Имало едно време една старица- от злобна по-злобна. Имала си син и дъщеря-мома. Оженил се синът и скоро след сватбата заминал на изток, отвъд Великата стена*, и старицата започнала да тормози снаха си. Глезела и обичала само дъщеря си.
Току ще каже:
Същата голина на старицата й се наплодили безброй копринени буби. С поглед не можеш ги обхвана, вземеш ли да ги броиш- чет нямат. Всеки ден още по тъмно старицата изпращала снаха си в гората да събира черничеви листа. Събира тя ден, събира втори, слънцето е високо, до вечерта има много време, почти всички листа са обрани от черничевите дървета, току-виж, останали голи. А бубите едреят ли, едреят, дебелеят ли- дебелеят. През четвъртия месец личинките на бубите започнали да изсветляват. Хвърлиш им листа и не чуваш нищо друго освен тяхното шумолене: ша-ла, ша- ла; дорде се обърнеш- не останало нито едно листенце, личинките опоскали всичко до шушка. Хвърлиш им пак- ша-ла, ша-ла- и пак нито едно листенце. Запътила се снахата да бере листа из околните хълмове, а старицата я бучнала с пръст и се развикала:
А през това време снахата стигнала до хълмовете, започнала да търси черничеви листа. Слънцето напекло, а чукарите били стръмни- докато слязла от Южния хълм и се покатерила на Източния, а после от Източния на Северния, станало пладне, а в кошницата имало само няколко листа. Уморила се клетата женица, седнала тя край пътя и се разплакала. А дъщерята на старицата събрала бубите, хвърлила им храна и все си мислела: „Какво ли прави снахичката ми по хълмовете, набрала ли е листа или ще се върне с празни ръце? Винаги ми е мъка за нея, а пък днес сърцето ми така се е разтупкало, че ще се пръсне — гладува милата там, по бърдата! Помислило, помислило така момичето, па взело една бяла питка от онези, дето майка му ги пазела за него, сипало в една тенджерка малко супа, сварена от ситно просо, и се запътило към хълмовете. Току гледа седи снахичката край пътя и горчиво плаче. Хванало я за ръката и й рекло:
— Замъчи ли ме жажда, с изворна вода ще се напия, гладна ли съм — горчива трева ще хапна.
И му отвърнала снахата, обляна в горчиви сълзи:
Вървят и си приказват, ту слязат в някоя клисура, ту се покатерят чак на билото. Избродили всички хълмове, изпъплили всички хребети, само дъбове намират, черници — никакви. Видяла снахата — още малко и слънцето ще се скрие зад хълмовете, па проплакала:
Видяла снахата, че луната изгряла, пак я обзела тревога. Захванала да придумва момичето да се прибира вкъщи. А то не щяло и да чуе. Разплакала се снахата. И момичето се разтревожило: луната вече била изгряла, а кошницата на снахата била съвсем празна. И ето че задухал и засвирил южният вятър: у-у! Зазвънтяла водата в клисурата: дзън-дзън! Вдигнало момичето глава и извикало:
Гледат момичето и снахата това чудо и не могат да се нарадват. Втурнали се да берат листа. Листата зелени, същи изумруд, всяко голямо колкото длан. Започнали не започнали да берат, гледат — кошницата се напълнила. Вдигнали я двете заедно и заслизали от хълма. А старицата луда полудяла вкъщи, нали не знаела къде се е дянала дъщеря й. И щом зърнала свидната си рожба, сякаш видяла безценно съкровище. А като видяла снаха си, сторило й се, сякаш някой й забил пирон в окото. Не погледнала дори черничевите листа, ами захванала да я хока защо е завела дъщеря й по хълмовете. И за наказание не дала на снахата да си легне, ами я накарала цяла нощ да пази копринените буби. На другия ден снахата пак тръгнала към хълмовете за листа, а момичето й занесло питка от бяло брашно. По хълмовете, по хребетите не се виждал нито един дъб, навсякъде растели черници. Скоро бубите започнали да източват нишки, да плетат от тях пашкули. И ето че веднъж, както си седели снахата и дъщерята на старицата вкъщи и размотавали пашкулите, откъм северозапад надвиснали черни облаци, а подпре им връхлетяла черна вихрушка — единият й край стигал чак до небето, а другият захванал да мете земята. Разлюляла дърветата, започнала да ги изтръгва от земята, да отнася покривите на къщите. Момичето не успяло и да ахне — вихрушката го завъртяла и го отнесла със себе си. Уплашила се снахата, дори се разплакала. Втурнала се подир черната вихрушка, а тя хвърляла в краката й дънери и клони, та да я изподраскат цялата, хвърляла пясък и камъни, та да й наранят ръцете. А тя тичала ли, тичала. Падне, стане и пак тича. Като в унес тичала подир вихрушката и викала:
Минала пролетта, минало лятото, дошла есента. Всяка тревника по хълмовете знаела, че горката жена търси сестричката си, и се снишавала в краката й, та да й е по-меко ходенето. Знаело това и всяко ябълково дърво по хълмовете и подавало на клетницата клоните си с узрели плодове. И всички птици знаели това. Те пък решили да я спасят от студовете. Оскубали си перушината, изтръгнали си перата и ги хвърлили на снахата. Завъртели се пух и перушина като снежинки, прикътали горката жена. На другия ден задухал северният вятър и снахата се превърнала в красива птичка, тялото й обрасло с пух и перушина. Полетяла и завикала:
лети ли, лети сред изумрудените черничеви дървета и вика:
Чжао гъ, чжао гъ! Търся сестра си, търся сестра си! |