъкмо бил заспал, завалял проливен дъжд.
Дъждът плющял и не спирал — сякаш от небето се изливали водопади. Реката излязла от бреговете си и деретата около хълма веднага се напълнили с вода. Образували се страшни водовъртежи. Водата се издигала все по-нагоре и нагоре и шумът й напомнял рев на ураган. Скоро тя почти стигнала до мястото, където спял канчилът. Животинчето се събудило и като видяло колко се е разляла реката, много се уплашило. Нямало къде да скочи: вода бушувала наоколо. Не можело да се покатери и на дървото. Оставало му само да се надява водата да спадне по-скоро, преди да е успяла да го залее. А да плува канчилът изобщо не се осмелявал, защото се страхувал да не попадне в пастта на някой крокодил. Стоял така, разтресен от страх, и тогава, не щеш ли, над водата се подали главите на няколко крокодила. — Аха! — възкликнал най-старият крокодил. — Най-сетне се срещнахме, канчиле! Я ела насам, и побързай! Сега вече нямаш къде да се скриеш! Защо пък да не се скриеш в търбуха ми? Този път ще ти видя сметката и ще нагостя с месото ти всички свои приятели. Ще те излапаме до последното кокалче! Месото ти сигурно е много вкусно — тлъсто и меко. Може би е полезно като добро лекарство. Канчилът си помислил, че смъртта му е неизбежна. Но все пак не губел надежда — обърнал се към крокодила и възкликнал:
Добре де, разкъсай ме тогава! Аз ви давам добър съвет, а вие не ме слушате. На мене ми е все едно колко крокодила ще ме изядат! Но аз искам животните да ми бъдат благодарни след смъртта ми, доброто ми име да се прослави по целия свят... Впрочем, като си мисля сега, можете и да не следвате съвета ми. Защото ако ме изядат осемдесет крокодила, всички те ще пукнат. Охо, колко ще се радват кротките зверчета, които живеят по брега на реката и не закачат никого! Ох, защо ли се издадох? Сега вече не мога да си взема думите обратно. Бъбривият ми език ме подведе! Да издам такава тайна!
Канчилът отново си плюл на петите. — Ей че е глупав този крокодил, не разбира, когато му се подиграват!— казал канчилът, но вече след като бил навлязъл дълбоко в гората. - Щом е такъв глупак, никога няма да меизмами. Аз мога да си правя шеги с него, колкото си искам. Канчилът много се изморил и спрял под едно клонато дърво, където било тихо и прохладно. Тук полегнал да си почине- вече нямало от кого да се страхува. |