Имало едно време един хан. Той имал девет дъщери, коя от коя по-красиви. Осемте се омъжили по избора на баща си — за послушни и умни момци, а най-малката не го послушала — взела си за съпруг невзрачен сиромах. Ядосал се ханът и наредил на най-малката си дъщеря и мъжа й да се заселят по-далече от ханската юрта, в проста колиба.
Така и направили. Животът си вървял нормално, ала по едно време започнали да изчезват жребчетата от бялата кобила на хана. Не били те обикновени жребчета — наполовина златни, наполовина сребърни. Осемте по-големи зетьове причаквали поред лошия крадец, но така и не успели да го хванат, не опазили жребчетата. При хана дошъл най-младият зет, същият онзи невзрачен сиромах, и пожелал да пази табуна. Но ханът само му се присмял: — Ха, ти ще го опазиш! Лично аз ходих, зетьовете ходиха, та ти ли, нещастнико, ще се сравняваш с нас! Я да си вървиш! Момъкът не послушал хана и отишъл да пази табуна — цяла нощ не мигнал. Ето че на разсъмване бялата кобила родила скъпоценното жребче — наполовина златно, наполовина сребърно. И тогава от небесата налетяла приказната птица Хангард, грабнала жребчето и отлетяла. Не се стъписал пазачът, пуснал подир нея една стрела, а тази стрела се върнала при него с едно птиче перо и със златната опашка на жребчето. Върнал се момъкът вкъщи и казал на жена си засега да заключи придобивката в раклата и на никого да не я показва. И отново, нощ след нощ, се губели жребчета от табуна. Тогава ханът извикал осемте си зетя и им наредил да обходят целия свят, но да намерят крадеца и да върнат всички жребчета вкъщи. И най-младият зет молел да тръгне с тях, но ханът само му се подиграл: че тая работа за тебе ли е! Но сиромахът настоял:
Момъкът оседлал коня и поел към дома си.
През това време младите мъже яздели ли, яздели по света. След като пътували почти месец, се уморили, копитата на конете се разкървавили. Решили добре да си починат, направили бивак, само най-младият продължил, сякаш нищо не можело да го уплаши. Яздил, яздил, по едно време гледа — в подножието на един хълм стои бяла юрта. Влязъл в юртата, а в нея намерил старица. Започнал да я разпитва кой живее в тази юрта. Старицата му казала: В юртата живее птицата Хангард, та този Хангард е решил да се жени и вече почти е приготвил откупа за невястата — сто жребчета, наполовина златни, наполовина сребърни. Само едно му трябва още, за да станат сто. И друго му казала старицата: Ако се завръща като зъл дух, Хангард долита през комина, а ако е добър — тихичко влизал през вратата. Младият мъж изслушал старицата и се скрил близо до юртата. Щом чул свистене над комина на юртата, опънал тетивата и стрелата улучила птицата право в сърцето. Тогава младият мъж събрал всички жребчета на табун и препуснал обратно. Яздил, яздил, по едно време срещнал по-големите зетьове, а те били ужасно измършавели — само кожа и кости. Почудили се зетьовете на нечувания късмет на сиромаха и ги обзела такава завист, че решили да го погубят. Изкопали дълбока яма, опънали отгоре й килим, сиромахът стъпил върху килима и паднал в ямата. Зетьовете започнали бързо да събират жребчетата, но те се разбягали. Така и не успели да ги съберат и си тръгнали към къщи с празни ръце. Покрай ямата минала една девойка. Чула стонове, навела се над ямата, гледа — млад мъж, ни жив, ни умрял. Той я помолил да изплете въже от златните и сребърни косми на жребчетата. По това въже се покатерил и излязъл от ямата. Събрал жребчетата — наполовина златни, наполовина сребърни, и препуснал към къщи. Щом видял своите жребчета, ханът страшно много се зарадвал. Така е то: докато не видиш човека как върши работа, не можеш да го разбереш. Ханът наредил да накажат със смърт по-големите зетьове, но храбрият младеж го помолил да ги помилва. А когато ханът умрял, сиромахът заел неговото място. Шейсет години управлявал честно и справедливо, шейсет години народът му ял, пил и се веселил. |