Някога, много отдавна в едно село живеела бедна стара вдовица. Тя много обичала децата, ала си нямала нито дъщеря-помощничка, нито син-опора...
Веднъж вдовицата тръгнала към реката да се изкъпе и по пътя намерила малко красиво яйчице. Взела го, занесла го вкъщи и го сложила под поличката, на която стояло гърнето с вода. Не се минало много време и от яйцето се излюпила красива малка костенурка. Старицата много се зарадвала, рекла си: нека живее при мене вместо син. А точно по това време царят, който управлявал страната, решил да си завъди в двореца две птици — златна и сребърна, каквито имало само в Страната на драконите. Посъветвал се с министрите си царят и наредил вестители с барабани да съобщят навсякъде: намери ли се човек, който успее да му достави две птици — златна и сребърна, — тогава, ако е мъж, ще получи дарове, каквито сам си пожелае, ако ли пък е жена, ще стане царица на южния дворец. Когато чул тази вест, осиновеният син на вдовицата казал:
Прибрала се, казала на сина си защо го направила, а той отново я замолил: От нищо не се бой, майчице! Разчитай на мен! Ще свърша всичко, както трябва. Върви пак, поклони се пред царя! Оедем пъти ходила старицата до двореца, но все не се решавала да застане пред царя. Най-сетне докладвали на царя, че някаква жена няколко пъти идва до двореца, но не смее да влезе, и той наредил на съветниците си да му я доведат.
Добре, майчице — казал той. — Вземи една кошница и ме сложи в нея. После занеси кошницата до края на гората и ме остави в храстите. А когато след седем дена дойдеш при тези храсти, ще ме видиш с двете птици. И така ще ме донесеш вкъщи. Старицата направила каквото й казал синът й, потъгувала, задето го оставя сам, и със сълзи на очи се прибрала вкъщи. Още щом тя си тръгнала, нейният осиновен син отхвърлил от себе си костенурчата черупка и се превърнал в красив, строен принц. И веднага тръгнал към Страната на драконите. Благодарение на вълшебната сила, която притежавал, принцът стигнал дотам само за един ден и една нощ. Тайно се промъкнал в двореца, в покоите на самата царица на драконите. Щом видяла красивия принц, царицата веднага го обикнала и го скрила от драконите. А през нощта принцът чул прекрасните песни на златните и сребърните птици. Престорил се, че нищо не знае за тях, и попитал царицата на драконите:
А в полунощ, когато царицата заспала, принцът хванал една златна и една сребърна птица и крадешком напуснал двореца. Бил изминал само част от пътя, когато видял: царицата на драконите била оседлала смерч и летяла подир него. Тогава принцът хвърлил на земята листчето от първото дърво — и пред царицата забушувал пожар. Ала тя минала през пламъците, дори не се отклонила от пътя си. Хвърлил принцът листчето от второто дърво — и тутакси се разлял могъщ воден поток, преградил пътя на царицата на драконите. Ала и тогава царицата не се уплашила: тя прелетяла над водите и продължила да преследва принца. Принцът хвърлил на земята листчето от третото дърво, ала и ураганът не спрял царицата на драконите. Принцът хвърлил последното листо — от четвъртото дърво. В същия миг изпод земята се издигнали огромни планини, целите обрасли с гъсти гори. С огромни усилия царицата на драконите преминала през тези планини, но принцът вече наближавал границата, която деляла света на хората от света на драконите. Дълго гледала царицата подир принца, изгледала си очите. Гледала, докато принцът не се изгубил от погледа й, едва тогава се върнала в своя царски дворец. А принцът костенурка отново облякъл костенурчата си черупка, оставена в кошницата, и зачакал майка си. Старицата дошла точно в определеното от сина й време и що да види: той не бил сам, а с две прекрасни птици. Зарадвала се старицата, взела кошницата и ги понесла към къщи. Синът й казал да занесе чудните птици в царския дворец, само че да не взема нито злато, нито сребро, нито други дарове, а да каже, че той иска за жена царската дъщеря и царят да им вдигне голяма сватба. Старата му майчица запомнила всичко много добре, отишла в двореца и предала на царя чудните птици. Зарадвал се царят, попитал каква награда иска да получи синът й. А старицата казала това, на което я бил научил синът й — че не иска нито дарове, нито награди, а иска за жена царската дъщеря. Не му харесало това на царя, той помрачнял. Но нали казват: човешката дума е обещание, а царската — клетва. Не можел царят да наруши клетвата си и казал: — Тъй да бъде! След това царят извикал седемте си дъщери и ги попитал коя от тях ще се съгласи да се омъжи за сина костенурка на една вдовица. Най-голямата навирила нос и казала:
Тогава царят се обърнал към най-малката си дъщеря и я попитал:
А синът на старицата съблякъл костенурчата си черупка и се явил на празненството в облика си на принц. Приближил се до принцесата и седнал до нея.
В незапомнени времена в подножието на Хималаите имало една приказна страна. Там живеели странни същества — кейнари, полуптици-полухора. Царят управлявал в прекрасния град Суванакон — Златния град, и имал седем дъщери-принцеси, коя от коя по-красиви, ала най-малката дъщеря, на име Манора, засенчвала всички с красотата си. Всеки месец по пълнолуние седемте сестри политали с приятелките си към едно далечно горско езеро. Там те хвърляли перата си и се превръщали в красиви девойки. Цяла нощ лудували по брега, къпели се в прозрачната вода, танцували. И никой от хората не бил виждал вълшебното хоро на кейнарите.
А това горско езеро се било простряло в страната Понкала, където управлявал могъщ цар и живеел изкусният ловец Бун, който разбирал езика на птиците и животните. Същата година, месец и ден, когато в Суванакон се родила седмата дъщеря на царя на кейнарите — Манора, в царския дворец в Понкала се появило на бял свят момче; това бил принцът, когото нарекли Сутон. Когато пораснал, Сутон обикнал разходките из гората и често стигал до брега на далечното езеро, пълно с прозрачна вода. Сприятелил се със стария мъдър ловец Бун и той започнал да учи момъка на езика на горските обитатели. Веднъж Сутон се изгубил в гората, уморил се и решил да пренощува на брега на горското езеро. Покатерил се на едно старо дърво и заспал. Събудили го нежни момински гласове, които пеели наоколо. Сутон надникнал през клоните и видял, че досами водата лежат бляскави пера, а на брега танцуват чудни девойки. Всичките били ослепителнокрасиви, ала една от тях нямала равна на себе си. Принцът я гледал със затаен дъх и не можел да откъсне очи от нея. Ала ето че започнало да се разсъмва. Танцуващите девойки наметнали на раменете си разноцветните пера, разперили крила и литнали в небето. Принцът потъркал очи — наоколо нямало никого. Когато се върнал в столицата, Сутон разказал на приятеля си, ловеца Бун, какво видял.
През първата нощ от пълнолунието той казал на ловеца да вземе по-здраво въже и да го последва при горското езеро. Двамата се скрили в храстите на брега и зачакали. В полунощ се чул шум от криле и ятото странни птици накацали на брега. Те бързо хвърлили блестящите си пера и затанцували по пясъка. Луната светела ярко и Сутон не откъсвал очи от Манора. Когато в своя танц тя се приближила до него, той метнал на раменете й примката от здраво ловджийско въже. Изпищяла Манора, замятала се, но Сутон здраво пристегнал възела. Сестрите и приятелките на Манора се уплашили, бързо прибрали перата си и се издигнали над езерото.
Много тъгувала Манора, плачела и страдала, когато си припомняла за сестрите си и родния си град Суванакон. Принц Сутон нежно я утешавал и й се кълнял в любовта си. Скоро тъгата й отминала, принцесата се успокоила и обикнала своя похитител. Царят-баща дал съгласието си синът му да се ожени за красивата Манора и вдигнал голямо празненство в столицата. Ала не траяло дълго щастието на влюбените. Съседният владетел обявил война на Понкала. Принц Сутон, начело на голяма войска, тръгнал в поход срещу врага. Трябвало да се раздели с Манора. Горчиво било това сбогуване. Манора не искала да пусне принца на война, сякаш предчувствала нещастието. А то не закъсняло. В двореца на царя на Понкала живеел известен астролог, той съставял хороскопи, предсказвал съдбата и давал съвети на самия цар. Лош и хитър човек бил този астролог. Още от първия ден намразил Манора. И ето каква била причината. Астрологът тайно кроял планове да омъжи за Сутон дъщеря си, грозна и гърбава мома. Да, но принцът не и обръщал никакво внимание! А пък след като се оженил за красивата Манора, дъщерята на астролога сякаш изобщо престанала да съществува за него. Така астрологът не успял да се сроди с царя. И решил да си отмъсти. Само изчаквал удобен момент. Скоро след като войската на Сутон напуснала града, царят сънувал лош сън: че хищни птици са нападнали града и са изкълвали всичкото зърно от хамбарите. Царят повикал астролога и поискал той да му разтълкува съня. Астрологът дълго мълчал, уж размишлявал, а после отговорил така:
Колкото и да му било мъчно на царя, той не посмял да отхвърли съвета на астролога. Страшна печал завладяла цялата столица. Единствено самата Манора била спокойна. Тя вече знаела как трябва да постъпи. На сутринта разпалили голяма клада. Около нея поставили стража. Царят и царицата наблюдавали приготовленията от високата дворцова стена. Манора им се поклонила и поискала разрешение да сложи крилата си за прощален танц. Наметнала скъпоценната си премяна от пера и бавно затанцувала около кладата. Ето че стъпките й станали по-бързи, тя се издигнала във въздуха, направила прощален кръг над града и се изгубила от погледите на хората. Ловецът Бун разбрал, че принцесата е полетяла към родината си — страната на кейнарите. А привечер в столицата с победа се върнал Сутон. Щом научил какво е станало, той страшно се разгневил и наредил да изпратят при него астролога. Той дълго отричал, но после признал, че е дал лъжливо обяснение на царския сън. Принцът помолил баща си да накаже злодея и коварният предсказател бил прогонен от царството Понкала. А опечаленият Сутон се заклел, че ще тръгне да търси изгубената си съпруга.
Веднъж по здрач умореният принц приседнал на брега на чисто планинско езеро. Не щеш ли слухът му доловил чуруликане на птици. Към брега слизали момчета-птици със стомни за вода. Сутон се скрил в храстите и чул разговора им.
Когато прислужниците напръскали за последен път с вода красивата Манора и опразнили и последната стомна, от нея внезапно се изтърколил пръстенът. Принцесата го взела и го стиснала в ръката си: разбрала, че любимият й съпруг е някъде наблизо. После я облекли в нова премяна от блестящи паунови пера, украсили я със скъпоценни камъни и я повели към царския дворец на кейнарите. Тук Манора, заобиколена от сестрите си, застанала пред своите родители.
За миг го обзело отчаяние. Ала тогава сякаш мълния проблеснала в мрака — сякаш ярки пламъци обгърнали пръстена на ръката на Манора. Принцът познал пръстена и протегнал ръце към Манора. Царят дал знак и танцът спрял. И всички разцъфтели в радостни усмивки. Седем дена и седем нощи продължил празникът в планинския дворец на кейнарите. А после Сутон и Манора се върнали в Понкала. Не след дълго принцът станал цар. Той управлявал дълго и справедливо. А кейнарите — полуптици-полухора — живели под неговото управление мирно и щастливо. Имало едно време един хан. Той имал девет дъщери, коя от коя по-красиви. Осемте се омъжили по избора на баща си — за послушни и умни момци, а най-малката не го послушала — взела си за съпруг невзрачен сиромах. Ядосал се ханът и наредил на най-малката си дъщеря и мъжа й да се заселят по-далече от ханската юрта, в проста колиба.
Така и направили. Животът си вървял нормално, ала по едно време започнали да изчезват жребчетата от бялата кобила на хана. Не били те обикновени жребчета — наполовина златни, наполовина сребърни. Осемте по-големи зетьове причаквали поред лошия крадец, но така и не успели да го хванат, не опазили жребчетата. При хана дошъл най-младият зет, същият онзи невзрачен сиромах, и пожелал да пази табуна. Но ханът само му се присмял: — Ха, ти ще го опазиш! Лично аз ходих, зетьовете ходиха, та ти ли, нещастнико, ще се сравняваш с нас! Я да си вървиш! Момъкът не послушал хана и отишъл да пази табуна — цяла нощ не мигнал. Ето че на разсъмване бялата кобила родила скъпоценното жребче — наполовина златно, наполовина сребърно. И тогава от небесата налетяла приказната птица Хангард, грабнала жребчето и отлетяла. Не се стъписал пазачът, пуснал подир нея една стрела, а тази стрела се върнала при него с едно птиче перо и със златната опашка на жребчето. Върнал се момъкът вкъщи и казал на жена си засега да заключи придобивката в раклата и на никого да не я показва. И отново, нощ след нощ, се губели жребчета от табуна. Тогава ханът извикал осемте си зетя и им наредил да обходят целия свят, но да намерят крадеца и да върнат всички жребчета вкъщи. И най-младият зет молел да тръгне с тях, но ханът само му се подиграл: че тая работа за тебе ли е! Но сиромахът настоял:
Момъкът оседлал коня и поел към дома си.
През това време младите мъже яздели ли, яздели по света. След като пътували почти месец, се уморили, копитата на конете се разкървавили. Решили добре да си починат, направили бивак, само най-младият продължил, сякаш нищо не можело да го уплаши. Яздил, яздил, по едно време гледа — в подножието на един хълм стои бяла юрта. Влязъл в юртата, а в нея намерил старица. Започнал да я разпитва кой живее в тази юрта. Старицата му казала: В юртата живее птицата Хангард, та този Хангард е решил да се жени и вече почти е приготвил откупа за невястата — сто жребчета, наполовина златни, наполовина сребърни. Само едно му трябва още, за да станат сто. И друго му казала старицата: Ако се завръща като зъл дух, Хангард долита през комина, а ако е добър — тихичко влизал през вратата. Младият мъж изслушал старицата и се скрил близо до юртата. Щом чул свистене над комина на юртата, опънал тетивата и стрелата улучила птицата право в сърцето. Тогава младият мъж събрал всички жребчета на табун и препуснал обратно. Яздил, яздил, по едно време срещнал по-големите зетьове, а те били ужасно измършавели — само кожа и кости. Почудили се зетьовете на нечувания късмет на сиромаха и ги обзела такава завист, че решили да го погубят. Изкопали дълбока яма, опънали отгоре й килим, сиромахът стъпил върху килима и паднал в ямата. Зетьовете започнали бързо да събират жребчетата, но те се разбягали. Така и не успели да ги съберат и си тръгнали към къщи с празни ръце. Покрай ямата минала една девойка. Чула стонове, навела се над ямата, гледа — млад мъж, ни жив, ни умрял. Той я помолил да изплете въже от златните и сребърни косми на жребчетата. По това въже се покатерил и излязъл от ямата. Събрал жребчетата — наполовина златни, наполовина сребърни, и препуснал към къщи. Щом видял своите жребчета, ханът страшно много се зарадвал. Така е то: докато не видиш човека как върши работа, не можеш да го разбереш. Ханът наредил да накажат със смърт по-големите зетьове, но храбрият младеж го помолил да ги помилва. А когато ханът умрял, сиромахът заел неговото място. Шейсет години управлявал честно и справедливо, шейсет години народът му ял, пил и се веселил. Случило се така, че Кхампха останал кръгъл сирак. Живеел със старата си баба в порутена колиба в покрайнините на планинско село. Били много бедни, но Кхампха не роптаел срещу съдбата и се стараел да се труди усърдно. От ранна сутрин до мръкнало сечел дърва и изгарял пънове, подготвял земята за оран.
Веднъж бабата казала на момъка.
Това се повтаряло всяка сутрин. Натъжил се Кхампха и разказал всичко на баба си. Старицата изслушала внука си и го посъветвала да приготви клопка и да хване горските зверове — разбира се, те крадели рибата от коша. Кхампха последвал съвета на баба си, направил това, което тя му казала. На другата сутрин отишъл при потока и гледа — в клопката се хванала лисица. Кхампха приближил до лисицата, а тя изведнъж горчиво се разплакала.
Кхампха отново заложил коша и приготвил клопка. Този път в клопката се хванал тигър. Видял той момъка, ниско свел глава и се замолил: Не ме погубвай, Кхампха! По-добре ме пусни на свобода, някой ден може да ти потрябвам. Само ме повикай, веднага ще дотичам. Съжалил Кхампха тигъра и го пуснал. Тигърът се поклонил, близнал нозете на момъка в знак на благодарност, радостно изръмжал и хукнал към гората. На другия ден Кхампха отново отишъл при потока — да види хванала ли се е риба в коша. Гледа — в клопката му се хванал носорог. Кхампха вече се канел да накаже носорога, но той го помолил:
С това не се свършило: на другия ден в дълбоката яма паднал огромен слон. И той помолил за пощада и подарил на момъка един от своите бивни. След това в заложената мрежа се оплел добрият горски дух на име Пхи Ной. Момъкът пуснал и него. После в клопката се хванала огромна змия — Кхампха съжалил и змията. Оттогава нататък никой не закачал коша на Кхампха и той започнал всеки ден да носи вкъщи пълна кошница с риба. Най-едрата и вкусна риба момъкът сварявал специално за баба си. Слагал пред старицата димящото котле, а тя все го отбутвала:
Кхампха се прокраднал незабелязано в колибата, грабнал бивена и го строшил на малки парченца: момъкът искал прекрасната фея завинаги да остане в дома му и да стане негова жена. Само че, рекъл си, не съм много красив, пък и колибата е твърде сиромашка- едва ли Слоновата кост ще се съгласи да живее тук. — Прекрасна фейо — тъжно продумал момъкът, — знам, че сме прекадено бедни, затова не се решавам да ти кажа: остани с нас, нека станем съпруг и съпруга. Но феята Слонова кост радостно се усмихнала в отговор: — Не тъгувай, добри ми Кхампха. Дошла съм в твоята колиба, за да стана твоя съпруга и помощничка. Не се тревожи, че домът ти е беден, а и ти не си красавец. Затова пък сърцето ти е добро. Зарадвал се Кхампха, благодарил на прекрасната фея Слонова кост за добрите думи и двамата започнали да обработват заедно планинската нива — в дома им се заселили съгласието и щастието. Веднъж из онези краища се появил важен царски велможа. Видял той феята Слонова кост и останал толкова изумен от нейната красота, че се притеснил: „Ами че тя е по-красива от самата царица! Върнал се велможата в столицата, застанал пред царя и веднага му казал, че съпругата на един сиромах засенчва с красотата си самата царица. Царят наредил да предадат на Кхампха неговия височайши указ: незабавно да доведе в двореца красивата си съпруга. Момъкът се ядосал: — Няма ли си Негово величество царица? Откъде-накъде аз трябва да се разделям с жена си? Придворните се уплашили да не би тези дръзки думи да стигнат до ушите на обикновените хора и посъветвали царя да постигне своето не със сила а с хитрост, инак ще се изложи пред целия свят. Царят намерил доста здрав разум в думите на придворните и измислил една хитрост. Спомнил си, че имал един много злобен и силен петел. Този петел не познавал поражение в боевете с други петли. И ето че царят наредил да извикат момъка и му казал:
Е, никой не може по-добре от мен да се разправя с кокошки и петли. Само да ми ги дадат, ще видя сметката не само на царския пе- тел, но и на петела на самия Небесен владетел. Щом стигнем пред портите на царския дворец, веднага ще се превърна в петел. Тогава ти ще ме вземеш на ръце и ще кажеш, че твоят петел е готов да се бие с царския. Зарадвал се Кхампха, яхнал лисицата и скоро двамата се озовали пред стените на двореца. Лисицата се превърнала в петел със здрав клюн и остри шпори. Кхампха вдигнал петела на ръце и го понесъл към двореца. Щом чул, че момъкът е дошъл, царят злорадо се закикотил: ни най-малко не се съмнявал, че царският петел ще бъде победител. Ала той успял да направи само една крачка, когато петелът на Кхампха го връхлетял като ураган и клетникът издъхнал. Като видял това, царят здравата се разгневил.
Царял го посрещнал уж радушно — бил сигурен, че сега непременно ще спечели победата. Бикът на царя бил могъщ и свиреп, рогата му били от остри по- остри! Засилил се бикът на Кхампха, втурнал се към царския — и той паднал мъртъв. Още повече от преди се разгневил царят и веднага измислил нова хитрост.
Окончателно се вбесил царят и измислил нова хитрост. Този път поискал да проверят кой по-изкусно управлява лодка: Кхампха или царските войници? Уплашил се Кхампха, попитал жена си какво да прави. Прекрасната фея Слонова кост му казала:
Така и станало. Царят освирепял, когато лодката на Кхампха се откъснала напред, затропал с крака и безумно се разкрещял. От този крясък покривът на покоите рухнал върху главена м ка дошъл краят му. Зарадвал се Кхампха: сега никой не можел да му отнеме любимата жена — и спокоен си тръгнал за вкъщи. Ала рано било да се радва . След смъртта си злобният цар се превърнал в злия горски дух Хай. Решил да не отстъпва и да си отмъсти на Кхампха, да му отнеме красивата жена. Събрал по-дребните зли духове и им наредил на всяка цена да му доведат душата на прекрасната фея Слонова кост. Наредил на един от злите духове да се превърне в отровна змия и да пропълзи в котлето, в което феята Слонова кост готви гозбите си. Щом тя пипне котлето, змията да я ухапе. Феята ще умре от змииското ухапване и змията ще завладее душата й. Добрият горски дух Пхи Ной, когото Кхампха някога съжалил, научил за коварните кроежи на Пхи Хай и навреме подшушнал на прекрасната фея:
Ала Пхи Хай не мирясал: придумал бухала да отвлече прекрасната фея. , Бухалът долетял при дома на Кхампха и така заграчил, че феята Слонова кост потреперила от ужас и паднала мъртва. Заплакал Кхампха с горчиви сълзи. А после, нали нямало какво да прави, се наканил да погребе тялото на любимата си съпруга.
— Ей, бухльо! — извикал го добрият дух Пхи Ной. — Пхи Хай ме помоли да ти помогна. Вземай по-бързо душата на прекрасната фея и влез с нея в тази кошница. Мигом ще ви отнеса при Пхи Хай. Глупавият бухал наистина влязъл в кошницата.
Бухалът облещил кръглите си очи, запляскал с крила, източил късия си врат и заграчил провлечено. Бездиханната фея веднага оживяла. Пхи Ной стиснал бухала за гърлото и му заповядал:
Научил злият дух Пхи Хай, че пак не е сполучил, и от злоба се гът- този път вече завинаги. И така дошъл краят на лошия цар. Велможите решили да изберат за цар Кхампха — всички знаели какво добро сърце имал той. Отишли в дома му, яхнали слонове. Кхампха излязъл да ги посрещне и казал:
Отдавна, много отдавна, вече не си спомням кога — когато камилата беше гласовит глашатай, а аз люлеех тате в люлката: скръц- скръц!, - не щеш ли, мама се разпищя пред вратата. Затърчах се към нея, а тате —- туп от люлката! Ту единия люлея, ту другия — и двамата плачат. И тогаз мама ме хвана за перчема, а тате пипна тоягата и хукнаха да ме гонят из ъглите! Тичам покрай печката — гребвам от горещата каша, а върху ми се излива гърне с кисело мляко! Едвам се отървах и приказката започна.
Имало едно време един Келчо, а той си имал майка и баща. Остарял баща му, съвсем изнемощял. И преди смъртта си казал на своя син: — Слушай, синко, бащиното ми наставление. Никога да си нямаш работа с един човек. Този човек е дребен на ръст, по лицето му няма ни косъмче, кривоглед е и се казва Муса. Дори пшеницата да не си мелиш на неговата мелница. Казал това и напуснал този свят. Мъртвите си отиват, живите остават. Много време мина оттогава, дошла пролетта, после лятото. Веднъж майката на Келчо му казала:
На разсъмване той извел магарето от обора, натоварил го с чували пшеница и още с първите песни на птиците тръгнал на път. Пътят към мелницата извивал по хълмове и долини, а самата мелница била край един водопад. Водата падала отгоре, завъртала голямото колело, а от него камъните се въртели и скърцали, въртели и скърцали - мелели зрънцата. Приближил Келчо до мелницата и що да види? Пред вратата седнал дребен човечец, по лицето му нито косъмче, а и кривоглед... „Аха- помислил си Келчо.- Остава да се казва Муса, тогава ще е по-добре да послушам съвета на тате.” Отишъл до човека и го попитал:
Завърнал магарето и го подкарал към втората мелница. Защото по Селата има много мелници, не е като в градовете. Ала онова човече, дребното на ръст и без косъмче по лицето, се ядосало. „Охо, ще ти покажа аз как ще бягаш от мене!” Скочил Муса и по краткия път изпреварил Келчо, стигнал до втората Мелница преди него. Пак се настанил пред вратата - по турски, с крака подвити под него, седи и зяпа насам натам. Келчо се дотътрил ни жив, ни умрял от умора след стръмните баири и криволичещите пътеки. Щом приближил до мелницата, веднага видял Муса.
Стиснали си ръцете и състезанието започнало. Пръв подхванал лъжите си Муса:
— Браво, Келчо! — казал. — Още като излъга за губерката, разбрах, че съм изгубил играта. Можеше и да не продължаваш нататък. А пък аз, честно да ти кажа, отдавна търся човек като тебе. Вземи и трите ми мелници, хубаво се грижи за тях и се грижи за мене, докато съм жив. Оттогава Келчо, майка му и мелничарят заживели нов живот весел и заможен. |